Призраци от миналото.

by **Хоуп Ривър** Вто Юли 26, 2011 1:53 pm

Първа глава.

Първите слънчеви лъчи нежно се прокрадваха през плътните бели завеси на стаята, игриво галейки лицето на Джонгхюн и скоро мисията бе изпълнена – момчето се събуди.
Сънено разтърка очи, след което разтегна ръцете си нагоре и се прозя. Отстрани може би изглеждаше смешно, но това беше неговият ритуал за успешен ден. ( мислеше си, че помага, беше много суеверен)
След тази „подготовка” нещо по – тежко от тухла го удари по главата – новото училище!
Джонгхюн изпъшка отчаяно при тази мисъл.
Всичко започваше от начало – нова сграда, нови учители, нови съученици, които може би щяха да му се присмиват за височината… не искаше това! Искаше да остане в родния си град с до болка познатите улици и лица, но това просто беше невъзможно.
Колкото и да обичаше мястото, където бе живял досега, там той не бе в безопасност, чувството на страх дебнеше зад всеки ъгъл и чакаше момчето да се предаде.
Ново начало, бе казал Джонгхюн, взимайки си автобусен билет за Сеул. Колкото и да не му се искаше, друга опция нямаше.
С тъжна усмивка младежът стана от леглото и се насочи към банята. Все пак трябваше да извърши всекидневните процедури, свързани с личната хигиена.
След като свърши с това, застана пред гардероба – сериозно и замислено изражение се изписа на лицето му при вида на всички дрехи, които си висяха спокойно.
- Хм… трудно решение. – измърмори си той и след дълго чудене взе черна тениска с изрязано деколте и нови дънки.
Облече се и хвърли един поглед на електронния часовник, стоящ на нощното шкафче.
- По дяволите! – изругта той, осъзнавайки, че закъснява, затова се затича към изхода на апартамента като лекоатлет на състезание.
За нещастие, рефлексите му изиграха лоша шега и след секунда усети как лицето му звучно се забива в металната врата.
- Ама че късмет. – изкоментира Джонгхюн. Явно ритуалът, който по – рано бе извършил не действаше.
Леко ядосано и много притеснено той излезе на улицата и хвана първото такси, което му се мярна пред очите.
След половин час, прекаран в път, Джонг най – сетне стигна до новото училище – гимназия Дрийм Хай.
Отвън сградата беше обширна, боядисана в приветлив светлобежов цвят, който се съчетаваше перфектно с прекрасните зелени дървета, извисяващи се високо като горди рицари, които бранят двореца, а на няколко метра на огромна табела, с позлатени букви бе изписано името на училището.
Джонгхюн ахна при красотата на гледката пред себе си и топката притеснение, която се намираше в стомаха му започна да изчезва. Странно защо, но се чувстваше по – спокоен и уверен – сякаш видът на гимназията му подейства като успокоително.
Ведра усмивка се покатери на лицето му и той с радостна крачка тръгна към входа, оглеждайки учениците, които бяха насядали на прясната трева и обсъждаха последните клюки – разбира се, главен герой в днешните новини беше Джонгхюн – новото момче, чието минало е пълна мистерия.
- Ей новият! – чу се гърлен глас пред Джонг и когато той повдигна поглед забеляза високо и слабо момче с тъмна дълга коса, вързана отзад. – Внимавай къде вървиш! – сопна му се непознатият и изпръхтя.
Джонгхюн примигна объркано, чудейки се какво бе направил току що, но после осъзна – нямаше навика да си гледа в краката и явно се бе блъснал в онова момче.
- Съжалявам. – изломоти Джонг засрамено и се почеса зад врата.
- Не му обръщай внимание! Мино си е такъв. – изчурулика някакъв меден глас, чийто собственик излезе от храстите секунда по – късно.
Пред Джонгхюн се разкри отново слабо и високо момче, чиято руса коса бе леко начупена, а дрехите – избрани с вкус.
- Аз съм Кий, ти трябва да си Джонгхюн. – лъчезарна усмивка се разля по лицето на русокоското, която го караше да прилича повече на паднал ангел.
- Да, аз съм. – срамежливо отвърна Джонг и се усмихна на свой ред, вглеждайки се в очите на събеседника си, които изглеждаха някак тъжни, но все така красиви.
Нещо в сърцето на Джонгхюн трепна – някакъв импулс, събуден благодарение на Кий. Не знаеше точно какво става, но имаше чувството, че светът е спрял, черна дупка го е погълнала и единствените, които съществуват в момента са те двамата.
Едно нещо бе сигурно, това нямаше да е последната им среща!

едит: Да, това е първият ми фик. Да, за гейове е. Който има предразсъдъци, да не чете.

by **Емили Роузууд** Вто Юли 26, 2011 2:03 pm

Та и аз вече съм го цела тва...ОБОЖАВАМ ГО И НЕ ЗНАМ ЩО НЕ СИ МИ ПРАТИЛА ОСТАНАЛОТО? Та..началото адски много ме грабна..Някво невинно и после се слува това в къщата... lowe

by **Джъстина Ролънс** Вто Юли 26, 2011 2:05 pm

Останах изумена.. Пишеш много описателно и подробно.Интересна е и идеята ти, две момчета да се влюбят. Вече рядко някой пише нещо по-различно от вечната любов между момиче и момче, които всъщност са от различни раси. Много ми харесва! ^.^

by **Хоуп Ривър** Вто Юли 26, 2011 2:07 pm

Ооо, благодаря и на двете ви! (Нели, споко, ще ги прочетеш някой ден. :Д )
Джъстина, амии опитвам се да изляза от вечните клишета, които ти спомена. Радвам се, че се е получило. =)

by Гост Вто Юли 26, 2011 2:20 pm

Ааа много ме радва, нямам търпение да прочета още lowe

by **Хоуп Ривър** Вто Юли 26, 2011 2:23 pm

Още един без предразсъдъци. Мерси много. ^^ Щом ви харесва, ще пусна и другите написани глави. lowe

Чинча кумао!

by **Хоуп Ривър** Сря Юли 27, 2011 3:02 pm

За всички заинтересовани и незаинтересовани. Very Happy

Втора глава.

Биенето на звънеца за края на учебните занятия се разнесе бързо по коридорите, оставяйки кънтящо ехо след себе си. Звучеше толкова настоятелно сякаш някой от училищните служители изгаряше от нетърпение сградата да се изпразни.
Ето че вече и Джонгхюн се виждаше в дъното на коридора, вървейки спокойно и с малка усмивка на лице към изхода. До него плавно и с изискана танцувална стъпка крачеше Кий – русото момче, с което се бяха запознали преди няколко часа, но изглеждаше така все едно са се познавали цяла вечност.
Веселата глъч, която създаваха двамата стигаше от единия край на коридора чак до другия.
Джонгхюн не можеше да повярва, че още в първия ден от новия си живот като нормално училищно момче ще срещне някой като Кий.
По време на междучасията, а дори и в часовете, които имаха заедно, двете момчета не спираха да си говорят – за музика, за хобитата си… дори за любима храна! Невероятно бе колко много си приличаха, колко неща ги свързваха и колко подобен бе начинът им на мислене. Сякаш и двамата виждаха света с очи, които като тях са еднакви.
И все пак, Джонг не можеше да мисли за думата „сродна душа”. Това вече беше прекалено. Първо, с Кий се познаваха едва от няколко часа, макар че толкова им бе нужно, за да се сближат. Второ, той не си падаше по момчета! Никога не си е падал и никога нямаше. Нямаше нищо против хомосексуалистите, но знаеше, че той не е такъв и няма как да бъде. Но тогава… какво бе странното усещане, което се появяваше всеки път щом зърне Кий? Сърцето му прескачаше няколко удара сякаш ударено от ток при мисълта за топлите очи на блондина, които те карат да потънеш в дълбока бездна, от която не искаш да се измъкнеш никога. Дебел възел се заплиташе в гърлото му, който отнемаше диханието му щом лъчезарната детска усмивка на Кий изникнеше в съзнанието му.
Не, не, не! Това не биваше да става! Беше невъзможно! Толкова бързо… и то с момче… имаше някаква грешка! Може би умът и чувствата на Джонгхюн си играеха с него, това ще да е.
Джонг кимна разтревожено сякаш на себе си, след което чу глас от лявата си страна.
- Джонг? – в очите на Кий се четяха въпрос и объркване. – Добре ли си?
- Моля? А, да, добре съм. – леко замаяно отвърна Джонгхюн, разтърсвайки леко глава в опит да се върне в реалността, осъзнавайки, че вече са извън гимназията. Май ходеше като на сън.
- Е, какво ще кажеш? – блондинът попита развълнувано и невинна усмивка се изписа на лицето му, която просто го накара да грее по – ярко и от слънцето. – Ще бъде чудесно!
- Кое? – недоумяваше Джонг и неразбиращо повдигна вежда.
-Как кое? Групата, разбира се. Нали се съгласи да сформираме такава. Както казах, вече съм измислил всичко. Групата ще се състои от петима човека – аз, ти и трима мои приятели, с които от известно време се опитваме да направим банда, но ни липсваше някой с твоя хубав и плътен глас, който без никакво усилие може да изпее високите тонове. – усмихна се Кий, а Джонгхюн го погледна като ударен от гръм. – Чух те да пееш в едно от междучасията и бях възхитен. Тогава ми хрумна тази идея за групата. – засмя се Кий и лека руменина полази по бузите му. – Е, аз ще тръгвам. Имам доста работа. – оправда се русокоското, ангелската усмивка се разля по лицето му, оставяйки Джонг отново без дъх и изпълвайки го с желание да се доближи няколко крачки и да вкуси меките и плътни устни на момчето.
Е, това вече беше прекалено!
Джонгхюн се вцепени на място, неспособен да помръдне и мускул.
- До утре! – направи бегъл опит да помаха на Кий, но ръката му стоеше плътно залепена за едното му бедро, а гласът му бе дрезгав и повече приличаше на шепот.
След като блондинът изчезна от ясния и безоблачен хоризонт, Джонг си пое дълбоко въздух и закрачи към дома си. Можеше да си хване такси както сутринта, но искаше да повърви и да прочисти мислите си. Трябваше да разгадае какво точно се случваше с него, дали ставаше това, от което го бе страх?
Този въпрос го измъчваше през целия път. Самият той не знаеше точно какво ставаше – не знаеше защо и как, дали е за добре или за зло, но нещо в него се променяше. Усещаше го с цялото си същество.
Щом стигна до бялата къща на два етажа, която наричаше „свой дом”, Джонгхюн почувства, че нещо не е наред – нещо като шесто чувство.
Изведнъж разтревоженост и предупреждение за опасност се загнездиха в съзнанието му, но дали трябваше да се довери на това свое предчувствие?
С неуверена и подозрителна крачка, Джонг пристъпи към вратата, натисна дръжката и след като я отвори, предчувствието му се превърна в реалност.
Пред очите му се разкри донякъде очаквана гледка – всичко бе с главата нагоре! Дъбовата маса, креслата, дивана и столовете бяха обърнати на 180 градуса, красивите вази с нежни фигурални композиции – счупени на хиляди парченца, а огънят в камината бързо прогаряше снимките.
- О, не. – поклати ужасено глава Джонгюн, разбирайки какво означава всичко това.
След секунда погледът му бе прикован от бял плик на земята.
Наведе се с треперещи колене и го взе в ръцете си, като плахо го отвори.
Очите му играеха уплашено по листа, който разгърна.
Здравей, Джонгхюн. Виждам, че добре си подредил живота си в Сеул – нов дом, ново училище, нови приятели (между другото, русокосото момче изглежда много мило и чаровно, добър избор за приятел). И все пак… нали не мислеше, че ще избягаш толкова лесно от мен? Не можеш да избягаш от миналото си, нали знаеш? То ще те преследва… колкото и да се опитваш да се измъкнеш. Мисля, че ще се видим скоро.„
Очите на Джонгхюн се разшириха и зашариха в празното пространство, а той се опитваше да асимилира думите. Ръцете му трепереха и скоро листът тупна на земята, както опитът му за нов живот. Надеждата за ново начало мигом се изпари и сега имаше само страх.

by **Raven Hessler.** Сря Авг 31, 2011 4:40 pm

Ахаааа! СУПЕР ЕЕЕЕ!!! Искам трета глава!

by Sponsored content

Призраци от миналото.

Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.

Re: Призраци от миналото.