Scream ^^

Аз записвам своите желания като приказки, провокирана от недобре римуваното ежедневие. Моите мечти се превръщат в незабравимо изживяване, дори и ако заживеят само на белия лист. )
Дали щракането по клавиатурата може да замени мастилницата, или ще кажете кой ползва мастило вече...
Хах, дам явно музата днес ме избива от класа...

Последното, много ми хареса. Пробвала ли си да си измисляш приказки? Добро упражнение е.

Охо, да.. Приказки разкази... Даже преди ден започнах един нова разказ, който дори не е разказ и сигурно утре ще го пусна! Започнах да събирам смелост да си показвам произведенията!!

Тинтириминтири.. .Време и аз да ви казвам лека нощ, защото адската ме цепи "умната" ми главичка... И за да ви отегча до болка пускам една малка част с която ви казвам лека нощ


Стоях и умът ми крещеше- ти се провали... Чувствах се като една мравка в началото на планина- аз бях безсилна, а пътят дълъг. Всичко се случи заради моята тъпа издънка.
Отраснах в малко градче в Сицилия. Семейството ми се постара да отрасна с добро възпитание и равнодушна към изкуството, за това аз сама се погрижих- четях много, танцувах и рисувах. Най- важното от всичко- пишех. Изливах чувствата си на хартия и това ме правеше щастлива. Всичко вървеше нормално докато не станаха на 17.
Като всяко момиче се влюбих, при това в неподходящ. Сприятелихме се, но после той се влюби с друга и ме остави. Бях само една приятелка. Затворих се в себе си и не исках да пиша, започнах да излизам все по- често по барове и дискотеки и така до злополучния 25- ти юни. Група момчета притесняваше мен и приятелките ми, бях пийнала малко и стана сбиване. След това се оказах в детска педагогическа стая пред избора- да бъда изхвърлена от училище или да замина за Рим през лятото, като помагам на някаква самотна богаташка. Естествено се съгласих на второто- по- добре да помагам, отколкото да ме изхвърлят.

Ала- бала портокала... Ето още една драсканица за добро утро или по- скоро добър ден


Завършихме на 29- ти юни, а аз заминах рано сутринта на 30. Пътуването с влак изобщо не ми се отрази добре, само още повече ми уби настроението, което и без това липсваше. Влакът пристигна точно в девет и четиридесет и пет, с 15 минути закъснение. Слязох, дърпайки огромния куфар заедно с мен. Не знаех кой ще ме вземе само знаех, че ще е между 10 и 11 часа. Стоях и чаках на една то многобройните пейки, докато прелиствах новата ми придобивка – „Императрицата на сладоледа” от Антъпни Капела. Книжката бе увлекателна и на мен ми се искаше да не съм в парижкия двор, а не- заточена при някаква бабичка в Рим.
Както си четях, момче на не повече от 21 се приближи към мен.
- Госпожица Луиз де Кристо?- попита ме той с лека колебливост.
- Да, а вие сте?- хвърлих му спокоен поглед, като свалих очилата ми за четене.
- Аз съм Даниел Гуин, шофоьор на госпожа Хемптър.- представи се учтиво младежът.- Тя ме помоли...
- Да ме вземеш, знам!- прекъснах го нетърпеливо, като взех куфара ми и книгата.- А сега може ли да ми покажеш къде е автомобила?- казах студено.
- Да, госпожице!- Даниел сякаш се изплаши от гласа ми и ме поведе към изхода на железопътната гара.
Отпред ни чакаше лъскав, черен джип тойота. Оставих тежкия ми куфар и изчаках шофоьорът да ми отвори багажника. След което седнах на задната седалка, сложих си слушалките и пуснах силния хеви метъл, който ме изолира от външния свят. Затворих очи и се замислих какво ли ме очакваше. Не знаех на къде отивам, само знаех, че ще бъда нещо като помощница. Не след дълго се озовахме в покрайнините на Рим. Погледнах съвсем бегло през прозореца и пред полезрението ми се появи прекрасен изглед към града, но аз не успях да се впечатля или поне не тогава. Свалих слушлаките, за щастие на време, защото чух Даниел да ми говори.
- Ако погледнете на дясно ще видите прекрасна гледка към Рим, а на ляво ще видите вашия дом за следващите 3 месеца!- гласът му звучеше някак си сух и престорен.

Тя погледна към пропастта- не изпитваше нищо. Всички нейни чувства бяха изчезнали, сърцето `и бе пустош. Опита се да си спомни точно в кой момент се бе влюбила и тогава си спомни деня в който постави уговорката.....
В залата бе горещо. Всички бяха започнали да излизат когато учителката я спря.
- Софи остани за момент.. Сашо ти също...
Те двамата се спогледаха неразбиращо. Седнаха на пода като погледите им се срещнаха. Александър я погледна и видя неспокоен пламък в пъстрите `и очи, а тя се изненада от черния му спокоен поглед. Учителката ги погледна строго.
- Знам, че вие двамата не се обичате, за това винаги се старая да не ви слагам заедно когато танцувате, но този път директорката иска да ви види заедно...
- Не,няма да танцувам с него! -София подскочи като попарена.
- Госпожо, моля ви, не ни карайте да правим това!- момчето също се изправи и замоли учителката си.
- Знам, но моля ви... От това зависи и моята работа, ако до месец не покажете танц аз ще съм изгонената!
-Добре, ще танцувам с него, но при едно условие.. Софи погледна и двамата.
- И какво е то?
-Да не се влюбваш в мен!
-Хаха, ти вярваш ли си?- Александър я погледна пренебрежително.
- Сам ще видиш!
И наистина започнаха да тренират. В танца им липсваше чувство, но с времето наистина го направиха. Вложиха сърцата си и успяха. След края на концерта той я настигна.
- Соф, може ли да поговорим?
- Не сега Сашо, изморена съм...
- Аз....- започна той несигурно.
- Не, сега. Мисля, че Наталия те чака.. - София се усмихна леко и след това продължи напред
Той я гледаше докато тя се отдалечаваше. Възхищаваше се на блясъка на косата `и и на галантната `и походка. О, да, беше се влюбил в нея, но така и не успя да го признае...
И тя го осъзнаваше чак сега когато стоеше на ръба на пропастта. Осъзна, че в онзи момент, когато тя го отхвърли, той е искал да `и признае. Русата `и коса се развяваше от силния вятър а черната и туника се сливаше с нощта. Бе на ръба очно на ръба и беше готова да скочи. Затвори очи и се приготви да умре когато нечия ръка я сграбчи и тя се озова в обятията на някого. Парфюмът `и беше познат- онзи опияняващ аромат, който и навя спомени за него. Тя отвори очи и го видя. Той е гледаше със страх сякаш току що щеше да я загуби. Черните му очи светеха, приличаха досущ на нощното на нощното небе.
- Никога повече, никога не прави това!
-И защо да не го правя? Аз... Обичам те!- тя го погледна с насълзени очи и отново потъна в очите му. Усети как горещите сълзи се спуснаха по бузите `и като малки реки.
Той се усмихна с лека, крива усмивка и изтри сълзите `и.
- Ето това чакам да чуя от месец, да чуя, че ме обичаш, защото и аз те обичам. Не спазих договора ни, влюбих се в теб още първата седмица и Наталия не означава нищо за мен.
След това той я пое в обятията си и останаха така. Там, на сред нощта...

Мммм да, това не е разказ или нещо, просто ми хрумна изведнъж докато карах колело и реших да го споделя с вас!

И нещо в български стил...

Любов на ръба на пропаст

Вечерта над Варна се спускаше бавно и тягостно. Беше краят на май и времето беше приятно и топло. Нощното небе бе осеяно с ярко светещи звезди. Градът все още не бе заспал на пълно, но последната линия от автобуси превозваше закъснели пътници. На спирката точно до Аспаруховския мост, спря автобус № 2 и от него слезе красиво русокосо момиче. Тя погледна към моста и започна да върви. Не след дълго стигна някъде по средата и се загледа към града. Беше красиво и някак омагьосващо. Спомнше си и деня в който бе дошла. Всичко изглеждаше толкова близко, но същевременно и толкова далечно, беше заживла във Варна преди година, а сякаш беше вчера. Тя погледна към морето- не изпитваше нищо. Всички нейни бяха изчезнали, сърцето `и бе пустош. Опита се да си спомни точно в кой момент се бе влюбила и успя. Спомни си кристално деня в който бе в директорския кабинет...
Беше края на март, няколко дни след рождения ден, София бе спечелиле наградата за най- добър разказ на национално ниво. Малко хора знаеха и това някак си я удовлетворяваше. Не обичаше популярността и за това се бе постарала само прителите `и да знаят. Всичко бе така докато една от лелите не я извика. Софи се изплаши, помисли си, че ставаше дума за някаква нейна издънка, но колкото и да се опитваше да си спомни, в главата `и не се появяваше случка на издънка. Момичето влезе треперейки в директорския кабинет.
- Госпожице Александрова, радвам се да ви видя.- усмихна се широко директорката.- Моля ви, заповядайте, седнете.
Софи се настани на един от големите, червени фотьоили, които бяха точно пред бюрото на директорката.
- Госпожо, случило ли се е нещо, за да ме викате?
- Не, Софи, бих искала да те похваля. Първа награда на национален конкурс е наистина прекрасно постижение. Поздравления!
- Благодаря ви, но това нищо не означава. Има още много време докато развия потенциала, който притежавам.- усмихна се засрамено момичето и сведе пъстри си поглед.
- Всъщност те повиках и за нещо друго.- лицето на директорката придоби сериозна физиономия.- Доклоктото знам се занимаваш любителско с танци?
- Да, но не съм много добра. Тренирам няколко пъти, но както вече вие споменахте, не е професионално, защо питате?- Софи погледна неразбиращо.
- Знаеш отлично, че след 2 месеца е концерта на училището...- започна бавно и спокойно госпожата.- Концертът ще е общ с италианската гимназия. Естествено, това всичко е, за да се прикрие истинския замисъл на целия този цирк, наречен „общ концерт.” Всъщност италианската гимназия ще се състезава с нас, за да покаже, че има повече таланти...

И отново се гледаха от страни. Погледите им се срещаха и тя потъваше в очите му- точно онова перфектно синьо море за което винаги бе мечтала. Засрамено свеждаше очи с надеждата, че и той ще го направо, но не- той я гледаше и се учудваше от самата нея- от страха `и, но очите му отново я търсиха и откриваха. И все така продължаваха- само се поглеждаха и изтръпваха от погледите си, но никога не признаха чувствата си.... ♥