Нощен ловец

Вятърът зловещо свистеше и вдигаше малки вихрушки по студените мрачни улици. Светлините призрачно мъждукаха,осветявайки съвсем слабо дребните павета. Бели снежинки се носеха в приказен танц. Изтощени,падаха на земята и се трупаха на все по-големи и по-големи преспи. От далечината се чуваше яростен лай на куче, изгубено някъде далеч из гъстата гора.
Джейд вървеше бавно под нощното небе и тихичко си подсвиркваше някаква песен, която беше чул по радиото. Снегът скърцаше под напора на тежките му обувки, създаващ една своя собствена мелодия. Палтото му се заиграваше с палавия вятър, вееше се насам-натам като малко дете, но все пак му оставаше верен другар и никога не го оставяше в тези студени дни.
Мъжът седна на една по-закрита пейка и зарови глава в ръцете си. Не знаеше в какво се бе превърнал напоследък. Едно чудовище. Безмилостен убиец. Психопат, който дори не можеше да се погледне в огледалото. Дали наистина се чувстваше добре,след всички тези убийства? След цялата тази работа с отмъщението и разчистването на сметки? Преди време си беше казал, че един ден всичко ще свърши, ще забрави за всичко... Но дали щеше да успее?
Една възрастна жена леко се наведе над него и няколко кратки думи се откъснаха от устните й:
- Добре ли си момче? - Джейд вдигна поглед и сините му студени очи се впиха в бедната женица. Само да знаеше срещу какво зло е изправена. Само да знаеше... Той бавно поклати глава и лепна така позната си фалшива усмивка.
- Да госпожо, добре съм. – почти изсъска и съвсем леко отклони погледа си. Жената се отдръпна уплашено, мислейки, че е попаднала на поредното отчаяно от живота момче, което е достигнало дъното и сега се спасява само с дрогата. Тя направи няколко крачки назад и бавно се оттегли. Джейд я проследи с поглед и тежко въздъхна. Беше изпитал онова чувство... желанието да убива. Откога този животински инстинкт го следваше постоянно, а не само когато искаше да си отмъщава?
Призрачната тишина отново се възцари, когато старицата се скри зад следващия ъгъл. Убиецът изпита чувство на облекчение щом отново остана сам. Но това чувство беше прекъснато от ново посещение. Едно момче вървеше бавно, сякаш безцелно по улицата. Беше високо, с черна коса и небрежна походка. В едната си ръка държеше току що запалена цигара, чийто дим бавно се виеше нагоре, а с другата от време на време отмяташе кичур от косата си. То мина покрай Джейд, сякаш не го е забелязало, и продължи по своя път. Изведнъж чувството да убива ескалира у мъжа. Той изчака момчето да се отдалечи достатъчно и тръгна бавно, но целеустремено след него. Дори не знаеше защо го прави. Нямаше причина, но имаше нужда от това.
Момчето леко се отклони от пътя си. Хвърли изгорелия фас на земята и продължи напред, като запали нова цигара. Поредната. Откри една достатъчно усамотена пейка и се настани на нея, а Джейд се скри плавно зад едно дърво и извади ножа скрит в колана му. Предната вечер го беше почистил до блясък. Сребърното му острие отразяваше лунната светлина и хвърляше леки отблясъци по снега.
Тъкмо когато беше готов да нападне, Джейд беше възпрян от пристигането на друг човек - момиче с къса черна коса и палто... също толкова дълго, колкото неговото. Той светкавично се върна зад дървото и хвърли бърз поглед към пейката. Искаше да убива, но фактът ,че трябваше да отнеме живота на двама, беше непростим. И все пак той надникна още един път плахо към двете деца и сви устни. Момичето прекалено много му напомняше на призрак от миналото. Човек, който не искаше да си спомня. Тази прилика накара и съвсем малко останалия му морал да се изпари напълно. Пое дълбока глътка въздух. Щеше да ги нападне и убие. И двамата. Ако наистина беше Джейд, който си мислеше че е, щеше да го направи без да му мигне окото. Направи няколко крачки напред. Една малка пръчица изпука под тежестта на обувките му. Глухият звук го накара отново да се върне зад дървото, като подплашен заек. Нима бе страхливец? Когато погледна пак към двете деца на пейката, той установи, че те бяха захласнати в разговора си и дори не бяха обърнали внимание на шума. Нов прилив на смелост подтикна Джейд да се затичам към своите жертви без капка колебание. Тогава нещо в плана му се обърка. Точно когато беше готов да нанесе удара си, момчето го забеляза. От уплаха се подхлъзна и падна назад, а ножа на Джейд се заби право във врата на седящото до него момиче. За пръв път след толкова много време, беше направил грешка. Прибързваше прекалено много, воден от едно чувство, което дори самият той не разбираше.
Малки червени точици се появиха по белия сняг. Още и още, докато кръвта не започна да се лее с всичка сила. Беше улучил сънната артерия. Въпреки грешката си, по някаква странна причина, той отново бе перфектен. Винаги уцелваше правилното място. Сякаш не той, а самият нож се целеше в мишената.Сякаш ножа го контролираше.
Кръвта от момичето продължаваше да се лее във всякакви нюанси на червеното – светло, тъмно... преливащо. Създаваше свои реки, морета. Попиваше в белия сняг.
Джейд хвъли поглед към момчето. То все още дишаше. Беше живо, но в безсъзнание. Нямаше да помни кой ги е нападнал и това до една степен успокои убиеца. Не искаше да го убива. Вече не. Беше задоволил онова животинско желание и сякаш не му пукаше дали момчето ще остане живо или не.
Джейд прибра сребърния си нож и пртегна ръце напред. Взе тялото на момичето и бавно тръна към една малка разкопана уличка наблизо. Никой не минаваше там вечер, а работниците оставяха всичките си инструменти. Това бе плюс за него. Той пусна тялото на земята, взе една от лопатите и бързо започна да копае дълбока дупка в земята. Знаеше, че утре ще минат да бетонират улицата, за да могат хората спокойно да се разхождат по нея. Ако всичко минеше по план, щеше да забрави това съвсем скоро. Никой нямаше да се сети да търси под бетона на малката уличка.
Когато привърши с дупката, Джейд пусна тялото вътре и бавно започна да изсипва пръстта обратно на мястото й. Идеалното прикритие.. или не чак толкова. Връщайки се, убиеца не забеляза момчето. То си беше тръгнало, или избягало, за да извика полиция. Очите му се разшириха. Ами сега? Ако той беше видял къде скрива тялото? Дали го беше видял? Нямаше време да се върне и да скрие тялото другаде. Не можеше да стои закован на едно мято и да се чуди дали не е направил фатална грешка. Оставаше му единствено да чака.
Ножът му леко проблясна от колана и привлече вниманието му. Винаги когато беше сбъркал някъде, острието се оказваше право. Вдъхваше му сили. Една лека усмивчица се прокрадна по устните на Джейд. В тази игра той беше никой. Господарят му беше единствено и само ножа. Неговото хладно сребърно острие. И щом то все още проблясваше, значи неговия поданик беше изпълнил задачата си. С уверена крачка, Джейд тръгна към сенките и потъна в тях, а след него остана само тихото му подсвиркване.