So...I just...nevermind!!!!

Аз? Трябва да опиша себе си. Господи, това е толкова трудно. ,,Стегни се, Алекс, преживявала си далеч по-трудни неща от това да се изправиш срещу самата теб...или пък не си''...,,Защо си говоря в трето лице?'' Започвам:

Вижте тетрадката ми. Хайде, проявете малко смелост, не извръщайте глава. Ако се вгледате по-внимателно в предната ми корица ще видите колко стара и изтъркана е тя. Не е лъскава, красива или пълна с блясъка, която би трябвало да притежава. Не, всъщност тя е съвсем обикновена. Едната и страна е бяла, а другата черна. От бялата страна с лилав химикал е изгравирано: ,,1997 - 2005'', а от черната със светло-син химикал:,,2005 - 2010...2011''. Ясно се вижда, че от черната страна датата е променяна многобройно пъти. Цифрите са задрасквани и после пак са били възстановявани. Но това не е най-странното в тетрадката ми.

Спирам за малко, само за да си поема дъх. Не искам да я разтварям и да се сблъскам с всички тези неща, които съм искала да останат скрити и непокътнати. Не искам пак да се сещам за тях, защото ако го направя...тогава ще спра да живея в този така ми перфектен свят и всичко ще рухне, ще се срине и ще остана съвсем не защитена. Всеки ще види, това което аз самата не искам. Но все пак продължавам, защо го правя...на този въпрос отговор няма:

Отворете първата страница и Ви умолявам не ме съдете. На нея е залепена скъсана снимка, парченцата са така прилежно събрани и възстановени, че ако я гледаш от разстояние, няма и да помислиш, че е скъсана.
- Какво пише там?
Чува се от някъде и за миг оставам объркана, но след секунди, отново съм здраво стъпила на земята. ,,Не Ви трябва да знаете'' прошепвам тихо и разгръщам следващата. Въпреки ужасните ми опити за рисуване, там има нещо наподобяващо рисунка. Текстът, който съм написала е обграден от малки тръни, а след това е задраскан.,,Why you didn't take me? Was this my fault? Was it me? Tell me...why you left me?''Рисунката под него е може би малко по-важна. Мъж държи малко момиченце за ръка, всичко изглежда толкова семпло и обикновено, трудно би могло да се нарече рисунка, а може би не трябва? Може би е нещо повече?

,,Алекс спри се, спри да разгръщаш страниците. СПРИ!'' Казва един вътрешен глас и аз потрепвам. Ръката ми сякаш е готова да затвори книгата. Сякаш аз съм готова да стана и да избягам с тетрадката в ръце. След това да я скрия в някоя кутия, да я заключа и никога повече да не я видя. Ала това е само на теория, на практика продължавам да разлиствам страниците и всяка една от тях е по-болезнена за мен от предишната.

Третата страница е празна, има само една единствена дума. ,,END''. Много добре помня деня, в който беше написано това. Лунапарка, сладоледа, захарния памук, разходката из морската градина и всичко останало. Края на деня, който не трябваше да идва.НЕ трябваше да свършва. Защо този ден свърши? Защо с края му, всичко в мен си отиде? Няколко сълзи се спускат по лицето ми, падат върху страницата и секунди след това изчезват. Следващите две страници са целите в снимки. Това е десетия ми рожден ден. Съвсем бях забравила онова чувство, чувството от онази така прекрасен за мен ден. Той се беше случил доста след деня в Лундапарка. Това може би, беше най-щастливия ми ден. Всички бяха там, дори и хора, за които мислех, че няма да дойдат, защото пак са заети. На снимките съм щастлива, сякаш нищо от преди не се е случило. Започвам да разлиствам нататък, но страниците са скъсани. Помня когато пак бях тъжна и бях започнала да ги късам една по една. Няма може би около 20-30 страници, а тетрадката е така малка. След малко отгръщам една от предпоследните страници. В нея има само надписи, всеки с различен цвят, големина и шрифт от предишния. ,,Only God can judge me!''...,,Time will heal''...,,I was never broken. I'm not broken. I will not be broken!''. Тогава може би, месец по-късно, всичко започна да се разяснява. Нещата ставаха все по-хубави и по-хубави. А следа от тъга по лицето ми нямаше. Мъжът, който беше хванал ръката на момиченцето, го нямаше, но може би за добро. Същия този човек беше различен, но все така близък.

Затварям книгата, надявайки се чувството на празнина да отмине. То отминава, а него го замества чувството на облекчение. Хората вече знаят и подозират какво може би се е случило, но не ме интересува. Аз съм добре, след толкова време съм наистина добре. Задната корица е празна, по нея няма нито рисунки, нито надписи. Премигвам няколко пъти и ми се струва, че последните страници и корицата трябва да останат такива. Непокътнати, никога не знаеш какво ще ти се случи. Колкото и да не искаме, бъдещето си остава една мистерия. А аз имам чувството, че нещата ще се подобрят. Че върху тези, сега празни листове хартия, ще бъде изобразено не кое да е, а моето лично щастие.