Опитите на жалкият писател. (Амелия Понд)

by **Амелия Понд** Съб Окт 15, 2011 6:07 pm

Вдъхнових се от поставената задача, в академията. Не го харесвам, но се разплаках накрая, за това го споделям.

Страхувам се. Страхувам се от това, което съм. Страхувам се от самата себе си. Мисъл, минава през мен като светкавица. Озъртам се. Поглеждам във всяка посока. Напред, назад, от двете си страни. Не виждам нищо. Нито мрак, нито светлина. Не мога да го обясня. Не мога да го възприема. Викам, но никой не ме чува, дори аз самата. Какво става? Празнотата ли попива, всеки мой стон, всеки мой вик? Къде съм? Празнина. По-добре мрака, от колкото това. Ръката ми, слаба, изнемощяла се опитва да докосне нещо, но без успех. Нищо. Ставам, оглеждам се, отново. Отново същото. По дяволите. Сълзи, сякаш се стичат по лицето ми. В опит да ги изтрия, не усещам нищо. Нито сълза, нито собствената си плът. Къде съм? Сънувам ли? Затварям очите си, или поне така мисля и започвам да си припомням. Наистина ли го направих? Отново усещам сълза. Още една. И още една. Отново правя опит да изтрия лицето си. Без успех. Не усещам нищо, и страхът, който би трябвало да напира в мен, го няма. Не и както в началото. Не усещам нищо. Нищо. Отново се връщам към спомените, или поне това, което беше останало от тях. Аз ли съм това? Не, как можах. Отварям очите си, отново, за пореден път. Този път е различно, виждам светлина. Въобразвам ли си? Сълза се стича от окото ми. Не правя нищо. Започвам да тичам към светлината. Тичам, ли тичам. Стои на едно място, не помръдва. Свличам се на земята, започвам да плача, отново. Не усещам сълзите си, не усещам мъката, не усещам страха, не усещам нищо. Къде съм? Поглеждам към светлината, нея я няма. Илюзия? Но защо? Спомените ме връхлитат, като вятър. Минават през мен. Отново онази картина. Аз ли съм това? От къде намерих тази смелост? Защо? Какво си мислех? Страхувах ли се, страдах ли? Да. Светлината, желанието ми за живот.. Угасна.