Без заглавие

by **Queеn Infеcted.** Чет Юни 30, 2011 11:20 am

Аз нямам име. Аз нямам тяло. Аз нямам семейство, на което да разчитам, аз нямам приятели, на които да помагам, аз нямам живот. Аз нямам нищо, освен всичко. Аз съм никого, но мога да бъда всеки един от вас. Аз не притежавам материални облаги, но мога да бъда най- богатия на света. Аз съм…
Моя живот, колкото и да не съществува, няма заглавие. Без заглавие, каквото и да е. Съществувам като висша форма на паранормално явление. Тук съм и сякаш ме няма. Живея, но сякаш не дишам. Мърдам, но не усещам вятъра в косите си. Вървя, но за мен е далечно усещането на почва под ходилата. Приближавам се и в същото време оставам на километри далече от крайната цел. Викам, но чувам само шепот. Виждам, но не гледам. Говоря, но оставам безмълвен. Премигвам, но очите ми остават широко отворени. Слушам теб, унасям се и накрая не помня какво съм чул. Просто съществувам.
Аз не зная. Когато вървя до теб виждам красива личност, самоуверена и решителна. Хората те задминават с възхищение, покланят се мислено и в същото време завиждат. Ти си толкова силен човек според тях, но аз знам, че ти си най- слабото нещо на този свят. Те виждат твоят камуфлаж, а под него? Под него има само…
Аз не мога. Понякога усещам, но то е толкова мимолетно, сякаш пада девствено бяла снежинка върху нажежено желязо. Тя се разтапя в сладостно усещане и колкото и да не иска- спира да съществува. Последната въздишка на снежинката, последната непроизнесена и нечута молба, поредното разочарование…
Аз не мисля. Съществувам, защото нямам обяснение. Скитам се като фантом в пусто гробище насред нищото през нощта. Навсякъде е мрачно. Навсякъде се чуват крясъци. Навсякъде няма човещина. Хората губят усещанията си, хората губят себе си, хората не мечтаят. Те не вярват в чудеса и отхвърлят моето съществуване. Но аз съм тук, така е било и така ще продължи да бъде…
Аз не се боя. Когато една прашинка изгуби мястото си, винаги следва втора и трета. Прашинка по прашинка видовете живот изчезват- животни, растения, хора. За себе си не знам. Може би ще последва и моето време, може би не. Дотогава продължавам да следя нея, него, теб. Продължавам да си водя записки за промяната на мъртвите тела в пустото гробище- хората в света…
Аз не искам. Моментите са като скъпоценни камъни. Те примигват, избледняват, изчезват. Един скъпоценен миг, един зов, един стон, една душа, един живот, една сълза, една съдба. Аз нямам скъпоценности, но имам моменти, в които искам да нямам възможността да съм никого. Не искам да те познавам…
Аз не те харесвам. Ти си безчовечно машинално явление, създадено от механизмите на едно студено, мраморно гравирано с вечни знаци, сърце, което не познава себе си. Ти не обръщаш внимание никому, ти искаш, получаваш, но не даваш. Ти убиваш, премахваш, нараняваш с лекота, но не знаеш, че погубвайки другото убиваш себе си. Гаснеш бавно, миг по миг, съжаляваш и грешиш. Плачеш, смееш се, умираш в собствените си плетеници от лъжи. Ти полудяваш, ти губиш всичко, ти оцеляваш. Ти ме мразиш, ти би ме наранил. Не можеш, защото си човек!
Аз не влагам усилия. Не бих ти сторил нищо лошо. Просто ще продължа да се навъртам около теб, да не ти преча. Да те гледам как се задушаваш в собствения си затвор с граници- съзнанието ти. То ще потъмнее, ще стане черно, ще се изгуби. Ще те погълне като черна дупка, ще те разруши. Защото твоят механизъм не е никак съвършен. Но моят е. Моят е висш, моят е различен…
Аз не съм обикновен. Аз не търся отмъщение, аз не искам отплата. Мога да те изоставя, мога да забравя за теб, но никога да не спра да мисля за твоята празнота. Ако аз си тръгна бавно по прашният път, отрупан със снежинки и силуетът ми избелее в красотата на изгрева, тогава кой, човеко мой, кой ще ти покаже грешките!?
Аз не те познавам. Знам достатъчно за теб, знам за твоите най- строго пазени тайни, за твоите спомени, за твоето минало, дори за бъдещето ти. Аз съм около теб. Да. Погледни, колкото си отнесен в собствения си свят, че не ме забелязваш. Не познаваш най- добрия си приятел и не искаш да се запознаеш с най- злия си враг. О, човеко колко си се променил. О, човеко как безразсъдно зачеркваш името си. Ще останеш без такова. Животът ти ще остане без заглавие. Благодарение на егоизма си ще загубиш верните си другари в неравностойната борба за живот. С помощта на безразличието си ще останеш без семейство. Без себе си ще останеш без живот. Без мен ще станеш никого.
Аз нямам име. Нямам приятели, семейство, животът ми няма заглавие. Аз не зная. Аз не мога. Аз не мисля. Аз не се боя. Аз не искам. Аз не те харесвам. Аз не влагам усилия. Аз не съм обикновен. Аз не те познавам.
Но аз имам, притежавам, владея нещо, което ти губиш. Преповтаряш една добре непоправима грешка…