Разговор със себе си

Не мисля че пиша кой знае колко добре, но това винаги ми е доставяло удоволствие. Така че...

Този разказ няма име, но ето го и него:


Стоях права сред цялата тази тълпа от хора, приличащи досущ на рояк разярени пчели. Тръгваха си, всички вече си тръгваха и скоро останах сама насред непоносимо пустия парк. Седнах на близката пейка и погледнах високо нагоре, не виждах звезди. Но ги чувах, сякаш ме викаха. Тъпи звезди, не знаят ли че не мога да летя?! Погледа ми се спусна надолу към ръката ми, стисках в дланта си кутия цигари. Бавно и с треперещи ръце извадих една и устните ми я поеха в обятията си. Потърсих запалката из джобовете си, но с всеки празен джоб се изнервях все повече и повече. Зъбите ми я стиснаха и за миг през главата ми мина мисълта, че ще я скъсам. Моментално отпуснах хватката си и цигарата падна на земята.
Наведох се и я вдигнах, а когато се изправих, усетих остра болка в главата си. Зави ми се свят и за миг изгубих равновесие. Усетих твърдата земя под себе си и нещо малко в задния ми джоб, което упорито се впиваше в тялото ми. Запалката? Запалката!
Цигарата някак си се бе озовала в устата ми и бързо запалих ароматната хартийка. Димът изпълни дробовете ми с първото дълбоко вдишване и на лицето ми пропълзя усмивка. Блаженство... Ръцете ми бавно, но сигурно намалиха треперенето, докато не изчезна напълно. Бях седнала на земята, така че скоро се настаних на пейката и отново погледнах към звездите.
Глупави звезди!..Изсмях се насреща им и след като не ми отвърнаха насочих внимание към цигарата си. Догаряше...имаше нещо красиво в това дяволско изобретение.
Гръмотевица. Ярка и наблизо. Огледах се, вече нямаше абсолютно никого наоколо и аз бях единствения обитател на това забравено от бога място. В тъмното всичко изглеждаше някак зловещо и за момент почувствах паника.
-Осъзнай се...ти си това, от което хората се страхуват когато са сами!
Колко глупаво само...Чакай, това на глас ли го казах? Интересно...Отърсих глава, сякаш да отърся самите мисли от главата си. Необяснимо как, но се получи. Съсредоточих се и извадих телефона си. Пак пропуснато повикване, седем по-точно. Този мъж ставаше все по-параноичен с всеки ден. Заплахи не ми се слушаха, не и сега. Когато се прибера вкъщи щеше да има скандал. Всъщност вече не ги приемах като скандали. Скандал е когато аз също имам право на мнение.
Пръстите ми се спуснаха по лявата страна на лицето ми, до преди два дни ме болеше адски. Сега отмина и синината, идваше време за още. Бях сигурна, че ще ми даде своето, само да се прибера вкъщи. Боклук...той или аз? Не бях сигурна. Някоя вечер един от двама ни щеше да копае гроб, по-скоро отколкото предполагаше той. Единственото неизвестно бе кой от двамата ще победи. Проклет да е! Проклета да е любовта и всеки, който казва че щом я намериш ще е за цял живот. Да...за щял живот, но моя или неговия?
Телефона зазвъня. Беше той...вдигнах веднага.
-Ало?
Бързо отделих апарата от ухото си, чувах виковете прекрасно и от разстояние. Изчаках го да се развилнее хубаво, преди да посмея да говоря.
-Какво искаш?
Мен? Искал мен? Смешно...защо тогава затворих моментално и тръгнах към вкъщи? И аз го исках. Имах нужда от него. От ударите му, от целувките му, имах нужда от него...

Браво! Харесва ми,пишеш добре

Благодаря, лично аз смятам, че хората рядко разбират какво се опитвам да кажа. Може би нямам и идея как да го кажа, но това са подробности...:d

С времето всеки се усъвършенства

И още един глас в главата ми каза...:


Отворих очи, странно, не помнех как се бях озовала тук. Тази потискаща болнична атмосфера не можеше да се обърка с нищо друго. Една сестра бързо дотича щом видя че се опитвам да се изправя. Забрани ми да ставам и докато оглеждах отдалечаващото се дупе, тя успя да повика доктора.  Този глупак ми съобщи, че имам леко сътресение и ще ми трябват няколко дни за да си възвърна ритъма на живот. И ето ме на,  гледам ту през прозореца, ту към вратата, за да не ме види сестрата, че пуша в стаята си. Какво да направя, имах нужда от малко разнообразие, а вече трети ден никой не идваше да ме посети. Нито майка ми, нито обясняващият се в любов...никой!
Тъкмо се бях отказала, когато една жена влезе през вратата. Бързо загасих цигарата, за момент помислих, че пак ще остана без десерт. Онази сестра бе много зла...
-Как си?
-Добре, ти?
Жената ми бе някак позната, но не помнех да съм я виждала някъде. Коя беше тя и защо беше тук?
-Радвам се да те видя. Съжалявам, че не успях да дойда по-рано. Бях в Мадрид, но ти знаеш...
-Коя си ти?
Изумлението на лицето й бе някак изненадващо, какво толкова й бях казала? Та аз не я познавах...


-Не! Не може да е истина! Лъжеш ме, долна кучка!
Една от сестрите се вайкаше въоръжена със спринцовка и успокоително, а санитарят се опитваше да ме държи мирна, докато заливах Таня с гнева си. Твърдеше, че той бе мъртъв....а майка ми болна от рак и в болница в Германия...глупости! Не може да бъде, та аз не помнех нищо. И тя...тя...най-добрата ми приятелка. Лъжкиня!


Доктора каза, че е нормално да не се примирявам с истината, но след като ме пуснат успокояващите агенти, ще успея да помисля ясно. Щял да говори с мен...отново. Явно е трудно да разбереш, че имаш амнезия...глупаво сътресение!



-И сега какво?
-Доктора каза да ти разкажа нещо, може да си спомниш от моите спомени. Да пробваме?
-Давай, по-лошо няма на къде да стане...
Запалих цигара, вече спокойна, че няма да ми викат. Когато тези, които си обичал са мъртви, хората започват да забравят някои забрани.
-Цигарите например. Знам че не пушиш от около 5 години. Дори когато Дан почина...не запали и тогава. Каза ми, че той не би искал да го правиш...
Погледнах я тъжно, глупачка! Знаех че той не би искал да го правя...когато загубих детето ни...
-Когато загубих бебето, той ми каза, че не ме вини...винаги съм знаела, че ме излъга. Обвиняваше само и единствено мен.
Защо плачеше...това момиче бе странно. Усмихнах й се и изгасих цигарата си. Той бе прав...тя също.
-Може би искаш да видиш майка си? Сигурно ще ти помогне да си припомниш някои други неща. Не че се виждахте често...след като Дан...си отиде, на теб ти бе трудно, а тя съвсем полудя. Вече не различаваше реалност от фантазия. Сега е с всичкия си...но не за дълго. Тя умира...иска да я посетиш преди това да стане.

И тогава ми се изплъзна...от очите ми покапаха сълзи, а от устните ми се изплъзна писък. Видях как двама санитари се спуснаха към мен с шепа успокоителни, а един лекар се стресна толкова, че изпусна всичките си папки и хукна насам. Не можех да сдържам всичко в себе си...Усетих как един от санитарите хваща ръката ми, а аз се извивам назад и опитвайки се да се освободя чух онова глухо „хруп“ заедно с писъка на Таня. Бях я бутнала настрани и сега гледаше представлението от първия ред. Скоро затворих очи, не можех да контролирам тялото си и то се свлече на земята. Май онази зла сестра ме бе уцелила със спринцовката си.