дъжд от пера, вятър от стъкла

Музиката звучеше в ушите ѝ. Изслушваше плейлистът за трети път. Пръстите ѝ потропваха леко по повърхността на дървената плоскост докато очите ѝ попиваха мрачният текст пред очите ѝ. Никой не можеше да я докосне в този нейн свят. Тя, дишаща между редовете на книгата, а сърцето ѝ изпомпящо живителната мелодия към крайниците ѝ. Искаше и тя да създава. Да подчини думите на идеите си и да изгради различен свят скрит на безопасно място между твърди корици, капещо мастило и пожълтели страници.
- Лис... - мъжкият глас не достигна до нея. Все още бе там някъде, загубена в собственото си въображение. Понякога се плашеше колко поглъщаща бе фантазията ѝ. Някой ден може би нямаше да се върне. Така както по-големият ѝ брат никога не намери пътя назад.
- Лиса. - повиши леко тон костюмираният видял изолираността на момичето. Направи няколко бързи крачки към разхвърляното ѝ бюро до входа и опря грубите си длани на дървото.
Никакъв отговор. Зелените ѝ зеници бягаха по редовете, а дишането ѝ се бе забавило. Блажено спокойствие.
- Калиса! - дръпна грубо книгата от ръцете ѝ повишавайки тон. Погледите на няколко от посетителите на библиотеката се обърнаха към него осъдително, ала секунди след това бяха бързо върнати на страниците пред тях разпознали един от главните спонсори на местната библиотека.
Момичето вдигна объркано поглед нагоре, а щом фокусира шефа си бързо извади слушалките от ушите си, изключи телефона си и го отмести на страна. Беше загазила.
- Да. Да. Съжалявам. - гузно сведе поглед започвайки нервно да си играе с нежният медальон около врата ѝ.
- Така ли работиш? - прозвуча ѝ повече като изсъскване отколкото като нормален говор и в друга ситуация вероятно щеше да се заяде, но не искаше да загуби работата си. Мястото ѝ харесваше прекалено много, за да намери добър заместител.
- Нямаше клиенти и реших...
- Не ти се плаща, за да решаваш, нали? - всъщност, точно за това ѝ се плащаше. Кой да допусне? Какъв срок да даде за дадени книги? До кои части на библиотеката да даде достъп? Все решения, които зависеха от нея, но какво разбираше костюмиран богаташ от компетенциите в работата ѝ.
- Не, разбира се. - усмихна се престорено и изправи гръб като по етикет вплитайки пръвсти и поставяйки ръцете си на плота - Няма да се повтори.
- Надявам се, скъпа. - остави книгата на милиметри от ръцете ѝ, а щом отдръпваше ръката си леко мина с пръст по кожата ѝ.
Задник!
- Лавица тридесет и три. Не ми харесва размотаващия се там. Виж какво търси и го разкарай. Кажи му, че го нямаме или че не знаеш къде е. Не ме интересува. Не го искам в моята библиотека. - надменно оправи яката на ризата си и намести сакото на широките си рамене. Библиотеката не бе негова технически погледнато. Беше собственост на града, а освен него имаше поне още двама спонсори благодарение на който мястото функционираше.
Пълен боклук! Дано стъпеше в някоя кална локва преди да се качи в лъскавата си кола.
- Разбира се. - кимна покорно момичето подтискайки раздразнението си и се изправи минавайки на голямо разстояние от него. Не можеше да го диша.
Въздъхна опитвайки се запази нервите в приличните граници и забърза към посоченият номер лавица. Табелките по дървените етажерки блестяха в приглушено златисто. Харесваше ѝ с какво внимание момичетата от сутрешната смяна почистваха мястото.
Пристъпи внимателно към непознатия усмихвайки се приветливо, а гласът ѝ излезе звънко и чисто. Сама се изненада на нивата на престореност, които достигаше когато разговаряше с посетителите. Изпитваше истинско уважение към всеки отделил от времето си да оцени колекцията в огромната сграда строена преди векове, която сама по себе си представляваше истински подвиг на архитектурата.
- Нуждаете ли се от помощ? - погледа ѝ падана върху непознатана фигура. Разбира се, че онзи смешник искаше да изпъди подобен клиент. Беше по-висок от него, изглеждаше два пъти по-интелигиентен и много по-привлекателен. Зависта на дребните душици като шефа ѝ понякога направо я изумяваше.

- E, господа, мисля, че приключихме за днес. - кметът се изправи бавно и някак типично тромаво от мястото си, отделяйки по няколко секунди за бързо ръкостискане със всеки един от присъстващите
Групата от сухи бизнесмени и бизнесдами се разпусна шумно, напълвайки с глъчка слънчевата заседателна зала в кметството. Пролетта настъпваше, а с това и еуфоричните приготовления за Деня на основателите. Когато не помниш на колко години си е нормално да търсиш всякакви битови занимания, с които да запълваш дните си. Кзин бе пробвал много хобита - рисуване, музика, театър. Може би в това столетие следваше да даде нещо на обществото и да се включва в заседанията на кметството с каквото може. Дали ще избира цвета за тежката завеса на сцената или цветята, които ще бъдат положени пред сто годишния паметник, от който строго го наблюдаваха каменните лица на гореспоменатите мъже - за него бе без значение. Важното бе, че е от полза.
Кзин не остана, за да обмени няколко сладки приказки с присъстващите, а безмълвно се изниза заедно с Луциус. Двамата, както винаги, не размениха думи докато се спускаха надолу по мраморните увувни стълби, всеки улисан в собствените си мисли. Луциус не бе неговата чаша чай, пък и от когато младият Бангшот бе взел участие в управлението на града Кзин се чувстваше като бавачка. Момчето бе някак разглезено, но и кисело, съвместявайки  умело характерите на стара мома и мамино момченце. Следваше стъпките на баща си сляпо, макар да бяха минали векове от когато последно го бе видял. Тук не бе мястото му и всеки, дори самият Луциус, бе сигурен в това. Позицията му в "Елита" му бе отредена единствено заради идеологическите нагласи на баща му, които бяха подробно описани в трудовете му. Може би бе на повече от век, но в очите на древния вампир бе просто дете, което имаше на какво още да се учи.
- Е... - въздъхна Кзин щом двамата вампири бяха напуснали кметството, напъхвайки ръце в джобовете на черния си панталон- Предполагам, че ще се видим малко преди празника.
Със сигурност "Елитът" щеше да предложи свои собствени специални, кървави планове за отпразнуване на паметния ден. Естествено, Луциус щеше да има същия ентусиазъм и участие като прашния фикус в ъгъла на стаята, същия онзи, в който Кзин тайно си гасеше цигарите.
По-младият мъж само кимна и Кзин свойски го потупа по гърба, преди да тръгне надолу по алеята. Сълнчевите лъчи галеха студената му кожа, но той едвам усещаше нежния им допир. Имаше нещо носталгично в едва доловимата топлина, навяваща му спомени от един по-прост, смъртен живот. По това време на годината Мистик Фолс се изпълваше с неповторима виталност, трептяща безспирно наоколо. Можеше да вдишаш свободата, способна да затопли и най-ледената душа. Градът бе жив, много по-жив от колкото Кзин някога е бил. Глъчката се превръщаше в музика, зареждаща по необикновен начин. Нещо дълбоко във вампира се затопли и не успя да прикрие кривата си усмивка. Бе в настроение - нещо случващо се веднъж на половин десетилетие.
Кратката разходка достигна своя край пред новата библиотека, за която няколко човека от съвета бяха направили дарение. Кзин си позволи да полюбопитства, навярно в опит да засити постоянната нужда от меценатство. Контрастно, широкото помещение бе хладно, каращо тръпки да пропълзят по гърба на вампира. Изгуби се самоцелно из множеството рафтове, разсеяно издърпвайки с показалец някоя стара книга, преди отново да я побутне на мястото й. Какво чете един древен? Нещо дълбоко, артистично, философско и екзистенциално? Тези книги свършват бързо когато живееш над 1000 години, а "Война и мир" не може да бъде препрочетена много пъти. Четеш това, което е излязло в момента, естествено. Всички блудкави любовни романчета бяха за пепоръчване пред "Хамлет" за 400-тен път.
Вампирът усети присъствието на напрегнат мъж зад себе си, но го игнорира. Енергията му бе някак хаотична, твърде забързана за префинения му вкус. Съвсем скоро тежките му стъпки бяха заменени от по-леки такива.
-Нуждаете ли се от помощ?
Кзин надигна очи от първия френски психологически трилър, който бе попаднал в ръцете му. Пред него стоеше крехко русо създание, но той не можеше да бъде заблуден толкова лесно. В момичето имаше нещо различно, нетипично, но дълбоко скрито. Не можеше да разбере какво точно е то, макар да бе очевидно.
-Шефът Ви е ужасен. - Кзин затвори книгата рязко, карайки нежен облак от прах да се надигне от измежду страниците
Огледа момичето с чисто любопитство, типично за едно дете. Очите му паднаха върху колието й, забулено в нещо интригуващо. Не успя да скрие усмиваката си при мисълта, че може би е намерил точно това, което "Елитът" търсеше.
-Интересно... - призна тихичко - От Мистик Фолс ли сте? Не мисля, че съм Ви виждал преди.
Погледът му отново зашава по лавиците, търсейки каквото и да е било способно да засити вечното чувство за скука.
-Търся нещо... буквално. Няма значение какво, колкото и странно да звучи.

Изненада пропълзя по меките черти на лицето ѝ и отвори леко устна готова да каже нещо в защита на шефа си, но не можеше да намери думи. В трудовия ѝ договор никъде не пишеше, че няма право да го мрази и да го обсъжда зад гърба му както вероятно той правеше с всеки един от служителите. А ако искаше да успокои още повече съвестта си - той дори не бе реално шефът ѝ въпреки, че идваше най-често от всички.
- Да... - призна тихичко и се усмихна честно позволявайки си да се облегне на края на рафта и сведе развеселен поглед надолу. Беше отпускащо най-после някой да забележеше това, което тя виждаше всеки ден - Да, ужасен е. Не мисля, че някой го харесва въобще освен ако не е бутнал малко пари, за да казва друго яче. - сви простичко рамене и въздъхна. Едва ли щеше да направи особено добро впечатление да обсъжда работодателя си с напълно непознат затова въздържа всичко, онова което можеше да каже.
- Не точно. - призна тя изправяйки гръб и отстъпвайки леко встрани от рафта. Все пак трябваше да се държи професионално, а да се обляга на лавиците не говореше добре за репутацията на служителите тук. Уважаваше всеки ред изписан в книгите тук. Не служеха за облегалка, а за нещо съвсем различно. Нещо свързано със способността на душата да пътува, да се допълва и да живее.
- Преместихме се преди година. Може би вече станаха две. - говореше спокойно, а погледа ѝ се впи в заглавията на книгите. Нежно мина с пръсти върху няколко заглавия сякаш чистейки невидимия прах от повърхността.
- Дълга и напълно лишена от смисъл история. Баба ми и дядо ми са живеели тук. Баща ми е прекарал по-голямата част от детството си в Мистик Фолс. Той... - спря се за момент осъзнавайки колко лесно даваше информация за семейството си просто така. Отмести поглед от тъмните корици на наредените книги и за момент го впи преценително в непознатия. След това въздъхна с усмивка и върна внимението си в заглавията - Реши, че би се отразило добре на всички ни да опознаем корените си.
- Ами вие? Аз също не съм ви виждала, но ако трябва да сме реалисти не съм виждала голяма част от хората живеещи в града. Откога живеете тук? И защо? - човек не живееше на едно място просто защото е поставен там. Оставаш в родния град заради спомени, отговорности и усещания. Местиш се понякога заради абсолютно същите неща. И все пак винаги имаше причина да останеш или да се преместиш. Живота на всеки един бе изтъкан именно от такива избори. Мънички. Незначителни на пръв поглед, но именно заради това я интересуваха такива детайли. Прекално много хора се фокусираха върху взетото решение вместо върху причините и именно заради това я интересуваше повече какво щеше да отговори непознатия на последният ѝ въпрос отколкото на предходния.
Обърна се рязко към него изтупвайки внимателно ръцете си. Присти очи и си позволи да плъзне поглед изучавайки го. Какво можеше да му препоръча? Бе обърнала внимание на книгата в ръцете му. Не я разглеждаше прекалено много, затова предполагаше, че може би вече я бе чел. Нямаше как да бъде сигурна, но трябваше да постави основите на своята анализа, за да стигне до перфектното заглавие, свързано с перфектният автор в този океан от светове подредени прилежно по азбучен ред.
- Елате. - каза нежно и се завъртя на пети. Помнеше, че тази книга не ѝ бе направила кой знае какво впечатление. Бели, твърди корици и сребриста нишка пълзяща по краищата. Нямаше изписано нито заглавие, нито автор. Черните страници и бялото мастило говореха за ново издание. Напоследък компаниите се опитваха да направят тиражите все по-нестандартни и привличащи окото, а какво по-крещящо от контраста на бели корици и черни страници.
Вървеше между рафтовете сякаш се намираше у дома си. Дори не благоволеше да поглежда заглавията на подминатите книги. Знаеше къде отива. Знаеше какво търси. Беше убедена, че никой не я бе взел. Откакто пристигна в библиотеката бе взимана един единствен път - от нея самата.
Спря се на дадената лавица, а съсредотученият ѝ поглед шареше по заглавията.
Бинго!
Финните ѝ пръсти извадиха скритата между едрите томове книжка. Не бяха много страници, а размера ѝ бе още по-смешен, но всичко бе точно такова каквото трябваше да е.
- Не е внушителна като повечето сериозни четива и определено е далеч от тяхното величие и сложност, но е нещо толкова различно. Дори авторът и заглавието са написани едва в края. И ако сте от онези хора, които първо отгръщат отзад, за да хвърлят едно око на финала от сега ви предупреждавам, че не бива. Важно е! Повярвайте, всяка страница е време, което трябва да мине, за да стигнете до заветния край и да го разберете в пълният му блясък. - усмихна се подавайки я на мъжа уверено. Надяваше се да е преценила вярно и да не му пилееше времето с тази книга. За момент я обзе несигурност и побърза да добави - Разбира се, не е задължително да я взимате. Мога да покажа и други книги, които са доста популярни сега и са наистина стойностни.

"И защо?". Кзин присви устни, приемайки въпроса някак екзистенциално, далеч от истинското му значение. Нямаше представа, защо е тук. Навярно, защото бе обиколил целия свят. Но ако възприемем "тук" по-дълбоко, то отговорът трябваше да бъде - защото няма избор. Не би повярвал на никой вампир, твърдящ, че всеки един отминаващ ден е вълнуващ. Да, навярно тук таме се прокрадваше някоя истинска емоция, тръпка, свежа глъдка въздух, но когато времето е просто абстракция те са просто капка в океана. Дните стават все по-скучни и мудни. Бе видял всичко - войни и мир, бунтове и спокойствие. В крайна сметка животът бе кръговат, постоянно повтарящ се отново и отново като досадна песен. Смъртните днес даже се обличаха сякаш 80-те са се завърнали, но с тази разлика, че Ню Йорк бе изгубил младежката си виталност. За смъртните всичко бе ново и вълнуващо, а Кзин, за жалост, нямаше от какво да бъде очуден. От няколко века насам му липсваше елементът на изненада. 
Чувстваше се изморен и ставаше все по-зле със всеки изминал ден. Не, това не бе меланхолия, не искаше да отнеме живота си..., но все пак не би имал нищо напротив утре да не се събуди изобщо. Не изпитваше тъга по никого и нищо. Същевременно, не обичаше никого и нищо. Запълваше безкрайното си време с глупави хобита - блудкави книги, изучаване на всеки възможен език и заниманията към кметството. Нищо не запълваше странната кухина, загнездила се в гърдите му.
- Струваше ми се интересно градче. - въздъхна някак незаинтересовано - Тук съм от година, но мисля, че съм доста наясно с потайностите. Май тази библиотека бе последното място, което не съм проучил.
Кзин последва русокоската, наблюдавайки я с чисто любопитство от далеч. Продължаваше да се чуди, защо сетивата му се бяха пробудили така, типично за свръхестествено същество в присъствието на друго такова. Позволи си отново очите му да се плъзнат върху колието.
Кзин търсеше нещо, каквото и да е. Малка следа, белег, аромат. Погледът на вампира обходи златистата коса, меките черти, светлите очи... нещо, каквото и да е.
- Не е внушителна като повечето сериозни четива и определено е далеч от тяхното величие и сложност, но е нещо толкова различно. Дори авторът и заглавието са написани едва в края.- в ръцете си момичето държеше книга с бяла корица
Пръстите й докоснаха неговите само за миг, почти неусетно, но древният вкуси кръв. Парещото усещане се появи на езика му за момент, но знаеше много добре какво означава. Ловците на вампири, или по-точно чистокръвните такива, ухаеха на смърт. Малцина могат да го уловят, главно по-възрастните. Рядко възрастта бе преимущество, но в такива случаи помагаше. Пролятата вампирска кръв оставаше по ръцете на ловците, дори когато си мислеха, че я няма. Чисто метафорично тя винаги бе с тях. Съдейки по факта, че още имаше глава на раменете си, Кзин заключи, че момичето не е навътре в професията.
Мъжът не успя да скрие усмивката си. Та тя се вписваше прекрасно в плановете за Деня на основателите, а и не само тях...
- И ако сте от онези хора, които първо отгръщат отзад, за да хвърлят едно око на финала от сега Ви предупреждавам, че не бива. Важно е! Повярвайте, всяка страница е време, което трябва да мине, за да стигнете до заветния край и да го разберете в пълният му блясък.
- Аз... не обичам финалите. - навярно от завист, че той самият нямаше край - В интерес на истината, не съм прочел последната страница на книга от няколко години насам. Защо трябва да приключват? Ако не прочета последната страница няма как да свърши.
Бе някак детинско и подтикнато от ревност, но не можеше да го промени. Финалите, като смъртта, му оставяха лош послевкус.
- Знаете ли, може да прозвучи някак рязко... - притиска книгата към гърдите си и се усмихна още по-широко - ...но замисляла ли сте се дали да не участвате в конкурса за "Мис Мистик Фолс"? Аз съм в комисията по организацията и смея да твърдя, че до сега не сме видяли момиче с толкова слънце в очите си. Трябва задължително да помислите по въпроса.

- Библиотеката? - вдигна въпросително вежди и се засмя тихо. Обикновено хората не я намираха за важна част от града. Лиса я ценеше високо, но и самата тя когато стъпи в нея реши, че няма кой знае колко интересни неща за външния свят. Обожаваше книгите и аромата на мастило, но трябваше да бъде честна - библиотеките не бяха като във филмите. Или поне така си мислеше докато не стъпи в отдел Архиви. И в онзи момент библиотеката ѝ заприлича точно на такава от филмите. Вниманието към старите статии бе изумително. Една част дори бяха прилежно прибрани в рамки и закачени по продължението на тясния коридор, който водеше до огромната зала. Човек би решил, че е пълно с прах, ала всичко бе наредено както подобава. Чисто и спретнато. Грижата за този отдел бе двойно по-голяма от тази за обикновената част на библиотеката и си личеше, че човекът инвестирал и грижещ се именно за Архива наистина приемаше сериозно запазеното там. Със сигурност знаеше, че този човек нямаше как да е костюмирания ѝ шеф.
- Дори не сте видял изцяло библиотеката. Най-интересните места са забранени за посетители. - усмихна се заговорнически, а след това тихо се засмя подреждайки няколко от книгите пред очите ѝ.
Може би имаше право. Краят бе нещо прекалено мрачно. Да знаеш, че книгата е приключила бе така сякаш света в нея умираше. Героите. Местата. Отнво заключени докато други светли очи не решаха да натиснат бравата и да им позволят да се порадват на свобода. И все пак не си представяше самата тя да не довърши книга. Струваше ѝ се мъчително. Сякаш самият сюжет кървеше. Всичко в живота бе предназнчено да изчезне един ден. Да получи покой. А истроиите не бяха изключение. Струваше ѝ се прекалено жестоко да остави именно края недочетен. Сякаш го изтриваше. Сякаш не представляваше нищо.
Въпросът му обаче я изненада и ръцете ѝ непохватно изгубиха сигурността си, а книгите в ръцете ѝ паднаха звучно на земята. Отне ѝ няколко секунди, за да се опомни. Притеснено прибра русите кичури зад ушите си и въздъхна нервно.
- Ъм... - не беше сигурна какво да каже. Не мислеше, че мястото ѝ е на подобно място. Разбира се, вярваше, че притежава някаква красота като всяко нормално момиче, но за подобен конкурс се изискваше увереност, излъчване. Освен това, нямаше идея какво се очаква да прави на подобно място. Една прекалено непозната територия, за да си позволява експерименти. Можеше да се изложи.
- Не... не знам... - усмихна се вяло все още събирайки книгите. Предпочиташе да седи приклекнала долу отколкото да се изправи и да го гледа в очите докато говорят точно на тази тема - ... не мисля, че мястото ми е там. Виждала съм някои от момичетата, които смятат да участват. Знаят наистина какво ще правят. Какво ще носят. Изглеждат наистина запознати. Сложно е. - подреди книгите една върху друга грижливо и се изправи хвърляйки поглед към мъжа задържайки го една идея повече.
- Но благодаря за комплимента. Оценявам го. - кимна внимателно с глава, а след това върна вниманието си на книгите и мисията ѝ да ги върне на правилните места.
- Какво е да си в комисията? - зададе без да обмисли въпроса и побърза да добави - Разбира се, ако нямате право да говорите за това или просто не желаете ще ви разбера. - сви рамене и постави и последната книга на мястото ѝ, а след това леко изтупа заглавията и се обърна към мъжа.

Не бе изненадан от от реакцията на непознатата, а напротив - очакваше точно тази свенливост, типична за героиня на книга. Напомни му за персонаж от ранните 2000 години, излязал от страниците на сладък роман. Може би всички заобикалящи ги книги, перманентния контакт с тях, бяха моделирали русокосата по един любопитен начин. 
- ... не мисля, че мястото ми е там. -измърмори тя и златист кичур закри очите й
Типичната главна героиня, която не осъзнава красотата си, погълната безкомпромисно от мисли за това "какви са другите". Вечно замислена и непростимо чаровна. Щеше да отрича, да отрича и накрая да се съгласи. Просто й трябваше малко побутване.
- Как така мястото ти не е там? - вампирът бързо смени на "ти", тъй като момичето не изглеждаше като човек, който има нещо напротив липсата на формалности - Мисля, че мястото ти е точно там.
Въздъхна тежко и се извъртя леко, обхождайки с поглед лавиците зад себе си. Как ловец на вампири попадаше в едно толкова скромно място, лишено от всякакъв пламък. И не, не броим прометеевия огън, а за адреналин. Тези родове живееха за емоцията, "тръпката от гонитбата". Не разлистваха книги, не чистеха прах и не говореха с вампири толкова спокойно. По принцип наследствените вампири се раждаха с определен усет или вродена нужда да убиват. Не им бе трудно да разпознаят вампир, а кръвта им кипваше само от присъствието им на голямо разстояние. Красавицата изглежда не бе получила този вид учение, но пък и децата, които имаха колове вместо кукли не бяха за завиждане.
- Търсим не само лицето, а и сърцето на Мистик Фолс. Не става дума само за красиво личице, което ти неуспоримо имаш, но и за характер. Някой, който е персонификацията на града. - обясни Кзин, разсеяно пристъпвайки измежду лабиринта от лавици - Не е нужно да знаеш какво правиш, а просто да бъдеш себе си. Това е разликата между теб и другите. Пък и с тази усмивка на никой не би му пукало с каква рокля си.
Мъжете не се интересуваха от дрехи, да бъдем честни. Макар да имаше твърде голямо количество "Гучи" и "Шанел" в гардероба си, Кзин така и не придоби тази култура на маркова материалност.
- Комисията? - завъртя очи вампира
Комисията бе ужасна, главно защото никой от тях не разбираше от конкурси. Просто им бе наредено да са там от кмета. Госпожа Кръмбълс бе толкова кисела и отчаяна от живота, че не понасяше нито едно от момичетата. Всяка бе твърде слаба, с твърде крив нос, с дебели глезени. Сякаш самата домакиня бе перфектна. Петдесет и шест годишната жена не вярваше, че има по-красиво същество на тази земя от синчето й и за това конкурсът й се струваше твърде тягостно. Контрастно, нисичкият господин Никълсън харесваше всяка появила се госпожица, при това твърде много. На богаташа изглежда му липсваше внимание и конкурсът се бе превърнал в най-забавното нещо, което му се е случвало през цялата година. Кметът и Кзин пък бяха напълно незаинтересовани. Подобни профанни дейности му бяха дълбоко скучни.
- Какво е да си в комисията? - повтори въпроса й - Ще е по-добре ако се явиш на конкурса, това е сигурно.
Усмихна се лекичко и отново върна поглед към книгата, която притискаше към гърдите си. Знаеше, че момичето ще се яви. Всяка жена има нужда да й бъде доказано, че е красива. Колкото и да го отричат, желанието да бъдеш оценен е човешко.
- Е, трябва ли да подпиша нещо за книгата?

Светлите ѝ очи се задържаха върху мъжа преценявайки думите му. Комплиментите не идваха безплатно. Шефът ѝ непрекъснато ръсеше подобни когато е в добро настроение. Не само към нея, но към всеки. Това, че ги казваше не значеше, че мислеше наистина думите. Макар непознатия в момента да изглеждаше като коренно различен човек нямаше как да го знае със сигурност. Подбуди. Всичко се въртеше около това. Винаги. Самата тя признаваше, че дори и в нейните собствени действия и думи винаги имаше скрита цел. Самата цел на речта бе да манипулираш срещуположния, за да направи или мисли каквото ти искаш.
Присви леко очи и остави една дълга минута мълчание преценявайки всичко, което бе чула.
Беше прав. Конкурса не бе само за красиви лица. Трябваше някакъв пламък, който наистина да привлича вниманието както светлината нощните пеперуди. Беше възможност. Вярно, шанс да се изложи, но след като не смяташе че ще го спечели може би можеше да участва по собствените си правила. Разбираше, че не е грях момичетата да искат това признание, но щеше да ползва вниманието, за да заяви своите убеждения. Искаше публика. Искаше читатели. Мислите на хартия не бяха много по-различни от мислите вибриращи от външния ти вид. От дрехите. Увереността.
Изсумтя тихичко побутвайки в права линия крайчетата на кориците на рафта пред нея.
Какво толкова?
- Да. Ела. - грабна малко по-грубо книгата от ръцете му без да осъзнае. Идеите в главата ѝ бошуваха вдъхновена от идеята, че идната една седмица звучеше обещаващо ако приемеше предложението.
Пъргаво мина през лабиринта от рафтове познвайки всяко кътче като дланта си докато не стигна до работното си бюро. Плъзна книгата по повърхността на плота докато заемаше мястото си. Отвори първата страница и надраска датата за връщане, а след това отбеляза взетата книга в системата. Едва ли непознатия имаше карта, затова просто я записа на свое име и се изправи рязко с усмивка подавайки внимателно книгата, но точно когато пръстите му хванаха твърдите корици тя задържа без да пуска четивото.
- Добре. - кимна уверено - Ще се запиша, но те държа отговорен ако не ме допуснат заради външния вид. Лицето на града. Сам го каза. - свири простичко рамене - Не всички биха го харесали. Предполагам го осъзнаваш. - баща ѝ не харесваше никой. Мразеше съседите, защото бяха "нечисти" както той ги наричаше. Не харесваше цялата тази магия. Свръхестественото ядро на града, което го правеше специално.
Едва сега пусна книгата и седна отново на мястото си облягайки спокойно гръб на стола си и се усмихна някак доволно.