Създаване на човек

Sophia Devereux; 20; human; Leighton Meester

"Понякога е по-добре да оставиш миналото да си отиде и да продължиш напред, единствените спомени от които човек се нуждае са тези които наистина иска да помни, останалите са просто ненужни частици от вече изчезваща, минала истина."
- София появи ли се? - дрезгавият мъжки глас, които се разнесе из стаята напомни неприятносо усещане на все още неотминалата меланхолия след смъртта на семейство Деверо и накара мъжете, които весело си бъбреха и пиеха бира да прекратят разговора си. Последваха няколко неуспешно прикрити погледи, които те си хвърлиха помежду си и отрицателният отговор на въпроса на младия мъж. До един от малкото прозорци в бара стоеше момиче, което замислено се взираше навън, тя бе чула добре въпроса на младия мъж и макар тя да бе единствена тук, която можеше да му даде желания отговор, не се обърна. Напротив, продължи да гледа как дъждът се излива на талази отвън още няколко минути. Сега можеше да си е у дома със семейството си. Семейство, което я обичаше, но което тя никога не бе обичала и нямаше да обича, не ме разбирайте погрешно, вероятно София бе един от малкото хора, които можеха да се радват на наистина перфектно семейство, но вместо да бъде част от това, тя бе избрала да го унищожи. Да, тя седемнадесет годишното момиче, което сега стоеше умислено в полу-празното заведение преди няколко нощи бе извършило най-лошото, което някой можеше да направи - бе убило семейството си. Ако я попитате защо вероятно не би успяла да ви даде основателна причина, защото не искаше да разкрива, че всъщност идеалното й семейство не е толкова идеално, но тя не бе психопат, макар да действаше като такъв за всичко си имаше причина, която за жалост единствено тя щеше да знае.
Обърна се и впери поглед в младия мъж, които преди няколко минути бе попитал за нея, а след това бавно се отправи към офиса, намиращ се зад бара. Това бе неговият кабинет, там някога бе прекарвала нощите си с него, там за първи път му се бе отдала и там щеше да приключи всичко.
- Притесних се за теб. - изрече Джош, хващайки я грубо за ръката и притискайки я към стената секунди след като бе влязла в кабинета му. Устните му намери нейните, дарявайки й поредната страстна целувка, толкова бе свикнала да чувства усните му върху нейните, желаеше го и го обичаше повече отколкото обичаше себе си. Обичаше го толкова, че уби собственото си семейство заради него и ако това не бе достатъчно доказателство за любовта й, то тя бе готова да направи всичко, за да му я докаже, защото го обичаше сляпо, лудо и безумно и бе готова на всичко за него. Но тази любов бе несподелена, той никога не я бе обичал, само я използваше и сега когато Деверо знаеше това щеше да го накаже, не заради родителите си, а заради самата себе си.
- И ти ми липсваше... - прошепна София, отпуснала тялото си в ръцете му, оставяйки го да има пълън контрол над ситуацията. Той прокара ръце през косата й и се заигра с един кичур.
- Боядисала си я. - чу го да отбелязва, докато се взираше ту в лицето й, ту в кичура от косата й с който си играеше. Предполагаше, че промяната нямаше да му се хареса, но съдейки по погледа му бе точно обратното. Може би предпочиташе блондинки, а тя бе пребоядисала прекрасната си копринено мека коса точно в този цвят.
- Харесва ли ти? - попита Софи и заби поглев земята, секунди по-късно след го чу да казва "Разбира се" устните му отново намериха нейните. Нямаше време да мисли, ако не го направеше сега никога нямаше да го направи, той отново щеше да я омае с думите си, щеше да каже каквото тя иска да чуе и тя щеше да се потдаде на думите му. Не, трябваше да го направи сега.
Всичко стана толкова бързо от изваждането на ножа скрит в ботуша й, до забиването му в корема на младия мъж. Сякаш самата тя не бе направила това, а някой друг бе контролирал тялото й, но по-странно бе чувството, което се разнесе из цялото й тяло, когато го видя да пада на земята в краката й, гърчейки се от болка. И това чувство бе не болка, не съжаление. а задоволство, разнесе се като отровa във вените й, напомняйки й колко слаби всъщност бяха хората, можеха да бъдат убити по толкова лесен начин. Какъв срам! Изрита го настрани и побърза да излезе от кабинета, не се притесняваше, че някой може да разбере, че тя го е извършила, може би все пак някой щеше да го намери ,докато се гърчи от болка и да се опита да го попита кой му го е причинил, но той нямаше да може да отговори защото отровата, с която бе напоена камата щеше да му причини толкова голяма болка, че той дори нямаше да може да извика за помощ. Щеше да се гърди в агония още няколко часа, докато накрая животът нямаше да го напусне, а до тогава той щеше да се моли това да се случи по-бързо.
Мога да ви разкажа още много за госпожица Деверо, но смятам, че това е единственото, което си заслужава да знаете, останалото са просто незначителни спомени и би било загуба на време да ви губя времето с тях и за да бъда още по-лоша, няма да ви кажа какво се случи с нея след този ден. Всъщност ако се замислите ви правя услуга, така ще можете да размърдане мозъчетата и да си представите живота на София днес, а аз знам, че всеки обича да си представя свой собствен създаден от него край, затова ви давам възможност да го направите. Единственото, което ще ви кажа е, че тя се научи да обича убийствата до толкова, че това се превърна в една неизменна част от живота й. Може би наистина бе психопат, а може би не, никой не можеше да каже със сигурност.

-Настя, намерихме ти приемно семейство.
Твърде бодрия и пресилен тон на възпитателката Томпсън отрезви малкото момиченце и тя само я изгледа, а после продължи да рови в пясъчника с червената си лопатка, която един добър чичко й бе подарил. В сиропиталището идваха всякакви хора-от мили жени, които съчувствено потупваха децата по рамената или им подаряваха бонбони като им казваха уж добронамерено „нали ще слушкаш“, а единственото им желание бе да се разкарат възможно най-бързо от това мизерно място, до униформени чичковци, със стегнати вратовръзки и винаги изпънати ризи без нито едно петънце (Настя винаги се учудваше как успяваха да ги запазят толкова чисти предвид факта, че рокличката й винаги бе покрита с всякакви петна от произволен и не особено приятен произход, който можеше да бъде проследен до последните няколко месеца). Всички те се усмихваха, кимаха с глава, изслушваха странните им историйки, някои (вероятно по-смелите) играеха с тях на прашния, твърде малък и недостатъчен двор, някои лично им раздаваха кукли и сладки, а не ги стоварваха в един кашон и не ги оставяха сами да грабят лакомо от него. Политици по време на избори, самотни лелки и възрастни жени, бездетни семейства. Толкова много хора, но никой от тях не можеше да вникне в душата на поне едно от децата тук, никой не можеше напълно да осъзнае колко мизерен, колко ощетен, колко назадничав живот водеха, никой не можеше да разбере тъгата в големите им очи, нито плахите движения. Настя не ги винеше. Самата тя се погнусяваше от начина на живот тук и изградения режим. Едно къпане на седмица, а понякога и то биваше забравяно или става невъзможно да се добереш до една от трите бани, с които разполагаше огромната, олющена сграда. Да се добереш до вода, чисти дрехи или храна, по която не бяха накацали мухи или някой вече не бе решил да затъпи глада си (който така или иначе бе неизменна част от ежедневието им) с чужда порция. Всичко там бе ограничено-от помещенията до храната. В стаите бяха наблъскани допълнителни легла , защото мястото никога не стигаше.
Животът на Настя претърпяваше падения и възходи, но при все това сякаш вървеше по една определена линия, която я доведе до най-голямата разруха.
Първото приемно семейство, което бе склонило да приюти това чернокосо момиче, с твърде големи и проницателни очи, бе наистина мило и любезно. Но с течение на времето Настя откри, че съществува някаква непреодолима пропаст между тях, едно отчуждение и хлад. Те се държаха с хладнокръвно съжаление към нея, с една изкуствена любезност, която тя не можеше да понася. А единственият начин да се отърве от ада, в който бе попаднала, мислейки си, че най-накрая Бог се е смилил над нея и ще отиде на по-хубаво място, бе да направи така, че да я изгонят. А това никак не бе трудно, предвид репутацията на семейството, което хич не търпеше деца-побойници.
Второто и третото приемно семейство бяха добри попадения, но Настя просто не можеше да се приспособи към техния начин на живот, не й се нравеха религиозните убеждения на едното, и пълното отричане на религията на другото. Знаеше, че ако отново си тръгне, ще се върне в сиропиталището, посрамена и най-долното звено на йерархията. Бе станала на единадесет, посещаваше училище от време на време, но въпреки това бе интелигентна, упорита и свръх амбициозна. Тя не забиваше глава в очертаната територия около нея, не се абстрахираше от света, напротив, гледаше към него с жаден поглед, с любопитство. Искаше да се измъкне от калта, от мизерията. Имаше мечти, които грижливо съхраняваше и пазеше единствено за себе си. Безброй пъти тези мечти се бяха реализирали в сънищата й.
Минаха две години. Монотонността на ежедневието я погълнаха и за известен период забрави за амбициите и стремежите си. Потъна в ленивия, оскъден животец, потъна в самотата си. Когато възпитателката отново влезе в стаята й, с онова познато до болка усмихнато изражение, което подсказваше всичко, но не и това, че Настя най-накрая ще намери щастието, което търсеше и което й се полагаше. Разбра, още с влизането й, че ще се мести;ще трябва да зареже всичко пак, за да се втурне в поредната неизбежна мисия „харесай се на семейството“. Вече не бе сладкото петгодишно дете, вече не ги омайваше с бебешки приказки или чаровно личице. Анастасия бе пораснала, придоби женственост и самоувереност, които бяха завидни за тази й възраст. Точно тези качества я бяха доведели до изходната точка от нейния живот-последното приемно семейство.

Майкъл беше брадясал, шишкав, изплюваше се на всяка крачка досущ като кучетата, които пикаеха, маркираше територията си. Мръснобелият му потник бе залепнал за тялото му, очертавайки корема му. Очите му бяха кръвясали и я пробождаха като остриета винаги щом засичаше погледа му. Ръцете му бяха груби, работеше като строител и с мизерната си заплата бе закупил малък апартамент. На въпроса защои ска да приюти момиче, когато сам не може да се издържа, той завоалирано отговори, че му липсва нещо в живота, а именно дете. Дори и Настя да бе далеч от понятието дете. Възпитателката сдържа думите, които засядаха в гърлото й, думи, които бяха хрумнали и на Анастасия, но никой нямаше смелостта да ги изрече. А и напоследък все по-малко хора идваха, за да дадат дом на децата и колебанието на Томпсън трая само миг. След десет минути документите бяха попълнени и шишкавият господин бе законен нейн настойник.

-Махни се от мен, махни се!
Грубите му ръце скъсаха и без това оскъдното й облекло. Потникът й лежеше на земята, придружен от дънките и бельото й. Той стискаше грубо гърдите й, който едва се побираха в дланите му, другата му ръка се придвижваше до най-интимното й място. Проникна в нея с пръсти. Тя стенеше ужасена, сълзите се стичаха по мръсното й лице, на което единствената гримаса бе гримаса на безпомощност. Накрая спря да се бори и го остави да върши с тялото й, каквото си поиска. Все някога щеше да спре. И с цялото си същество се молеше този момент да дойде скоро.
Той я унижаваше, малтретираше я физически и психически, посегателстваше над нея, изнасилваше я не един, стотици пъти, водеше приятели, които се възползваха от младото й, стегнато тяло. Наслаждаваха се на болката й, попиваха от нея и това ги правеше по-силни и ги стимулираше да й подготвят фрапиращи и ужасяващи „изненади“. Нямаше нищо общо с нещата, които бе гледала по филмите-за малтретирани невръстни деца. Нямаше нищо общо ужаса, който тя търпеше, с ужаса, който бе гледала и не напълно проумявала. Не обвиняваше никого освен мръсната свиня, която й причини това. Но много скоро, много скоро всичко това щеше да свърши. И аз ще съм свободна.
Но за свободата се плащаше.
След поредната гавра с нея, Майкъл бе заспал, провейсваки дебелата си ръка върху нея, а с другата стискаше пистолет. Хъркането му бе толкова силно, че проглушаваше ушите на Настя, но бе сигурен знак, че отдавна е попаднал в света на сънищата. Тя остана заслушана няколко секунди преди бавно и крайно предпазливо да отмества голямата му лапа от себе си. Ръката с пистолета потреперваше леко и тя се пресегна, за да го грабне.
Един миг и щеше да бъде свободна.
Смени името си, смени самоличността. Изведнъж Настя изчезна и на нейно място се появи Моник Сейдокс, седемнадесетгодишно момиче, с русолява коса и изпълнено с недоверие към заобикалищия я свят. Знаеше, че не може да търси закрила от закона. Все още не беше пълнолетна (една година я делеше от така мечтаната истинска свобода) и спокойно можеха да я запратят в някое сиропиталище или приемно семейство, а обвърже ли се отново с някого, ще остане в капана завинаги.
Просеше. Пееше на улицата, за да събере пари, колкото да има да заплати наема в някоя къща за гости. Унижаваше се, за да не умре от глад и жажда. Живееше извън закона, а когато настъпи заветния ден, след който беше пълнолетен и законен гражданин (озаконявайки новата си самоличност, използвайки стари и доста полезни приятелства). Отиваше на ново място, нови хора, и най-важното-някъде, където бе в безопасност. 

*в крайна сметка "запазването на лика" бе излишно, но не знаех дали ще успея днес с героя ;д надявам се, не е проблем, че не съм спазила бланката; ако има липсваща информация ще я добавя;