13#So remember me when I'm gone love.

НЕВЕРОЯТНО Е!
"Дори и несъзнателно, нещо се превръща в голяма част от живота ти, сърцето ти и душата ти. Но всичко това я разваля. Гноясва. И после никой не се интересува от нея. Защото .. ти би ли изял гноясала ябълка?! Не, нали... това е. Искаш я, но не може с нищо да ти привлече вниманието. Така е и с душата на човек.. червеите вътре, демоните, които успяват да прикрият истинската същност, пречат от разголването ти.. пречат на това истинската ти същност да излезе на яве. Защото така е по - добре. Правиш всичко, което се смята за добрия избор, дори няма значение дали сте единодушни. Ама никакво. Просто играеш."   

Благодаря!  

Браво, Рейнс!   Силен край, въздействащо. Скоро очаквам още!!

Кристиан Вокил написа:Браво, Рейнс!   Силен край, въздействащо. Скоро очаквам още!!

Подкрепям с две ръце и два крака!    

Много ми хареса,майна!   

Липсващата част в живота ми, която ме кара да се чувствам жива.

„Едва ли има някой по жив от мен, едва ли някой беше намерил истинската си любов, за да я захвърли на боклука толкова бързо, толкова лесно. Но аз го направих, захвърлих я, както непотребна вещ, от която вече не се нуждаех. И бях наистина прекалено егоистичен, прекалено глупав, заради постъпката ми спрямо нея. Защото тя заслужаваше нещо повече, нещо по-голямо, по-силно, по-дълготрайно, а не само късче от моята шибана и прокълната любов. Не заслужавах момиче, като нея или едва ли някога ще заслужа човек,като нея. Моята гордост, моето его и инатливия ми разум разрушиха всичко .. – не, всъщност никак не съм прав, аз разруших всичко, на инат продължих напред. За нея не знам, нямам смелост да я попитам как е след всичко случило се, но я боли, колкото мен,но.. моя проклета гордост. Всъщност аз заслужавам адската мъка, която изпитвам в момента. Всичко съсипах приятелю „

Нищо не се случи правилно и в подходящо време, преминавахме през всичко бързо и въобще не се замисляхме дори и за миг да спрем(поне аз). Толкова се бях вглъбила в идеята за края, че най- неочаквано и той дойде, дори не осъзнах какво се случи – просто както всичко беше наред, изведнъж всичко свърши. Край. Няма го Изчезна, все едно никога не се е случило, но се случи и осъзнахме грешките си прекалено късно, а нямаме възможност да поправим каквото и да било. Разрушихме моста помежду си, изгаряйки го до основи, сега има само късчета изгорели основи.
Но тази любов – тя не бе, като другите, беше всепоглъщаща, нереално красива, беше всичко, за което някога съм се борила. Беше, като кокичето успяло да поникне през падналия сняг и да донесе красота,да сложи началото на едно по – добро време.
Но уви, човека до мен не бе достатъчно смел да гради с мен, да не се отказва, да се бори за мен, за любовта. Предпочете себе си, както и повечето хора биха направили, но няма любов без болка, няма и да има.
“Някои любови е по – добре да останат неизживени”, но защо трябва,когато срещнеш някого към когото изпитваш чувства,трябва да го пускаш, мислейки, че така ще е по-добре?!
Няма никакъв смисъл в това. Не проумявам логиката.
Никой не е застраховам, че няма да пострада, просто трябва да намери ‘нещото”, което обича и да понесе всичко само и само да е от него, защото ще знае, че после пак ще бъде излекуван, все едно не е било.Но.. винаги има едно но. Но аз загубих надежда, че нещо ще се промени – знам, че не би било същото, но това щеше да е наистина добро, щеше да излезе нещо хубаво, нещо красиво.
Всяко нещо в живота, на даден човек се случва с причина и трябва да ни научи на нещо, да ни покаже, че има и друга алтернатива, вариант, опции. Всичко е точно изчислено, само стои в пространството и чака да дойде редът му. С времето благодарение на тези падения и възкачвания ние хората ставаме все по-мъдри. А въпросът ми е за какво? Нали след време ще умрем? За какво ни служат научените въпроси? Защо получаваме отговорите, чак когато вече не се нуждаем от тях?
И отново препускайки от тема в тема, загубвайки началната нишка, всичко се повтаря, въпросите остават отново без никакви отговори, мислите ми отново ме обсебват с чара на миналото ми. Минало, което искам да върна, но пък и не искам. След всичко се чувствам малко по- опитна, прозрях неща, които не забелязвах. Направих избори, които се бяха загубили по пътя от всички претрупани мисли. И да .. опитвам се да не мисля, защото е болезнено, защото не искайки се превърнах в неговото второ аз. Без да се усещам, станах, като него. Откраднах единтичността му, поне от части.Всеки открадна нещо от другия, той превзе света ми, открадна сърцето ми, или по-скоро аз му го дадох, а той, какво ми даде той? Показа ми, че наистина .. всъщност дали това е чистата и истинска любов, която трябва да е? Правилно ли беше?Не мога да си представя каква е любовта в действителност? Дали е ужасна болка или неистово щастие, но аз усетих и двете. Бях нереално, завидно щастлива, а сега събирам себе си след него.Той .. той е нещото, което пожелавам да се случи на всекиго. И не точно той, а начинът по който караше да се чувствам. Моментите,когато погледите ни се засичаха и дъхът ми спираше. Начина, по който кара всяко едно нещо, което се случва да изглежда лесно постижимо. Прегръдките, от който никога не исках да си тръгна, целувките, за които едва очаквах срещите си с него. Ах, тези целувки. До болка изпепеляващи. Свитият ми на топка стомах, когато трябваше да се виждаме и онова тотално побъркващо чувство да е постоянно пред погледа ти, а да не говоря за усмивката му, беше, като хиляди слънца, които осветляваха сивото мрачно ежедневие в живота ми. Начинът, по който ме караше да треперя само при допира му, електричеството, преминаващо през вените ми, когато изненадващо си открадваше целувка от мен, очакването, побърквах се. Това е от онези, лудите любови, които те оставят празен и луд.
А аз бях полудяла.

"Всеки открадна нещо от другия, той превзе света ми, открадна сърцето ми, или по-скоро аз му го дадох."
Много е добро,браво!

Благодарско!

Животът не е толкова лесен, колкото казват всички че е. Всичко е една красива лъжа, с която те самите искат да се самозалъжат, ала, колко грешно мислеха горките хорица. Животът е наниз от действия, съпътстващи нашите решения, които мислим, че ще ни спасят от болката, от нещастието. НО. Голямото „но” – животът си знае работата, на кого какво да даде и какво да отнеме и то точно, когато си мислим, че всичко се подрежда. Каква ирония. Повечето хора, затова ги е страх да се почувстват щастливи, да се почувстват, като себе си, защото това е един мираж. Мираж,който си играе с нашето съзнание и нашите мисли и ни принуждава да повярваме, че това наше „щастие” се случва точно на нас, И хоп, точно когато вече си мислим, че всичко е така както не сме и го мечтали , край – отнема ни се, бързо, безвъзвратно, все едно никога не го е имало. Но го имаше - и оставаш сам и празен, застинал в тъмнината, чакайки еднообразието да се промени, изпълнен си с липси, които не можеш да запълниш. Които мъчейки се да запълниш, става все по- зле и по –зле и зейва наново раната, и постигнатите резултати набързо се сриват и отново започваш да се бориш със себе си.Затова трябва просто да се оставиш всичко да отмине, както е и дошло, винаги имаш и друга алтернатива – да забравиш за случващото се. Все едно го е нямало, все едно не е съществувало. Като сън, като призрак, който си прогонил, за не ти досажда, като част от теб, която искаш да премахнеш. Ненужна. Непотребна. Липсваща част от друг пъзел, не от този, който нареждаш сега.
И да, мислите ми станаха толкова объркани, както станах и самата аз известно време. Винаги се бях чудела какво е да имаш всичко в ръцете си, да можеш да го контролираш, да можеш да си.. всичко и нищо едновременно. Е, това беше поредната нереалност, илюзия в живота ми. Та, колко струваше той, защо изобщо съществувахме, след като трябва да се откажем от най- желаното?!
Защото така е устроен света .. – тънкия глас в главата ми се произнесе, болезнено, но някакси истинско, същевременно не исках да повярвам, исках да мога да го оспоря, но знаех, че нищо няма да постигна с двубоя между и в себе си, а и вече ми беше ясно кой над кого ще добие надмощие,както винаги. Това беше само губене на време, знаех, че ще загубя и тази битка, но нещо не ми даваше мира. Винаги намирах някаква надежда, някоя стръв, за която да се хване то - съзнанието. Всичко беше то, от това как мислим и по какъв начин възприемаме нещата зависеше как ще постъпим и как ще почувстваме възприетото. Но.. стига! започвам пак да се губя в мисли.

Чакам момента,в който ще си купя твоя книга.

Ти си напълно луда, ще има да чакаш..

Майна,мега яко пишеш.

Стига, стига, ласкаеш ме

„Нищо не е такова,каквото изглежда”
Ние хората сме свикнали на този егоизъм, на това лицемерие и лъжи, и използваме слабостта на другите, за наша сила. Неща, с които се облагодетелстваме, за да живеем ние добре. Всеки се интересува от себе си, от това как неговия живот се развива, как има спадове и възкачвания, но гледаме НАС си. Попринцип е правилно, но точно това ни е направило такива егоцентрици. Обичаме да получаваме, но никога не даваме, защото си мислим, че ако дадем нещо няма да ни се върне жеста. То си е така, но защо да сме като останалите, защо да не помогнем,когато можем?
Аз ще ви кажа защо – защото не сме хора, не можем да сме човечни, а хората, истинските хора са малцина, но само ако се вгледаш в тях, ако се опиташ да надникнеш в самия човек, чак тогава ще разбереш, че има нещо отвътре. Такива хора са феномени. Рядко се срещат, но и често тези хора биват с най-тежките съдби и с времето се заличават. Започват да живеят,като другите. Започват да се интересуват от егото си, от самочувствието си,от мястото си в обществото и забравят,че някога са били ИСТИНСКИ. Че някога са били човеци .. аз силно вярвам, че хората не се раждат зли. Обстоятелствата ги правят гневни, лицемерни, двулични, безкруполни. Животът не е лесен, но не бива да се оставяме на това да ни погуби до крайност. Трябва да се борим със себе си, със обстоятелствата, със суровия живот – да останем добри.Трябва да правим всичко от сърце и душа, защото точно малките жестове правят живота красив, носят ни радост.
Хората са толкова злобни, толкова повърхностни, че направо понякога се отвращаваме от тях. Как може?! Тези хора не могат да изпитат никаква чужда емоция, гледат само себе си, радват се на себе си, а когато нещо не им върви – виновниците са останалите или по-точно хората,които са щастливи. А тези „щастливите” те живеят, те чувствам напук на сивото ежедневие. Живеят и дават! Аз съм такъв човек, ще се постарая да остана такава за в бъдеще, но е много трудно да живееш в свят на егоизъм и тесногръдство. Просто не ми е ясно как ще се запазя такава каквато съм.