Създаване на човек

Име: Алексия Рей
Години: 21
Раса: Човек
Външен вид: Косата на Алекс е водопад от руси къдрици стигащи почти до кръста и. Големите и кафяви очи с лек отенък на зелено, пленяват всекиго. Висока и стройна е. Има секси излъчване, което кара противоположния пол бързо да реагира. Алексия е с бяла кожа, но не прекалено.
Характер: Алексия трудно може да бъде разбрана от някого. Често мени настроенията си и хората около нея остават объркани. Понякога се държи гадно с хората, но повечето пъти е мила и дружелюбна. Силнохарактерна е и не се поддава лесно. Държи на нейното и често се кара с хората около нея.
История: Алексия дълго време живееше с майка си след като баща и ги беше напуснал. Местиха се от град на град и дввете се грижиха една за друга доста дълго време, докато не откриха неизличима болест на майката на Алекс. Не след дълго жената почина и Алексия остана сама. Дълго времене можеше да преживее загубата на майка си и все още и е доста тежко. Малко след загубата на майка си, Алекс решава да се премести в Мистик Фолс търсейки разсейване, развлечение и забавление..
Допълнителна информация: Алекс си позволява да пуше от време на време което не е много доре за здравето и. Маниячка е на тема дрехи и обувки. Вярва в истинската любов.
Снимка: Marisa Miller

Plase Let me Love U!

Got. to be true to myself?

And it feels like I am just too close to love you.There's nothing I can really say
I can't lie no more, I can't hide no more.Got to be true to myself.And it feels like I am just too close to love you
So I'll be on my way.You gave me more that I can return.Yet there's so much that you deserve.Nothing to say, nothing to do,.I've nothing to give.I must leave without you.You know we're headed separate ways

|Възраст

21

|външен вид

Анастасия е много красива.Има всичко което всяко момиче иска.Нейната хубост пленява всички особено мъжете.Тя никога не остава незабелязана.Но ето и по-подробно описание.Тя е висока 165 със слабо и стройно тяло.Има

невероятни сини очи които пленяват.Косата й на цвят е светла, в същност има доста станен цвят и е доста труден за определяване.През повечето време е начупена,но обича да сменя формата й.Има добре изразени форми. Кожата ѝ - бледа и копринена - също напомня за ангел, дори тя да е дявол. Не го желае, но няма друг начин за оцеляване. Или трябва да бъде ябълката на раздора, или ще бъде никой. Понякога по нея се появява лек загар, но бързо изчезва. Фигурата ѝ е плод на гени и структура.

|характер

Странна. Ексцентрична. Ако някой я нарече луда, откачена, няма да е много далеч от истината. Но, преди всичко, Aна е боец. Горделивостта и инатът й не й позволяват да се отказва лесно и едва ли съществува каквато и да е висша сила, която може да застане на пътя й, щом си е навила на пръста да направи нещо. Обаче едно трябва да й се признае – винаги има план. Просто е невъзможно да бъде изненадана, но пък ако се случи невъзможното, започва да мисли в движение и са редки случаите, в които не се е измъквала от лапите на властта. Притежава змийско търпение и плашещо хладнокръвие, дори в екстремни ситуации. Никога не се обижда, което понякога много дразни тези, които се опитват да я изкарат извън релси. Но има едно слабо място, чрез което с малко повече усилия успешно може да бъде манипулирана; и това е гордостта й. Само й кажи, че не може да направи нещо, дръпни се настрани и просто гледай. Понякога се случва да се ядоса и когато това стане, помита всичко по пътя си, дори и по принцип да не е такъв човек. Всъщност е крайно саркастична и цинична персона. Използва повече сарказъм, отколкото хумор, и след един разговор с нея, тотално може да преобърне представите ти за жените.

|история

[/center]

|Лик

Външен вид: На пръв поглед, а дори и на втори, Скарлет ще ви се стори едно съвсем обикновено и крехко човешко същество, но дори те не са лишени от описание на външност. За завидна височина при Скар не може и да се говори. Тя си е миньонче. Е, не е чак толкова ниска, но въпреки че не е кандидатствала за модел е ясно, че няма да я приемат. Хубавото е, че някой е помислил за хората с подобни проблеми и е изобретил високия ток. Още по-хубаво е, че е дарена с дълги крака, което оптически мами за реалната и височина. Кожата й не е нещо фрапиращо. Не е нито зелена, нито в друг неестествен цвят, а още по-малко е мъртвешки бледа. За нея може да се каже единствено, че е мека и с приятен прасковен загар, който понякога се изменя в бронзов, но всички знаем, че човешката кожа се променя при продължителна слънчева светлина. Очите й винаги са обект на спор и завист. Едни просто си умират да имат цвета им, а други вечно спорят дали те са сини или зелени. Истината е, че са сини, но не просто сини. Те са тъмно сини с леки примеси на сивота, откъдето идва и илюзията, че са зелени. Косата й е дълга до средата на гърба й. Понякога Скай споменава, че вечно й пречи, но за нищо на света не би я постригала и не би посегнала на нея. Просто обожава да се оплаква от нещо. На цвят е руса, но има участъци с по-тъмен отенък, а в корените е контрастиращо тъмна, което винаги е обект на въпроси дали се боядисва и как задържа този забележителен меден нюанс, а в същото време запазва и кашмирената мекота на косата си. Друго, което трябва да се знае за нея е, че изглежда изключително крехка. Дори има хора, които се страхуват, че може да се нарани всеки момент, което не е изключено при нейния буен характер и огромна липсва на внимание, но трябва да се знае, че Скарлет е достатъчно силна. Фигурата й е слаба. Предимно това се дължи на гените, които е наследила, но няма ден, в който Лета да не се погрижи за тялото си, бягайки в парка или правейки леки упражнения у дома. Ако се спрем отново на лицето й в нейната цялост можем да кажем, че то е овално, а устните й са плътни и бледорозови. Когато се усмихне, а Скарлет често го прави и има наистина зашеметяваща усмивка, от двете й страни се образуват леки тръпчинки.

Характер: Характерът на Калайъпи съдържа от всичко по малко. При нея положителните и отрицателните страни са еднакви на брой, но за сметка на това много разнообразни. В един момент Ревънъс може да бъде истинска кучка. Пожелае ли нещо, то то ще бъде нейно, но почти винаги го получава без да създава коварни планове. Но подобно поведение никога не я превръща в лицемерка, защото тя никога не би се променила за пред хората. Както тя винаги казва: „Щом не ме оценяват, те губят.” Тя никога не би паднала на нивото на някой момичета, които са готови да пожертват дори себе си и достойнството си, за да се сдобият с нещо. Тя просто не е такъв човек и винаги е презирала подобен тип хора, но ако някой от приятелите й попадне в такова положение, то тя е готова винаги да подаде ръка и да запази честта им. Точно това я прави мечтана приятелка. Скар избира приятелите си според техния харектер. Никога не би нарекла някой „приятел” дори този човек да притежава половината светско богатство. Скарлет е енергична и амбициозна личност. Щом се захване с нещо, то влага цялата си сила и воля в него и ако не успее, то поне знае, че се е постарала. За разлика от милионите хора по света, вечно целящи се в нещо, тя никога не прави дългосрочни планове за бъдещето си. Толкова пъти се е убеждала, че няма смисъл, защото тяхната природа е толкова крехка, че всичко се променя толкова бързо, за това винаги живее за миг. Сигурно за това и не обича да прекарва много време в размисли, а неволно се спуска във всяка нова лудория, следвайки инстинктите си. Като цяло Калайъпи е своенравна и буйна, на моменти и коварна, но винаги е готова да помогне на приятелите си, а е и изключително доверчивa. Особено трябва да се има в предвид, че и тя като всеки човек има своите слаби моменти. Понякога загубва желание за каквото и да било. Емоции като гняв, разочарование, страх и упрек към самата себе си не са непозната част от ежедневието й, но Скарлет все по-често се опитва да си забрави, поради което в последно време винаги живее на ръба на опастността.

История: „Алената капка се стече надолу от левия край на устните й. В дивите сини очи сега се криеше само тишина и покорност. В тях имаше известна доза страх, но Скарлет се опитваше да я прикрие. Опитваше се да бъде силна, сякаш така би уплашила врага. Една бледа ръка се спусна към лицето й и Скарлет потрепна. Сякаш очакваше нещо лошо да се случи или да се повтори. Вместо някакъв удар, ръката небрежно попи стичащата се капка и се оттегли. През очите на момичето, че виждаше как пред нея стои с близо с метър по-висок от нея мъж, който с блаженство облиза кръвта, дори и да бе негова.
- Бедната ми Скарлет, нима се надяваше, че те пазя за нещо по-безинтересно? – попита с ехидност непознатият. По самият му стил, походка и арогантно поведение си личеше, че убиец .
- Бедното момиче, което потърси моята помощ, а не очакваше да пожелая нещо в замяна. – продължи той и направи няколко крачки към нея. След миг бе зад гърба й, а студените тръпки продължаваха да раздират тялото на Скар. Винаги беше нащрек, въпреки че нямаше желанието да се съпротивлява. За нея битка с нещо толкова нечовешко бе загубена.
- Какво ще кажеш за живота ти? – предложи мъжът и се приближи до нея. – Смъртен живот за вечност и компания? За разлика от мен .
Предложенията му винаги изглеждаха толкова примамливи. На моменти Калайъпи имаше чувството, че това бе самият Дявол. Сякаш не съществуваше нито демон, който да е цар на подземното царство, нито онзи легендарен бог на материалното, който се криеше сред томове с митология, а просто някога се бе родил толкова коварен и ласкателен човек, който бе отреден за убиец и това отреждане бе изиграло лоша шега на човешкия род. Дори не помнеше как се бе забъркала в това. Тя не беше такъв човек. Не се занимаваше с нещо толкова отчаяно и замъглено, но добре си спомняше първата среща с този човек. Бе през първата й година в колежа. Едва на 19 години, а година по-късно бе изоставила уроците. Изостави възможностите за нормален живот, за да се забърка в нещо, за което сега не желаеше и да знае. Едната й ръка стисна по-здраво сребърният медальон в джоба й. Прекрасна защита от вредители като този , но искаше да го оставя тук. Бе единственият спомен от родителите й, от близките й, от нормалния живот, който бе водила преди.
- Малката, сладка Скарлет. Детето, което винаги търсеше внимание. – започна парадоксално да разглася историята й убиеца , сякаш желаеше за последен път да й представи това, което би могла да има преди да я направи своя жертва . Та той дори не знаеше цялата й история. Бе чувал някой неща от нея, тя бе разказвала, но сега говореше така, че всеки би помислил, че я бе наблюдавал от самото й раждане.
- Майка ти си остана загадка. А може би тя бе вината, за да си тук в този момент? – продължи след кратко мълчание и една усмивка изгря на бледото лице. Този човек всячески пред тези години се бе опитвал да я накара да намрази майка си. Сега дори успя, защото Скарлет наистина не знаеше нищо за майка си, а предвид знанието й за дейностите, с които се занимаваше този опасен господин, бе логично да предположи, че тя бе имала някакви сделки с него.
- А блудният баща се завърна, за да те спаси от задушливите сиви стени на някой дом. Ах, колко трогателно! Едно прекрасно семейство от Детройт, което сега е само пепел. И до коя години живя в онзи примитивен семеен уют, който той успя да ти осигури? А, да. До прекрасните 15 години, в които реши да потърсиш малко свобода. Напусна Детройт, напусна човекът, който заряза всичко заради теб и дойде в Гатлин. Заживя при милата си леля, която на драго сърце ти предложи подслон и грижи. Жената се постара да ти даде това, от което бе лишена тези 15 години – майчина обич, но щом навърши 19 ти напусна и нея. Изнесе се в общежитие и пое живота в свои ръце. Тази безразсъдност те отведе до мен. – завърши краткия обзор на живота й долния убиец и отново погледна към нея. В очите му ясно се виждаше, че не възнамерява да продължи историята. Останалите две години си останаха неразказани. За двамата бе ясно тяхното развитие и това бе важно за момента, но той имаше още нещо, което да сподели.
- Сега идваме отново да кръстопътя. Да я убиеш .. – замисли се непознатия, сякаш не тя, а той трябваше да избере. На двамата бе ясно, че тя нямаше да си отиде от това място жива. Щеше да предпочете кратката смърт за сметка на безсмисления живот или вечната смърт на тези крехки години. Дори отговорът да бе отрицателен, той пак щеше да я убие, а когато дойдеше време за ново разбуждане, щеше да зададе същия въпрос или просто би я убил.
- Или ще предпочетеш заветният отговор „Не”. – завършиха в един глас двамата, когато Скарлет се спусна към него и заби близкия кухненски нож в сърцето му. За миг в светлите очи се забеляза гняв, но кожата бързо изтиваше и се оцветяваше в кръв , което бе единственото спасение на Калайъпи.”
-----------------------------------------------------------
По-късно Скарлет остава съвсем сама. Изплашена и неориентирана. Единственото й желание е да се измъкне от Калифорния . С цялото си сърце желае да напусне този град и да загърби миналото си. Не искаше да си спомня за онзи и как го уби . Също така искаше да намери роднините си майка й , баща й може би братовчеди и предимно леля си .

Добре може ли да взема АШЛИ ГРИЙН ?

Барбара е заета.

Одобрена си.

Roman Peterhoff

Вървящ през сенките и гъстата мъгла, Роман не различаваше познати лица, нито пък картини, които да бе виждал. Имаше нещо смътно, но трудно разпознаваемо. Сякаш и преди бе вървял по същия павиран тротоар, а босите му стъпала потъваха в познати локви. Може би бил тук в сънищата си или пък в момента сънуваше. Аурата му, обикновено зелена и спокойна, избледняваше и губеше жизнения си цвят, подтиквана от страха към неизвестността.
В далечината просветнаха фарове и угаснаха, ритмично извършващи го с всяка негова крачка. Сякаш поемаха всичко положително от душата му и отдаваха негативизъм. Лекия аромат на кръв се разпространяваше из въздуха. Не си спомняше да го е различавал така ясно преди. Мирисът се просмукваше в дрехите му, в тъмнината и във въздуха, опияняваше и водеше към ръба. И преди бе бил тук. Виждал бе тази кола, тези високи борове от двете страни на дългия второкласен път. Дишаше тежко. Изпитваше дълбок екзистенциален страх. Какво го чакаше в тази кола? Искаше ли всъщност да разбере?
Всяка крачка го приближаваше към бялата светлина на ксенона. Потъваше в нея душевно. Затича се. Сянката му ставаше все по- дълга и ярко очертана. Заобиколи возилото без да поглежда вътре. Задмина го само с няколко метра преди всичко да потъне в пълна тъма. Но само за секунди. След тях, Роман се озова отново пред светлината. Беше близо. Отново се затича странично от колата.
Не се измъкна. Отново пред фаровете. Пореден неуспех. Пак пред колата. Но този път светлините не прекъсваха. Липсваше ритмичното в това действие. Те просто светеха. Пое си дъх. Въпреки многобройното тичане, не беше задъхан, ала сърцето му биеше бързо. Искаше му се да се разплаче и всичко да свърши, но нещо му подсказваше, че докато не стигне до края на тази игра със съзнанието му, нищо не е свършило.
Отвори вратата на шофьорското място. Таблото светеше, но вътре нямаше никой. Предпазливо огледа преди да се вмъкне вътре. Усещаше игличките по гърба си. Седна на мястото. Вратата се затвори и заключващата система се активира шумно.
Роман подскочи уплашено. Защо се чувстваше като човек? Опита да разбие стъклото. Юмрука му се срещна крайно болезнено с прозрачната повърхност. Не се случи нищо няколко секунди, в които Роман дори не успя да премисли случващото се. В огледалото за за задно виждаше срещна две красиви, сини очи. Задържа дъха си. Очите се усмихваха приветливо и той малко по малко се отпусна на седалката.
Нежни ръце се протегнаха напред и внезапно запушиха устата му и закриха очите му. Задушаваше се. Умираше.

Стовари се върху мокрия асфалт на голяма, но занемарена алея. От двете й страни се намираха обрасли, неподдържани розови храсти. Лицето му неприятно се бе срещнало със симпатичния път.
Подпря се на дланите си и се изправи. Нещо мокро напояваше блузата му. Издърпа плата напред и се вгледа в белия му цвят. Но вече не беше бял. Една червена вадичка го разполовяваше чак до пъпа му. Опита да избърше кръвта от носа си. Беше подозрително малко, за да е потекла по дрехите му. Затърси друга причина, но нито една част от лицето му не кървеше. Единствената подобна телесна течност по него бе тази, която разнесе с ръката си.
Вдигна блузата, но този път целта му не беше да огледа нея. Погледът му се спусна с ужас надолу. Гръдния му кош се разделяше от същата линия. Дебели и груби конци обграждаха, разхлабени, несъвършените ръбове на раната и агонизиращото месо в нея. Мирисът не беше никак приятен но ужасът от гледката притъпяваше всички осезания на тялото му. С треперещи пръсти притисна дрехата си към разяждащата се плът. Не болеше толкова, колкото всяваше неприятни чувства в душата му.
Тръгна по разбитата алея. Дъждът го мокреше и сякаш бе единственото успокояващо явление от векове. Стигна до масивната врата на рушеща се сграда. Въпреки ронещата се боя, изглеждаше величествено.
Роман бе придобил опит. Знаеше, че не може да избяга, трябваше да стигне до края. До самия край.
Бутна вратата съвсем леко, карайки я да се отвори. Тя изскърца жално, но го пропусна да мине. С мъчни, неприятни крачки се вмъкна вътре далеч от дъжда. Пред погледа му се изправи стройна, висока жена с къса, черна коса. Носеше дълги, копринени чорапи и светли жартиери. Нищо повече. Струваше му се пошло. В тази пошлост съществуваше и някаква невинна красота на женските очи, ако успееш да вдигнеш погледа си към тях.
Не продума. Обърна се с гръб и разклати красивите си бедра по дългия коридор. Роман се подвоуми дали да я последва. Краката му не послушаха простия инстинкт да се махне от това място. Те последваха женските до зала с нечовешки размери.
Още жени. Голи жени. Някои облечени оскъдно по подобие на довелата го. Но не всички го забелязваха. Само част от тях извърнаха влажни погледи към Роман и го повикаха с пръст. Поеха тялото му и го накараха да се смеси с тълпата. Отъркваха се в него, докато пробиваха път към... не знаеше към какво.
Нежно го настаниха в меко кресло. Почувства мигновено облекчение. Беше толкова хубаво. Почти забрави за раната си.
Тогава ги видя. Две светли, дръзки очи. Нагла, но чаровна усмивка. Имаше прилика между чуждите черти на лицето и тези на Роман. Поразителна прилика. Влажни устни по врата на непознатия. Слаби ръце се разхождаха по стегнатото му тяло.
Богове, помисли си Роман. Какъв беше този фарс, на който го подлагаха?
Мъжът не реагира. Не откликваше видимо и на ласките. Изучаваше Роман. И изведнъж усмивката загасна. Разочарование. То блъсна Роман в стената и нарани не само тялото му.
Огънят го обви. Всичко пламна. Гореше и го нараняваше. Той бягаше, но огнените езици винаги го застигаха.
Падна. В собствения си капан.


Задъхано отвори очи. Чувстваше се спасен. Богове! Благодарим за милостта. Ръцете му трепереха. Тялото му се обливаше от пот, топли и студени вълни. Всички сили бяха изчезнали от масивното му тяло.
– Намерихте ли каквото търсите, господин Петерхоф? – проговори спокойно женски глас от дясната му страна.
Роман Петерхоф вдигна погледа си по негова посока. Зениците му се срещнаха с мургава, висока жена с престъпно дълга и сплетена коса. Трябваха му няколко минути, за да излезе от транса си.
– Не знам – отговори откровено Петерхоф. – Остави ме сам.
Жената се изправи от мястото си и напусна покоите му покорно. Вратата се тропна след нея. Роман остана сам. Погледна ръцете си. Малки мехурчета от изгаряне се надигаха по зачервената му кожа. Внимателно, опитвайки се да не причинява болка на дланите си, повдигна плата на горната си дреха. Там, на гръдния му кош, лежеше белег.
Голяма, ясно изразена неравност. Спомен.  

FC: Andy Whitfield
//Роман страда от лека форма на шизофрения и множествено раздвоение на личността.

Одобрен си!

Туп- туп. Любов?

(седем години по- рано)
Хората ме наричаха просто Ху. Не ми трябваше всички да знаят нелепото име с което любимата ми майчица ме беше дарила. Бях на деветнадесет и типичен колежанин живеещ в мръсна квартира и категорично отказваш парите пратени му от дома.
Брррр.
Звукът на телефона едва не ме събори от леглото, а гласът който заприижда от него ме отърси напълно от сладката ми дрямка. Пискливият и прекалено висок глас на доведената ми майка беше монотонен и неразбираем, но за това пък действащ като кофа лед. От време на време мрънках, охках, съгласявах се и най- накрая изръмжах едно „И аз те обичам.”.
Първи ден в колежа. Първи курс. Казващ се Хубърт. Нямаше да ми е никак лесно. Не бях нито футболист, нито мажоретка, нямах представа как ще се впиша в цялата онази суета с мирис на разгонени тийнейджъри. При тази мисъл можех само да се търкалям в малкото легло и да се старая да не падна.
Нямаше как.
С много мъки станах. И то как. Първо едната ръка, после другата и накрая главата. Никой не можеше да ми отрече, че съм доста практичен и спестявам всичко ненужно на краката си.
Навлякох новата си черна тениска, някакви протъркани джинси и кецовете си. Обичах ги. Бяха толкова... ами разбирате те. Отидох в кухнята си, която представляваше просто маса, микровълнова и хладилник. Да, никакви печки, никакви подобни атрибути. Едни замразени макарони за закуска, обяд и вечеря, понякога разнообразявам с гуакамоле.
Това и направих в този момент. Просто извадих полуфабриката от камерата и го натъпках в микровълновата. Но нямах време да го чакам. Бях бесен. Не знаех защо, но понякога хората е по- добре да си нямат и понятие от чувствата си, иначе става прекалено сложно и неразбираемо. А няма човек който да мрази сложните неща повече от мен.
Изнизах се от апартамента. Грабнах портмонето и ключовете, и се изнизах. Имаше още близо час до започването на часовете, реших просто да отида в близкото кафене, да се натъпча и да излея в стомаха си чаша горещо, черно кафе.
Естествено влязох в първото възможно. Голямо, лъскаво като извадено от сериала „Клюкарката”, човек би си помислил, че в Ню Йорк си нямаме друга работа освен да строим кафенета, сладкарници и високи сгради които просто седят за да може панорамната гледка да е впечатляваща и всимчки други страни да си казват „Мамка му, защо нямаме техните пари?”, защо? Защото най- големите акули са тук и то най- вече в Манхатан. Но както и да е, не му беше нито времето, нито пък мястото да се чудя, защо светът е толкова несправедлив.
Влязох и започнах да дишам тежко. Беше претъпкано с двойнички на английската кралица, вдигнати кутрета, изпънати вратове и бръчки. Да не говорим за силният им парфюм от теменужки, мразех го. Нямаше и места. Имаше. Чакайте...да имаше. До един застаряващ строител които неумело се опитваше да пие кафето си културно и една...хм, богиня. Не, не, това е прекалено. Не беше възможно в един ден да се случат двете най- ужасни неща: майка ми да се обади и да срещна най- пленителното, очарователно, възхитително, обаятелно момиче с лице на антична жрица.
Естествено като един горд представител на силния пол се затичах през глава към нея. О, и умна. Четеше, а беше блондинка. Май това разбиваше стереотипа. Както и да е.
- Свободно ли е? – гласът ми беше толкова писклив и нездържан, че чак ми се прииска да заровя главата си в пясък.
Тя ме погледна. О, тези гъсти мигли, пъстри очи, със сигурност ако не сметнах, че ще е прекалено странно щях да целувам краката и.
- Да. – тези две букви бяха като две пълни изречения за мен. Настаних се на стола и повиках сервитьорката.
Хм, не можеше да се каже, че тук предлагаха най- доброто обслужване. Навъсена старица ме гледаше изпод надиплилите се бръчки на челото и и потропваше с крак като новобранец в степа.
- Три кроасана с шоколад и едно черно кафе. – казах бързо, а жената се затътри към кухнята.
- Три? – попита ме момичето със закачлив глас и усмивка. Ммм..каква усмивка.
- За щастие. За нещастие. Защото съм гладен. – започнах да говоря толкова бързо и неразбираемо, че вече можех да усетя как става и си тръгва, но тя само се засмя, беше толкова звънливо и приятно.
- Ясно. Ти си от забавните.
- От песимистите. Ти? – отвърнах аз с лека ирония в гласа.
- Мажуртка. – това вече си беше удар под кръста.
- О, ясно, руса, красива, трябваше да се сетя. – да, правите сте, чак след като го казах осъзнах колко ужасно бе прозвучало.
- Но не успя, Шерлок. – отвърна тя и в гласът и се четеше само леко раздразнение, но не и гняв.
- Прав си, Уотсън. – трябва и да ви казвам колко обичах филма, книгите и хилядите сериали по тези двамата?
- Аз съм жена. – отвърна тя и този път започна да се смее доста по- силно.
Точно тогава старицата се домъкна обратно, но този път носеше поднос, не особено умело, на който бяха натрупани странно изглеждащите кроусани, а кафето ми се клатушкаше несигурно от единия край до другия. Тя само ми подхвърли някакво листче. Погледнах го. Идеше ми да си изповръщам и червата, макар, че наистина си ги харесвам, ими предвид доста са фотогенични. Както и да е. За да платя толкова за кафе то трябваше да ми бъде сервирано най- малкото в антична порцеланова чаша и да е златно. Макар, че по някаква причина участта на цар Мидас не ме влечеше. Вдигнах тост и казах.
- Да живее феминизма!
- Да живее! Е, забавни човече, къде сте тръгнали в тези часове...не знам колко е часът, но едва се измъкнах от леглото, а това става само ако е по- рано от един- два. Трагедия. Мразя колежа. – ето така разбрах, че тази гена е моята половинка.
- О, милейди, поне вас не са ви събудили с наставления как да внимавате да пресичате улиците?
- Милорс, но за това пък ми обясниха как да си направя корнфлейкс. Квит сме.
- Харесвам те. В кой колеж си?
- Мило. Дрийм уорд колеж, там съм за да не угодя на родителите ми не отида в Иеил.
- Хей, и аз съм там. Познато, моите искаха да ме пратят в Принстън.

(след седем години)
Естествено нашата забележителна, не до толкова сълзлива, апо- скоро нелепа романтична история приключи. Защо? Глупави въпрос задавате. Та тя беше мажоретка, а аз най- обикновен колежанин без каквито и да е заложби. Глупава и банална история, като извадена от някой скъпо платен, но не до толкова добър филм.
Как свърши всички? Продължихме да се виждаме известно време. Беше някак успокояващо и всяка среща беше изпълнена със забавни забележки. Напълно в моя стил, но изглежда не и в нейния. Тя просто си намери друг. Една огромна горила която се извисуваше над мен с близо две глави, въпреки, че се смятах за сравнително висок. Как да се бориш срещу такъв? Тогава научих най- важния урок: Никоя жена не си заслужава. Всяка искаше или прекалено много, или прекалено малко. Не можеше да им се угоди. За това и спрях да се старая след този неприятен инцидент.
Какво стана с мен? Завърших. Имах намерение да почна работа в някоя малка компания като момче за всичко, но тогава получих едно обаждане. Защо ли винаги тези неща с обажданията ме преследваха? Баща ми починал. Не можех да го виня, беше изнемощял старец, не не страдах, защото той не би искал това, неговия девиз беше "Страдай за живите, не за мъртвите.". Макар, че това меко казано ме потресе запазих самообладание. И така се оказало, че в земите на баща ми имало нефт. Дори за един неук в тази област, като мен, беше ясно, че от това нещо идват много пари.
Заминах у дома. Създадох малка нефтена компания и с още няколко соплучливи сделки се превърнахме в една от най- процъфтяващите. За съжаление нямах под ръка достатъчно компетентни хора. Всички бяха или прекалено глупави, или прекалено умни. Тряваше ми някой който да държи под контрол нещата в сградата ни в...ъм, Мистик Фолс? Тогава взех и решението. защо аз да не отида? Бях чувал, че е приятно местенце, непретенциозно, щях да мога да си отдъхна от напрегнатия живот.
Заминах, за Мистик Фолс. Там където нищо лошо не се случва.

Одобрен си!

Какво би направил ако семейството ти те отвращава ? Не можеш да живееш с чудовища наранявали невинни същества и теб .. Далия Делириум момиченцето гледащо от верандата на красива къща в пурпурен цвят .Всеки ден като по - часовник излизаше за да хване автобуса до училище и по -същото време вечер се прибираше .Съседите забелязвали ненормалното развитие на момиченцето ,което не общувало с другите деца , по никакъв възможен начин .Още от ранна възраст красотата на Далия събирала погледите около себе си ,родителите й били строги и не искали тя да се провали за в бъдеще ,затова просто решили да я изолират от света. Каква глупост . С искането си да я предпазят ,всъщност я наранявали много повече .Години по - късно Далия съвсем била откъсната от обществото .В къщата им започнали да идвам учители ,които я обучавали при домашни условия по - нареждане на майка й , клетия й баща нищо не можел да стори понеже бил под влиянието на жена си .Нищо особено не се случвало през последните десетина години ,Далия никога не била виждала града в ,който живее ,нито говорила с някой от съседските семейства .Единствения й приятел бил синът на прислужницата им ,който бил на нейната възраст .Той имал неузнаваема женска красота ,топла усмивка и морско сини очи ,които Далия можела да гледа с часове .С течение на времето двамата били неразделни , абсолютно неразделни .В късните студени нощи , Далия тайно излизала от стаята си и се шмугвала в леглото на прислужническия син ,сгушвала се в него и просто заспивала.Чувствала се в безопасност близо до него .

- Майко разберете аз го обичам !
- Невъзможно ! Вие сте толкова различни , той е син на слугинята ,а ти ..ти си
- Какво ? Ваша дъщеря ?
Дни наред в къщата се вихрила буря , Далия искала да бъде с любимия си ,а майка й отказвала да чуе за това .Дори заявила ,че трябва да напуснат къщата .Прислугата им служила години наред , хора като тях нямали дом или място на ,което да останат .Роднините им или били на далеч или мъртви .Както винаги бащата на Далия нямал думата , по - какъвто и да е въпрос ,съгласявал се с всяко взето решение на съпругата си и за жалост бил принуден да откъсне любимия от сърцето на дъщеря си .
-Татко моля Ви кажете нещо ?
-Виж , мила майка ти е права Елизабет и синът й ще трябва да си тръгнат .
-Добре ! Щом така е казала господарката на дома и на животите ни ,значи така ще бъде . Но знайте , че това е последния път , в който виждате дъщеря си . Майко !
Казаните тежки думи никога не били забравени ,една дъщеря , една майка и няколко тежки думи .Страх в очите на бащата и съпруг .Господинът бил толкова наплашен от жена си ,че дори не можел да защити собственото си дете .Гледал я как страда и не можел да направи нищо , абсолютно нищо .

- Полицай , моля Ви открийте дъщеря ми . Тя е всичко за мен ?
- Господине ще ви попитам нещо ,но искам да ми отговорите честно !
- Да , да разбира се !
- Дъщеря ви била ли е подлагана на тормоз от ваша страна или от страна на съпругата ви ?
Мълчание ! Полицаят бе разбрал за случващото се в семейството веднага щом господинът се бе замислил и не бе отговорил на зададения въпрос .През останалото време Далия се шляела по улиците на градчето , през нощта сядала на някоя от пейките в парка и гледала красивото небе , с очакване да види любимия , да чуе гласът му ..да усети аромата .
Минали месеци ,а тя все още била в неизвестност от семейството си .Била все по - надалеч и далеч . Ню Орлийнс , Рио де Жанейро , Манхатън и Вегас . Крайната цел през всичкото това пътуване бил Вегас , градът на греха . През всичките онези месеци Далия сторила доста поразии , обири , опит за убийство дори и нещото ,което никога не би си помисляла ,че ще направи . Животът извън онази къща ,извън онзи град ..обожавала го ,но сякаш искала просто да се върне в града и да намери , Иън .Всичко ,което бе направила било само за да се измъкне от лапите на ужасната си майка .Един ден просто всичко и се насъбрало адски много , взела вещите си и се върнала в Мистик Фолс .
- Здравей , Мистик Фолс !

Одобрена си!

Одобрена си, да сменям ли името? :3

Jennifer написа:Одобрена си, да сменям ли името? :3

Ами може, да. Ще съм много благодарна.

Външен вид: На пръв поглед, а дори и на втори, Скарлет ще ви се стори едно съвсем обикновено и крехко човешко същество, но дори те не са лишени от описание на външност. За завидна височина при Скар не може и да се говори. Тя си е миньонче. Е, не е чак толкова ниска, но въпреки че не е кандидатствала за модел е ясно, че няма да я приемат. Хубавото е, че някой е помислил за хората с подобни проблеми и е изобретил високия ток. Още по-хубаво е, че е дарена с дълги крака, което оптически мами за реалната и височина. Кожата й не е нещо фрапиращо. Не е нито зелена, нито в друг неестествен цвят, а още по-малко е мъртвешки бледа. За нея може да се каже единствено, че е мека и с приятен прасковен загар, който понякога се изменя в бронзов, но всички знаем, че човешката кожа се променя при продължителна слънчева светлина. Очите й винаги са обект на спор и завист. Едни просто си умират да имат цвета им, а други вечно спорят дали те са сини или зелени. Истината е, че са сини, но не просто сини. Те са тъмно сини с леки примеси на сивота, откъдето идва и илюзията, че са зелени. Косата й е дълга до средата на гърба й. Понякога Скай споменава, че вечно й пречи, но за нищо на света не би я постригала и не би посегнала на нея. Просто обожава да се оплаква от нещо. На цвят е руса, но има участъци с по-тъмен отенък, а в корените е контрастиращо тъмна, което винаги е обект на въпроси дали се боядисва и как задържа този забележителен меден нюанс, а в същото време запазва и кашмирената мекота на косата си. Друго, което трябва да се знае за нея е, че изглежда изключително крехка. Дори има хора, които се страхуват, че може да се нарани всеки момент, което не е изключено при нейния буен характер и огромна липсва на внимание, но трябва да се знае, че Скарлет е достатъчно силна. Фигурата й е слаба. Предимно това се дължи на гените, които е наследила, но няма ден, в който Лета да не се погрижи за тялото си, бягайки в парка или правейки леки упражнения у дома. Ако се спрем отново на лицето й в нейната цялост можем да кажем, че то е овално, а устните й са плътни и бледорозови. Когато се усмихне, а Скарлет често го прави и има наистина зашеметяваща усмивка, от двете й страни се образуват леки тръпчинки.

Характер: Характерът на Калайъпи съдържа от всичко по малко. При нея положителните и отрицателните страни са еднакви на брой, но за сметка на това много разнообразни. В един момент Ревънъс може да бъде истинска кучка. Пожелае ли нещо, то то ще бъде нейно, но почти винаги го получава без да създава коварни планове. Но подобно поведение никога не я превръща в лицемерка, защото тя никога не би се променила за пред хората. Както тя винаги казва: „Щом не ме оценяват, те губят.” Тя никога не би паднала на нивото на някой момичета, които са готови да пожертват дори себе си и достойнството си, за да се сдобият с нещо. Тя просто не е такъв човек и винаги е презирала подобен тип хора, но ако някой от приятелите й попадне в такова положение, то тя е готова винаги да подаде ръка и да запази честта им. Точно това я прави мечтана приятелка. Скар избира приятелите си според техния харектер. Никога не би нарекла някой „приятел” дори този човек да притежава половината светско богатство. Скарлет е енергична и амбициозна личност. Щом се захване с нещо, то влага цялата си сила и воля в него и ако не успее, то поне знае, че се е постарала. За разлика от милионите хора по света, вечно целящи се в нещо, тя никога не прави дългосрочни планове за бъдещето си. Толкова пъти се е убеждала, че няма смисъл, защото тяхната природа е толкова крехка, че всичко се променя толкова бързо, за това винаги живее за миг. Сигурно за това и не обича да прекарва много време в размисли, а неволно се спуска във всяка нова лудория, следвайки инстинктите си. Като цяло Калайъпи е своенравна и буйна, на моменти и коварна, но винаги е готова да помогне на приятелите си, а е и изключително доверчивa. Особено трябва да се има в предвид, че и тя като всеки човек има своите слаби моменти. Понякога загубва желание за каквото и да било. Емоции като гняв, разочарование, страх и упрек към самата себе си не са непозната част от ежедневието й, но Скарлет все по-често се опитва да си забрави, поради което в последно време винаги живее на ръба на опастността.

История: „Алената капка се стече надолу от левия край на устните й. В дивите сини очи сега се криеше само тишина и покорност. В тях имаше известна доза страх, но Скарлет се опитваше да я прикрие. Опитваше се да бъде силна, сякаш така би уплашила врага. Една бледа ръка се спусна към лицето й и Скарлет потрепна. Сякаш очакваше нещо лошо да се случи или да се повтори. Вместо някакъв удар, ръката небрежно попи стичащата се капка и се оттегли. През очите на момичето, че виждаше как пред нея стои с близо с метър по-висок от нея мъж, който с блаженство облиза кръвта, дори и да бе негова.
- Бедната ми Скарлет, нима се надяваше, че те пазя за нещо по-безинтересно? – попита с ехидност непознатият. По самият му стил, походка и арогантно поведение си личеше, че убиец .
- Бедното момиче, което потърси моята помощ, а не очакваше да пожелая нещо в замяна. – продължи той и направи няколко крачки към нея. След миг бе зад гърба й, а студените тръпки продължаваха да раздират тялото на Скар. Винаги беше нащрек, въпреки че нямаше желанието да се съпротивлява. За нея битка с нещо толкова нечовешко бе загубена.
- Какво ще кажеш за живота ти? – предложи мъжът и се приближи до нея. – Смъртен живот за вечност и компания? За разлика от мен .
Предложенията му винаги изглеждаха толкова примамливи. На моменти Калайъпи имаше чувството, че това бе самият Дявол. Сякаш не съществуваше нито демон, който да е цар на подземното царство, нито онзи легендарен бог на материалното, който се криеше сред томове с митология, а просто някога се бе родил толкова коварен и ласкателен човек, който бе отреден за убиец и това отреждане бе изиграло лоша шега на човешкия род. Дори не помнеше как се бе забъркала в това. Тя не беше такъв човек. Не се занимаваше с нещо толкова отчаяно и замъглено, но добре си спомняше първата среща с този човек. Бе през първата й година в колежа. Едва на 19 години, а година по-късно бе изоставила уроците. Изостави възможностите за нормален живот, за да се забърка в нещо, за което сега не желаеше и да знае. Едната й ръка стисна по-здраво сребърният медальон в джоба й. Прекрасна защита от вредители като този , но искаше да го оставя тук. Бе единственият спомен от родителите й, от близките й, от нормалния живот, който бе водила преди.
- Малката, сладка Скарлет. Детето, което винаги търсеше внимание. – започна парадоксално да разглася историята й убиеца , сякаш желаеше за последен път да й представи това, което би могла да има преди да я направи своя жертва . Та той дори не знаеше цялата й история. Бе чувал някой неща от нея, тя бе разказвала, но сега говореше така, че всеки би помислил, че я бе наблюдавал от самото й раждане.
- Майка ти си остана загадка. А може би тя бе вината, за да си тук в този момент? – продължи след кратко мълчание и една усмивка изгря на бледото лице. Този човек всячески пред тези години се бе опитвал да я накара да намрази майка си. Сега дори успя, защото Скарлет наистина не знаеше нищо за майка си, а предвид знанието й за дейностите, с които се занимаваше този опасен господин, бе логично да предположи, че тя бе имала някакви сделки с него.
- А блудният баща се завърна, за да те спаси от задушливите сиви стени на някой дом. Ах, колко трогателно! Едно прекрасно семейство от Детройт, което сега е само пепел. И до коя години живя в онзи примитивен семеен уют, който той успя да ти осигури? А, да. До прекрасните 15 години, в които реши да потърсиш малко свобода. Напусна Детройт, напусна човекът, който заряза всичко заради теб и дойде в Гатлин. Заживя при милата си леля, която на драго сърце ти предложи подслон и грижи. Жената се постара да ти даде това, от което бе лишена тези 15 години – майчина обич, но щом навърши 19 ти напусна и нея. Изнесе се в общежитие и пое живота в свои ръце. Тази безразсъдност те отведе до мен. – завърши краткия обзор на живота й долния убиец и отново погледна към нея. В очите му ясно се виждаше, че не възнамерява да продължи историята. Останалите две години си останаха неразказани. За двамата бе ясно тяхното развитие и това бе важно за момента, но той имаше още нещо, което да сподели.
- Сега идваме отново да кръстопътя. Да я убиеш .. – замисли се непознатия, сякаш не тя, а той трябваше да избере. На двамата бе ясно, че тя нямаше да си отиде от това място жива. Щеше да предпочете кратката смърт за сметка на безсмисления живот или вечната смърт на тези крехки години. Дори отговорът да бе отрицателен, той пак щеше да я убие, а когато дойдеше време за ново разбуждане, щеше да зададе същия въпрос или просто би я убил.
- Или ще предпочетеш заветният отговор „Не”. – завършиха в един глас двамата, когато Скарлет се спусна към него и заби близкия кухненски нож в сърцето му. За миг в светлите очи се забеляза гняв, но кожата бързо изтиваше и се оцветяваше в кръв , което бе единственото спасение на Калайъпи.”

По-късно Скарлет остава съвсем сама. Изплашена и неориентирана. Единственото й желание е да се измъкне от Калифорния . С цялото си сърце желае да напусне този град и да загърби миналото си. Не искаше да си спомня за онзи и как го уби . Също така искаше да намери роднините си майка й , баща й може би братовчеди и предимно леля си . Точно така и прави мести се в Ню Орлиънс . От тогава живота ѝ става доста объркан . След като се мести тук среща мъж , от който ражда и има момиче .

Одобрена си! Извинявам се за забавянето.

Име: Есенс
Години: 19
Раса: Човек
Външен вид: Имам кестенява, хубава, къса коса. Очите ми са кехлибарени. Висока и слаба съм. Имам хубав стил и доста изискана елегантна походка. Привличам погледите и ги задържам върху себе си без особени услия.
Характер: Имам чувство за хумор, креативна и весела съм. Смелостта и горделивостта също са едни от най- видните ми качества. Спокойна съм, трудно се паля. Откачена купонджийка. Обичам да помагам на хората и да им съчуствам.
История: Родена съм в малка и китна страна- България. Единствено дете в семейството съм и съм свикнала да бъда център на семейството. За мен то е много важно. Прекарах живота си като един обикновен човек, за който купоните и скуката бяха като две страни на огледло. Идвам в града, защото... няма да ви кажа. Имам тайна цел, която смятам да постигна, без значение как.
Искате да сте такъв, защото искам.
Снимка:
Лик: Halle Berry

Одобрена си