Магия!!! Или по-скоро - Стихийни повелители

Стихийни повелители

Денят започна като всеки друг...
Защо ли това изречение ми се струва толкова познато? Може би, само може би, защто хиляди филми, книги и разкази започват с него. И после БАМ! И всичко се променя, преобръща се с главата надолу, катурва се, прецаква се.... сами си изберете кое е.
Станах, влязох в банята и си взех бърз и освежаващ душ. После се облякох, влязох в кухнята на пет-стайния ни апартамент и закусих най-обикновените мюсли, за които може да се сетите. След това метнах раницата на гърба си и се затичах към спирката на автобуса. Малко закъснявах за срещата. Когато слязох на уговореното място, всички бяха там и ме чакаха.
-Бъбли! Къде се бавиш. – провикна се Майк и разтвори ръце, в които се потопих.
-Успах се – усмихнах му се.
Огледах как са се обякли.
Майк, наричан още Крънч, беше с къси панталонки и развлечена риза на любимата му рок група. Черната му коса беше вдигната на прилежни шипове. Кецовете сигурно доста му запаряваха краката, но той така и не ги свали. Той беше метъла на нашата група.
Катрин, или просто Кокс, носеше задължиелната черна фланелка. Беше с онази нейна пола, тип балон. Обувки – черни високи кецове, и нахлузени зелени калции. И на нея едва ли й бе много прохладно. Черната й коса, за разнообразие бе вързана, като розовия й кичур се увиваше около слабото й лиице. Очите й бяха силно гримирани в черно. Обиците на веждата и носа проблясваха на слънцето... Типичното емо.
Мартин(Инк) бе с прилепнали черни панталони, бяла фланелка и кашмирено шалче на врата си. Косата му бе толова добре фризирана, че сявкаш току що е бил на фризьор. Малка обичка беше закачена на едното му ухо. Кой не би разбрал, че е гей?!
А аз? Аз носех най-обикновените дънкови панталонки които може да си представите, бяла тениска, обувки тип пантофка. Русата ми коса беше вързана на висока опашка. Носех малкия си талисман – гердан с висулка, приличаща на бушуващо торнадо.
О, да. Името ми е Амелия, но всички ми викат Бъбли. Като малка обичах балони. Не питайте..
Имах си супер групичка, а? Емо, метъл и гейче. Аз бях откачалката. Постояно ми се привиждаха разни неща. Не са халюцинации. Просто развинтено въображение.
-Е, ще започваме ли? Надявам се да спрете да се мляскате, докато работим. – обади се Инк. Понеже беше гей, а в нашия район не знаехме за друг, той беше много самотен и се дразнеше от мен и Крънч.
-Споко бе Инк. Остави ни намира – обади се гаджето ми. Всъщност, той не ми беше точно гадже. Официално бяхме скъсали преди седмица, но имаше моменти в които продължвахме да се натискаме. Иначе си бяхме най-обикновени приятели.
-Е, хайде да тръгва,де – казах и бавно завървяхме към целта ни. Колкото и страно да е, тя бе училището.
Крънч извади една тел от джоба си и започна да ръчка ключалката. Няй-накрая тя щракна и влязохме, затваряйки вратата след себе си.
-Трябва да ни кажеш все някога от къде го знаеш това – обади се Кокс. Въпреки,че беше емо, в истинския смисъл на думата - с рязането на вени, тя беше много забавна. Когато не беше депресирана де.
-Никога. Това е професионалана тайна – засмя се Крънч. Той си падаше джебчия. Въпреки, че напоследък рядко крадеше. Наистина рядко. Може би веднъж на няколко месеца. Не, че беше беден или нещо. Прсто го кефеше да види какво може да свие без да го хванат. Досега го бяха спипвали три пъти. Беше пращан в поправителни домове за по месец и нещо....
-Носиш ли нужното Кокс? – попита раздразнено Инк.
-Да, да мадам. Всичко е в мен. – оплези се тя като малко дете и започна да вади ключове, спрейове и маркери от чантата си.
-Така, нека повторим плана. Първо: аз и гаджето на Бъбли отиваме да отключим навсякъде...
Прекъснах го.
-Ние на практика вече не сме гаджета.
-По-скоро на теория – изкиска се Кокс. – Практиката все още ви е доста добра.
Лицето ми стана червено. Бях правила секс с Крънч. Да! Но само веднъж!!!
-Млъквай. И да е така, поне имаме някаква практика. Кога беше последния път, когато ти си видяла Маркъс? Преди месец. Или повече. – бях груба. Засегнах болно място и го осъзнах, тояно когато очите й се напълниха със сълзи, а долната й устна затрепери. –О, Кокс. Извинявай. Не исках - прегърнах я, за да я успокоя.
Тя тихо подсмръкна, след това извади огледало, сухи кърпички и черния си милив. Изсуши очите си и внимателно нанесе дебел слой чернилка. Беше учудващо как може да сменя настроенията си толкова рязко.
-Добре, както казвах преди да ме прекъснете, аз и Крънч отиваме да отключим, след това се връщаме, взимаме спрейовете и маркерите и тръгваме из стаите, за да напечатим знака.
Беше глупав план, за глупавото ни занимание. Но не му го казах. Все пак ми беше приятел. Щяхме да рисуваме знака на бандата ни, който означавал (според смахнатите търсения по Интернет на Инк) смърт за всички които са срещу нас…Моля ви се. Не знаех защо изобщо се съгласих да дойда тук.. може би, защото нямаше какво да правя освен да седя на компютъра ако не бях дошла…
Инк и Крънч забързаха.
-Малко тъп план, а? – тихо попита Кокс.
-Мхм – съгласих се. Поне не бях единствената.
-Бъбли? Айде да се помотаем някъде по-натам. Тук ми напомня много на химичката – потрепери тя. Засмях се.
-ОК! Да видим има ли още някой загубен, който да се мотае около даскалото по средата на лятото.
И това предложение бе първата крачка към онази промяна.
Застанахме до вратата. Леко я открехнахме. Или така смятахме, защото изведнъж една силна водна струя я блъсна, изкъртвайки я от пантите й. И двете изпищяхме и залегнахме зад поста на пазача.
-Бъбли! Кокс! Какво става – чухме приближаващите се стъпки.
След това се чу пръскането от вода и две приглушени тупваня едно след друго.
-Майк – викнах и се показах, за да лицето ми бъде намокрено. Задавих се и ако Кокс не ме беше издърпала, щях да се задуша. Закашлях водата.
-Катрин? Къде си Катрин? – пропя един момчешки глас. Погледнах към приятелката си. Тя беше прибледняла и гледаше уплашено, като сърна застанала пред автомобил.
-Катрин, о, мила Катрин. Казах ти че ще дойда пак. Казах ти да внимаваш след онова лято!
-Какво за Бога!? – изсъсках на Кокс.
-Аз... – задъхахно изломоти тя. След това пак погледна уплашено, сякаш ще заплаче всеки миг. --Това е Хийгълс.
Погледнах тъпо.
-Кой?
-Помниш ли лятото? Онова преди две години на хижата? Онази до голямото езеро?
Кимнах. Това беше спомен, който всеки един от нас четирмата се стремеше да забрави.
Но ето че сега всички спомени се появиха в главата ми.
Всичко беше започнали с една луда идея на четири петнайсет-годишни хлапета.
Решихме да избягаме за две седмици от домовете си. Получи се разбира се. Наехме една вила. Не беше особено скъпо и не отне голяма част от спестените през годината пари. Накупихме алкохол като за месец, храна (състояща се главно от чипсове, солети и готова храна) и отидохме с бусче до нея. Имаше двайсет минути пеш от спирката, но мъчението си заслужаваше.
Хижата беше на два етажа, радио, което ползахме като уредба, хладилник, печка, две спални, баня и хол. Всичко миришеше на мухъл и прах, но беше чаровно за умовете ни. Запалихме малката камина с дърва от гората и струпахме пред нея няколко трупчета.
Наляхме алкохол в около двайсет малки чаши за шотове. За първата нощ отворихме текила.
-Ще играем на никога не съм! Кокс, Инк, слизайте! – провкнах се. Те се бяха качили да разглеждат.
-Хей! – придърпа ме в прегръдката си Майк. – Знаеш ли, хижата е на наше разположение. Тези двамата не пречат. Все още ми дължиж подарък за рождения ми ден – беше станал на шестнадесет преди две седмици. Бях пияна и му бях обещала „подарък”. Но бях много зле и нищо не беше станало.
-Ще чакаш Крънч – усмихнах се и се отдръпнах. – Нали знаеш колко съм добра в изпълняването на обещания.
Той леко се намуси, но след това всичко изчезна. Инк и Кокс се появиха на стълбите.
-Никога не съм? – ухили се Инк. – Ооо, аз доста неща никога не съм правил.
Наредихме се около една ниска табуретка, върху която поставихме шотовете и започнахме. В началото бяха глупави като : „Никога не съм ял хайвер”, „Никога не съм гонил кучета”и т.н. Обаче след като никой не пиеше започнахме с по-пикантните.
-Добре. Никога не съм говорила мръсотии – изпъшка Кокс. Другите се спогледахме и надигнахме шотчетата, изпивайки ги. – Мръсници – захили се тя.
-Никога не съм целувал момиче – подхвърли Инк.
Отново другите трима надигнахме.
-О, значи си целувала друго момиче, но не си говорела мръсотии – изсмях се на Катрин.
-Всеки с недостатъците си – изплези се тя.
И така нататък. След малко бутилката беше изпита и втора беше отворена. Когато обаче и тя се ипразни, всички бяхме пияни. Все пак бяхме петнайсет-годишни хлапета, пиещи за има-няма пети път.
Надухме музиката. Хаус и там подобни. Тук нямаше кой да се оплаче. Бяхме се набутали в самотна местност. Или поне така мислехме.
Остатъка от вечерта ми е размазана. Танцувахме, лудеехме викахме, подскачахме насам-натам. Това помня.
На сутринта бяхме смазани. Тази схема се повтори още пет пъти. Накрая една сутрин се събудих до Крънч. И двамата бяхме голи, а дрехите ни бяха разхвърляни из цялата стая. Погледнах объркано. Единственото което помнех бе, че се целувахме под звуците на една техно песен...
След това внимавах какво правя. Макар и да обичах Майк не исках да се повтаря. Не беше нещо толкова важно. Имахме хубава връзка и не исках да я провалям.
Седмиците си минаха. Алкохола свърши бързо. Храната също. Последната вечер бяхме на червено със всичко. Легнахме рано с мисълта да станем към седем и да тръгнем.
На сутринта се събудих. Но до мен леглото беше празно. Кокс я нямаше. Слязох на долния етаж. Пак я нямаше. Притесних се и събудих другите. Изляохме да я търсим.
-Катрин! Катрин овцо такава къде си се дянала - викаше Инк.
Отклоних се за малко. Тръгнах по малко по-странична пътечка, по-близо до езерото… ами ако беше намерила някакъв останал алкохол и се беше хвърлила в езерото?! Бях много притеснена. –По дяволите Кокс! Къде си се завряла! – изсъсках на себе си и продължих на пред.
Намерих я в езерото.Наистина.. в езерото! Изпищях, мислейки си че се е удавила.
-МАРТИН! МАЙК! – изпищях с яло гърло, имайки чувството, че ще припадна. Очите ми се насълзиха и започнах тихо да плача, клекнала на земята, чакайки ги.
Но след като те дойдоха и огледахме се оказа, че тя сякаш беше заключена във водата. Очите й се бяха отворили.. сякаш ни бе усетила. Виждах че ни вика, но не можех да я чуя. Просто седеше и тропаше по водата, сякаш удря метална стена.
Измъкнахме я след много усилия, а тя трепереше в ъцете ми и повтаряше че трябва да си вървим. Тогава за пръв път забелязах че има подобен медальон на моя... но със спускаща се лавина от камъни.
Спомням си, че тичахме и се връшахме към града.. бягайки от кой знае какво....

-Не бих могла да го забравя и да искам – казах, връщайки се в настоящето.
-Това е той... Хийгълс.. онзи който ме беше затворил...
-Във водата?! Но как? Така и не разбрах как е възможно.
-Има много невъзможни неща на този свят – каза тя с много сериозен глас. Такъв, който не подхождаще на ЕМО-вската й фасада.
-Какви ги говориш?! Звучиш като стара врачка – избъбрах задъхано, чувайки приближаващи се стъпки.
-Катрин. Чувам те – обади се същия глас... Хийгълс.
-Вярваш ли ми?! – истерично стисна тя ръцете ми.
Очите ми се разшириха, но кимнах.
-Катрин! Бъбли! – викнаха Крънч и Инк. Не можех да разбера къде се.
Преди да осъзная какво се случва плочките литнаха от пода и наобиколиха мен и приятелката ми. Изпищях. Кокс беше затворила очи съсредоточено. Малка водна змия пропълзя към лицето ми. Езика й се стрелна и го намокри. Катрин се задъха. Накрая останахме в пълен мрак.
-Ще ми обясниш ли какво става тук да го еба!!! – озъбих й се и я пуснах. Не виждах нищичко.
Чувах че диша накъсано.
-Има много за обяснение. Няма да ни стигне нито въздуха, нито времето и трябва да говорим и с другите двама...
Заклатих глава раздразнено. Усетих косата ми да гъделичка лицето ми.
-Хубаво. Махни каквото направи.
-И да паднем в ръцете на Хийгълс! Ти с ума ли си си?!
-Махни го не ме интересува!
Усетих как земята се разтърсва после плочките едн по една се върнаха на мястото си.
-Виждаш ли, няма го – казах и се изправих. Инк и Кръчн тъкмо се появиха.
-Какво става тук?! - викна бившия ми.
-И аз това питам – изгледах Кокс.

***

Сложих четирите шоколадови шейка на масата и се заслушах. Всичко което Кокс ни беше разкалзала беше толкова странно... и нереалистично.
-Значи искаш да повярваме че всеки един от нас има власт над стихия... един от четирите замни елемента!? – заяде се Инк. Е, да. Той поне и това знаеше какво е. Нали си обичаше тъпите фантастики.
Тя просто кимна.
-Моя е земя. По медальона на Бъбли разбирам че нейния е въздух. Този на Хийгълс е вода. Което значи, че един от вас двамата представлява духа, а другия огъня.
Трябва да имате медальони.
-Като този ли – ухили се гейчето ни и вдигна ръка. На китката му, на кожена верижка беше закачено кръгло сребърно медальонче.
-Точно – ухили се Катрин.
-Аз има едно такова пламъче из стаята ми – замънка Крънч.
-Виждате ли. Просто опитайте.
Сбръчих нос. Магиите не съществуват – повторих си наум , но все пак последвах заръките й и протегнах пръст към салфетките. Съсредоточих се и си представих че политат.
-Нищо – победоносно й казах и се облегнах с злорада усмивка. – Не съществуват магии.
-Я дай аз да видя сладкишче – ухили се Крънч.
Съсредоточи се. Чакахме минута. После изивкахме и залегнахме, защото чашата му с шоколад избухна.
Момчето се захили като дете в Дисниленд.
-Ухаааа! – засмя се дебилно Инк.
-Отидоха ми парите – изстенах.
-Значи е вярно – обяви Крънч.
-Ние сме стихийни повелители – усмихна се Кокс.

***


-Стойте – заповяда едно момче и протегна ръка към нас. Беше висок, на възраст колкото нас... имаше черна коса и сини очи. Беше облечен с дънки по него и кожено яке, върху червена тениска. По пръстите му се плъзгаха водни змии.
-Здрасти Хийгълс – усмихна му се Инк. Духът го правеше наш водач… засега.
-Катрин – напълно го игнорира водния повелител. – Знаеш какво ми трябва. И ако не го получа до довечера може да сбогуваш с този град. Мисля, че ще е красив подводен руинен град, а ти? – усмихна се той. Очите му се заковаха в мен. Потръпнах от непознато желание. На устните му се плъзна усмивка. – Имаш срок до довечера – знаех че говори на нея, но оичте му още бяха на мен.
След това водата го отнесе. Като древния Бог на моретата Посейдон, но в много по-млада и привлекателна версия.
Загледах се след него.
-Е... какво търсим – попита Инк.
-Древна карта на примирението и властта. Създали са я Древните хора от Атлантида. Спасена е преди да потъне от пророк. Той я търси. Иска да знае всичко за водата. Смята се, че Атлантида е потънала заради експериментите на жителите с водния си контрол – каза тя набързо и отметна бретона си.
-И къде да търсим тази глупост – захили се Крънч. Очевидно не възприемаше всичко на сериозно. За разлика от това моята глава бе започнала да ме боли от цяла информация и по тялото ми непрестанно преминаваха ледени тръпки
Катрин вдгна рамене.
-Спред легендата е на границата между въздуха и духа, след земята и огъня.
Всички изгледахме глуповато.
-На изток. Има стара сграда. Преди ходех да пуша там с едни... Виждала съм символите.
Всички кимнахме и тръгнахме….

Къщата беше стара и злокобна. Изглеждаше страшно на лятното небе. Катрин ни завде при мазето. Там наистина имаше символи. Като един на всеки от медальоните ни. Погледа ми шареше все по-уплашено.. все по-немирно. Искаш да знам какво става… да се събудя от този кошмар.
-Добре. Първо сме ние Крънч – усмихна му се леко пребледняла Кокс.
Застанаха до двете плочи за техните елемнети. Добре. Всичко това се случваше прекалено бързо – казах си.
След минута двете стихий сплетоха опасна и красива верига. Усещах горещината и силата. Огъня вилнееше , а пръста се надигаше и изчезваше в бушуващия пламък. Исках да изпищя…
Земята се разтвори. Аз и Инк проопаднахме. Чух го да им вика да не спират.
Беше наш ред. Не исках да правя нищо. Това беше лудост… но нямаше как да се измъкна. Бяха ме завлекли с тях… нямаше измъкване.
Беше ми изключително трудно. Не знаех как да направя каквото и да е, а това че не вярвах усложняваше нещата още повече. Бяха нужни повече от десет минути. Потях се. Студената пот се стичаше по гърба ми, по лицето ми. Исках да вдигна ръка и да я избърша, но погледа на Инк не ми позволяваше да се разсеям дори за миг.
Накрая въздуха изригна от пръстите ми и се смеси с чистата енергия идваща от Инк. Преди да стане друго усетих как от устните ми се надигна писък.. не го чух.. не знаех какво става. Сякаш някой бе влязъл в ума ми... Сякаш заспах. Инк беше сбъркал нещо.. нещо се беше оплескало…но бързо се разсеях. Сякаш вече не сънувах в подземието на къщата и пак бях в реалността.
Стената се разтвори. Притаих дъх.. но там нямаше нищо! Просто празна пукнатина… тъмна и напълно празна.

***

Седяхме на стълбите. Чакахме го. Бяхме се провалили. В нещо което не разбирахме напълно. Нещо, което ме плашеше дяволски много.Всичко стана точно за секунди. Картата беше преместена. Не се знаеше къде.
-Знаете ли, че всичко днес е просто сън. Няма как това да стане. Първо толкова бързо и второ толкова объркано – измънках аз.
Но явно съня продължаваше, защото Хийгълс се появи. Отново носен от вълна. Беше адски секси.
-Не я ли носите?- ядосано викна той.
-Нямаше я – озъби му се Кокс – Някой я е преместил. Нещо сведенията ти са грешни.
-Ваш проблем. Давам ви последен шанс. Довечера – осем. Ще чакам в Брукс кафе.
И тръгна.
Всички се разотидохме.
Аз тръгнах към Брукс.
Отворих вратрата. Той седеше с гръб.
-Е... наистина се справяш добре – усмихнах му се.
Той се ухили доволно и се наведе... докосвайки устни в моите за една копняна от отдавна целувка....


***
-БЪБЛИ! Не ме оставяй!!! – викна познат глас в ухото ми.
Закашлях се. Кокс ме разтърсваше и изглеждаше ужасена.
-Той е тук! Трябва да се махаме!
Имах ужасното чувство на дежа вю. Исках да извикам или да се дръпна, но нямах шанс. Земята се разтърси и плочките се събрах като щит около нас.

Денят се повтори... и повтори.. пак и пак, и пак. Завинаги, затворена в сън на духа....