13#So remember me when I'm gone love.

А пък аз знам, че е много добро!

Благодаряя

„ Стига толкова.
Изчерпах се.
Върви си.
Вреден си. „

Той бе, като наркотик за нея. Не виждаш нищо друго освен него, и тях. Всичко беше.. всичко най-лошо. Те бяха създадени да се обичат завинаги или взаимно да се унищожат.  И по-скоро второто се отнасяше за тях, бяха толкова вредни един за друг, както и бяха упората, на която да се опрат. Тя със своята борбеност и ентусиазъм, той със своето безволие и отказ. Нещата стояха съвсем различно за тях, все едно бяха от съвсем други планети.  Паралелно бяха надеждата за себе си, но реално нищо не беше както трябва.  Играеха една игра, от която имаше двама губещи .. глупаци.
Единият загуби своята упоритост и вяра, а другия – душата си.
Душата отново потъмня и доби своя тъмно черен, червен или друг вид цвят и отново беше едно мрачно място, на което едва ли някой би прекрачил прага отново. Само тя. От страх, от непростимите пороци на характера. От страх да не стане още по-очернена от преди.
Вярата,  упоритостта,  борбената й личност не можа да преживее такъв вид срив. Излекувайки старите си рани от минали действителности, получиха нови .. тя получи, той можеше единствено да бъде щастлив за придобитите способности, които му беше дала.
Не можеха да се преборят един с друг – трудно беше и за двамата.
Трудно заедно , още по – трудно разделени. Трудни характери. Различни. Уникални. Несъвместими. До болка приличащи си в дъното на душате  си.  Просто не бяха осъзнали своята сила и възможности.
Тя искаше светло бъдеще,  а той беше доволен на това,което има,  а то не беше малко. Имаха едни и същи неща..почти,  но всеки жадуваше за нещо непосилно за другия. Тя искаше премеждия, пътешествия и мечти, а той искаше просто да остане тук където е. За него явно всичко беше идеално. Може би възрастта е някаква мярка, но дори така замаскирана раздялата, не трябва да се оставят нещата на вятъра, да ги пропилее, като пари в казино.Да отидат подяволите.
Чувствата са равносилни на нуждата на човечеството от пари.Това са двете най-важни поребности, от които се нуждаят нашите тела и души.Чисто и просто,всяко нещо беше предназначено, заради другото. Както те бяха предназначени един за друг - двете големи половинки на един труден на вид пъзел.Останалите малки части малко по - малко се нареждаха, добивайки реална представа как стоят нещата.
И не беше красиво, парчетата се губеха, местата им се объркваха, но не биваше да се отказват от нареждането му.
Нов пъзел. Труден.Лесен. Не се знаеше.

Браво!Аз изгубих моята муза ся си ти наред

Отново  този натрапчив вкус на кафе, разливащ се дори по вените ми.
Отново този поглед, пропит с болка от миналото.
Отново чувството на задоволство примесено със страх от бъдещето.
Отново емоциите от  реалността.

Чудиш се какво е трябвало, как е трябвало, защо така, грешиш ли, на прав път ли си, но ВСИЧКО СЕ ПОДРЕЖДА ТОЧНО КАКТО ТРЯБВА ДА Е. Направиш ли първата важна крачка, всичко останало се подрежда в естествения си ход. Дори за момент да си го чувствал, като грешка, всъщност разбираш, че така е трябвало да стане, за да постигнеш крайната цел.Дори с цената на болка и криворазбрани действителности, ти се примиряваш, че нещата са така както са.
Оставяш черния песимизъм и продължаваш към красивата реалност , която те очаква с пълна пара, презареден с оптимизъм.Вярваш в доброто бъдеще и то те очарова още повече с всеки изминал ден. Самият живот сам по себе си е едно очарователно преживяване, от нас се иска да го изживеем изцяло, както всеки си мечтае. За да може след години, като погледнем назад и просто да се усмихнем на самите себе си, че сме направили всичко по силите си, за да сме щастливи и ще сме удовотворени.Повярвай те!
Като че ли по скоро на себе си го казвам.Моите решения – правилни или не, трябва да се изживеят.Нищо не мога да загубя, защото реално погледнато нищо нямам. Имам само себе си и сама и ще си отида. Нищо от този свят не ми принадлежи, както и на вас, затова – живейте мамка му. Не приемайте паденията си толкова навърте,защото явно това наистина не е за вас. Вие ще усетите, когато нещо е наистина правилно. Усеща се, наистина и чувството е толкова приятно, че замества всяка болка и тъга и те кара да чувстваш една еуфория от случващато се.
Направейки избор, длъжни сме да се примирим с останалото.Както казват хората „Когато се затвори една врата, се отваря друга”. Въпросът е да се впускате в приключения, да избирате бъдещето вместо миналото.
Аз наистина  късно го  осъзнах,че нищо не е по-важно от ИЗЖИВЯНИЯ МОМЕНТ. Нищо не може да се върне, научих се да живея за СЕГА.
Няма преди – после, има  СЕГА! И наистина това е едно крайно голямо удоволствие да живееш сякаш това е последното нещо, което правиш или си за последно с даден човек, просто неописуемо.
Аз направих своя избор, а вие?

Много добре казано, евала! Лошо е да го осъзнаеш късно, но по-добре късно отколкото никога, нали.
Имах нужда от припомняне, благодаря за прекрасния начин по който го направи!

Осъзнаваш нещо, научаваш нещо по скоро, когато му е времето. Моята философия е такава
Радвам се ако съм повлияла по някакъв начин.Толкова ме радва факта, че има хора, които вникват в написаното.

Винаги ни се иска да сме знаели нещо преди, но и ти си права. Щом го знаеш сега, значи сега му е времето. И все пак, понякога ти трябва да прочетеш нещо такова, за да си отвориш очите, след като за пореден път си мигнал.

Безвремие.

Преболедувах те, като тежка болест.
Отмина, като дълбоко наранено място.
Премина, като ураган през мен.
Замина си, така както и беше дошъл – неочаквано и бързо.

Вече не ми липсваш.Не ми липсва твоята усмивка, твоите прегръдки и целувки, твоите сменящи се и дразнещи, понякога до смърт, настроения.
Отмина твоята боляска, твоя белег върху мен, вече не ме боли. Вече не ти принадлежа.
Не принадлежа дори на себе си.. вече, друг е светът .. вече аз съм друга.. променена..
Нищо не остана – буквално. Нищичко от тази уж изгаряща и изпепеляваща любов. Всичко бе до време, както и ти, и аз , и любовта.
А безвремие търся всеки път щом боли. Знам вселени от мечти, но това не си ти. Нямаш място при мен, невъзможни сме един с друг.

..:

                                                                                       /Кристин Рейнс/