The road that leads nowhere.

by **Savannah.** Пон Сеп 10, 2012 1:31 pm

Miq.
Очите на Мия се лутаха невиждащо из голите, каменни, стени. Нещо я присвиваше в стомаха. Очите започваха да я болят и сякаш след миг щеше да изгуби съзнание. Но колкото и да чакаше, нищо не се случваше. Единствено болката нарастваше. Слепочието и пулсираше, а зениците някак си се бяха отдалечили от света. Имаше чуството, че всички неща които беше направила..всички убийства, я преследваха. Убиваха я секунда след секунда. Сякаш беше в някакъв транс. Без да е заповядала на тялото си то се доближи до една скала и се настани там. Лицето и бе извърнато към, пълната луна и нежните черти на силуета и сякаш бяха станали по- груби, но все още изящни.
Пред очите и се разиграваха сцени на убийства. Болеше я като гледаше какво е извършила, но нима можеше да промени нещо. Лек стон се изтръгна от гърдите и и отекна в скалите. Дишането и се забърза още повече. Не можеше да стои тук. Не можеше, да чака бавната и мъчителна смърт.
Тялото и сякаш вече не принадлежеше на ума и. Нервите, вените..истинали, а кожата и бе заприличала на стомана.
Бавно започваше да изглежда като изящна каменна статуия. Очите и бяха толкова безизразни и студени сякаш обърнали гръб на света. Но за един безкраен миг си спомни и за добрите неща които беше извършила през живота си. Това някак помогна на сърцето и да се справи и да започне отново да изтлъсква кръвта в нормален ритъм. Но все още нещо в него я свиваше. Това беше невъзможно, това е просто един кух, мускулест, орган създаден за да ни подържа живи.
Но емоцийте надделяваха над разумното мислене.
Изведнъж осети лек полъх на топлина. Мирис на нежен, но непознат пърфюм се разнесе навсякъде около нея. В очите и се върна леката искрица на живот и започна като лудите да върти главата си ту на едната, ту на другата страна, за да разбере от къде се беше разнесъл този аромат. Чу леки стъпки около нея, но не разбираше от къде идват.

The road that leads nowhere.

The road that leads nowhere.

Re: The road that leads nowhere.