Aaliya & Ansiya

Bennett

Родени в дом на любов. Още от малки получават цялото внимание, което им трябва от майка си и баща си. Баща им - наследник на родът Бенет, а майка им вещица от друг вещерски род.
Дълго време двете момиченца живеят в истински рай. Неразделни са и често усещат когато нещо не е наред с другата. Допълват се и не можеш да ги различиш по нищо външно, а дори и по характери ще е трудно.
И тогава дойде деня.
Детските очи гледаха неразбиращо докато баща им носеше майка им на ръце нагоре към втория етаж на къщата. Положи я внимателно на леглото, а след това се обърна към тях и клекна на нивото им.
"Няма да казвате на никого"
Разроши косите им и затвори вратата пред лицата им. Онази вечер двете момичета си легнаха сами. Измиха зъбите си грижливо. Облякоха пижамите. Завиха се сами. А след това говореха дълго преди да се унесат в сън. За майка им. За баща им. За онова, което трябваше да не казват.
Майка им беше наред. Онази сутрин направо сияеше, но бе различно сияние от обикновеното, на което бяха свикнали.
Минаха дни.
Седмици.
Няколко месеца.
И тогава казаха. Баба им бе на гости. Разбира се, бяха обещали да не казват, но това беше баба. А баба ги накара да кажат и на дядо. И те го направиха, защото това беше дядо. Семейство. Възрастни, които никога не грешаха и искаха най-доброто за малките момичета. Отне им време. Както и живота на майка им, за да разберат, че не винаги онова, което бе добро за тях бе правилно. Доброто и злото бяха неясни понятия.
Замърсената кръв на една вещица бе недостойно. Как можеха да знаят, че онази вечер майка им бе превърната във вампир. В редките случаи когато я виждаха с банка кръв в ръце или на врата на баща им родителите им спокойно казваха, че това ритуал. Нов вид магия, за която все още бяха малки, за да задават въпроси и да разберат. И те вярваха, защото това бяха мама и татко, а те искаха най-доброто за тях.
Мама нямаше гроб. Баба и дядо не го позволиха, а татко нямаше сили. Помнеха всичкото онова местене от град в град, което едва по-късно разбраха, че не е било просто, за да може близначките да видят свят. Беше бягство. Отчаяно бягство пробудено от още по-ужасяваща паника.
Помнеше и онази вечер, в която баба и дядо най-сетне ги намериха. Момичетата се зарадваха. Бяха сами вкъщи с мама. И изведнъж усетиха, че за миг бяха просто сами. Те двете стискащи ръката на другата и мигащи срещу пламтящото тяло. Не беше мама. Беше просто тяло, което приличаше на нея, но не можеше да е тя. Мама беше силна. Мама можеше да се справи с всичко. Освен това баба и дядо едва ли щяха да наранят мама. Та тя беше... ами мама!
След това не виждаха татко. Пътуваха за разнообразие без него. Пътуваха често. Не схващаха как се предполагаше да виждат свят когато седяха заключени вкъщи. Баба и дядо рядко ги водеха на места, а когато го правеха се оглеждаха. Постоянно.
И един ден дойде татко. Момичетата дълго бяха плакали за него. Седмици наред. Всяка вечер. Така както плачеха за мама.
Беше тъмно. Беше тихо. А татко беше топъл. Топъл като дом. И прегръдките му бяха топли, като нещо което им липсваше страшно много.
Не се местиха. Мистик Фолс бе техен дом, а татко казваше, че повече нищо нямаше да им се случи и че мама винаги ще е до тях дори и да не я виждат. С времето разбраха какво точно значеше това.