➜ Dear diary

Тя: Ще ми обясниш ли защо се подхилваш така?
Той: Просто ми е весело,радостно, хубаво ми е да съм около теб.
Тя: Хмм а дъждът,който ни полива не ти ли пречи на радостта?
Той: Когато до мен мрънка едно слънчице, как да ми пречи?
Тя:Мога да ти кажа,че изобщо не мрънкам,пък и да е така,какво проблем ли е?
Той: Изобщо,дори е сладко!
Тя: Има ли нещо което те дразни въобще?
Той: Явно няма! Съжалявам,че всичко е перфектно!
Тя: Простено ти е!

Учиха ме и ме научиха, че тъжни са само слабите хора. Тези, дето не умеят да се преборят със себе си, за себе си и за мечтите си. Губят често, страхуват се да влизат в битки, плашат се от болките и се ужасяват от това да не получат някоя и друга рана. „Юнак без рани не може”, ми повтаряше често баба ми. Е, станах юнак и тялото ми се покри с рани. Битките не са ми проблем – нито моите, нито чуждите. Хвърлям се с главата напред, безразсъдно, безсмислено, понякога с ужасно глупава мотивация. Нали раните правят героя.

Но така научих и още нещо – тъгата е плашеща, защото кой обича герои, които, от много белези, са заприличали на чудовища? Хората обръщат очи, бягат, кръстят се и неистово се молят да не ги застига същото.

Учиха ме и аз повярвах, че от тъгата трябва да се срамуваш. Защото, какво ще кажат хората, ако те видят, че тъгуваш. Ще кажат, че нещо не сме ти дали, че не сме ти осигурили храна и дрехи. И обич. Затова за пред тях имаш всичко и можеш всичко.

Но така научих още нещо – тъгата е самотна. Тъгата е за лична консумация. За у дома. Развързваш я, когато си ударил три ключа и я оставяш свободна само в малкото пространство на стаята. После прибираш духа ѝ в душата си и живееш така, сякаш никога не я е имало.

Учиха ме и аз запомних, че тъгата е глупава. Умните хора умеят да подреждат живота си така, че в него да няма място за тъга. Оказах се глупава. Така и не успях да подредя живота си по конец. Конеца го използвам да вървя по него, да балансирам с последни усилия. Понякога се порязвам на него, задушавам се с него, задавям се, когато, без да искам, поглъщам власинки от него.

И така свикнах, че тъгата боли. Боли физически. Стиска ме за гърлото, сяда на гърдите ми и ми спира дъха. И колкото по-силно ритам и удрям с юмруци, толкова по-желязна става хватката ѝ. Докато не изпадна в безсъзнание. После нищо не помня. Събуждам се опустошена, изчезнала в тъмно царство, което, неясно как, съм намерила през девет планини в десета, изплашена до смърт, гневна на себе си, отчаяна, че всичко това може да се повтори и аз отново няма да знам какво да направя.

Защото никой не ме научи как да тъгувам. Как да бъда уязвима без това да е плашещо за мен, как да слушам тъгата, как да я разбирам, как да я освобождавам без да ме разкъсва на парчета. Как да не я отричам и да не се срамувам от нея. Как да я моля за помощ…

На това искам да се науча. Затова сега съм я оставила да върви до мен, да влиза в душата ми, да остава в очите ми. Да ми говори. Готова съм да поживеем само двете с нея, за да се опознаем. Затова започвам от начало.

Здравей, Тъга, казвам сe…
Изабела.

"And I remember when I met him, it was so clear that he was the only one for me. We both knew it, right away. And as the years went on, things got more difficult- we were faced with more challenges.

I begged him to stay. Try to remember what we had at the beginning.

He was charismatic, magnetic, electric and everybody knew it. When he walked in every woman's head turned, everyone stood up to talk to him. He was like this hybrid, this mix of a man who couldn't contain himself. I always got the sense that he became torn between being a good person and missing out on all of the opportunities that life could offer a man as magnificent as him.

And in that way I understood him and I loved him. I loved him, I loved him, I loved him.

And I still love him. I love him."