Туп- туп, любов?

by **.who** Пон Мар 16, 2020 6:25 am

Туп- туп. Любов?

(седем години по- рано)
Хората ме наричаха просто Ху. Не ми трябваше всички да знаят нелепото име с което любимата ми майчица ме беше дарила. Бях на деветнадесет и типичен колежанин живеещ в мръсна квартира и категорично отказваш парите пратени му от дома.
Брррр.
Звукът на телефона едва не ме събори от леглото, а гласът който заприижда от него ме отърси напълно от сладката ми дрямка. Пискливият и прекалено висок глас на доведената ми майка беше монотонен и неразбираем, но за това пък действащ като кофа лед. От време на време мрънках, охках, съгласявах се и най- накрая изръмжах едно „И аз те обичам.”.
Първи ден в колежа. Първи курс. Казващ се Хубърт. Нямаше да ми е никак лесно. Не бях нито футболист, нито мажоретка, нямах представа как ще се впиша в цялата онази суета с мирис на разгонени тийнейджъри. При тази мисъл можех само да се търкалям в малкото легло и да се старая да не падна.
Нямаше как.
С много мъки станах. И то как. Първо едната ръка, после другата и накрая главата. Никой не можеше да ми отрече, че съм доста практичен и спестявам всичко ненужно на краката си.
Навлякох новата си черна тениска, някакви протъркани джинси и кецовете си. Обичах ги. Бяха толкова... ами разбирате те. Отидох в кухнята си, която представляваше просто маса, микровълнова и хладилник. Да, никакви печки, никакви подобни атрибути. Едни замразени макарони за закуска, обяд и вечеря, понякога разнообразявам с гуакамоле.
Това и направих в този момент. Просто извадих полуфабриката от камерата и го натъпках в микровълновата. Но нямах време да го чакам. Бях бесен. Не знаех защо, но понякога хората е по- добре да си нямат и понятие от чувствата си, иначе става прекалено сложно и неразбираемо. А няма човек който да мрази сложните неща повече от мен.
Изнизах се от апартамента. Грабнах портмонето и ключовете, и се изнизах. Имаше още близо час до започването на часовете, реших просто да отида в близкото кафене, да се натъпча и да излея в стомаха си чаша горещо, черно кафе.
Естествено влязох в първото възможно. Голямо, лъскаво като извадено от сериала „Клюкарката”, човек би си помислил, че в Ню Йорк си нямаме друга работа освен да строим кафенета, сладкарници и високи сгради които просто седят за да може панорамната гледка да е впечатляваща и всимчки други страни да си казват „Мамка му, защо нямаме техните пари?”, защо? Защото най- големите акули са тук и то най- вече в Манхатан. Но както и да е, не му беше нито времето, нито пък мястото да се чудя, защо светът е толкова несправедлив.
Влязох и започнах да дишам тежко. Беше претъпкано с двойнички на английската кралица, вдигнати кутрета, изпънати вратове и бръчки. Да не говорим за силният им парфюм от теменужки, мразех го. Нямаше и места. Имаше. Чакайте...да имаше. До един застаряващ строител които неумело се опитваше да пие кафето си културно и една...хм, богиня. Не, не, това е прекалено. Не беше възможно в един ден да се случат двете най- ужасни неща: майка ми да се обади и да срещна най- пленителното, очарователно, възхитително, обаятелно момиче с лице на антична жрица.
Естествено като един горд представител на силния пол се затичах през глава към нея. О, и умна. Четеше, а беше блондинка. Май това разбиваше стереотипа. Както и да е.
- Свободно ли е? – гласът ми беше толкова писклив и нездържан, че чак ми се прииска да заровя главата си в пясък.
Тя ме погледна. О, тези гъсти мигли, пъстри очи, със сигурност ако не сметнах, че ще е прекалено странно щях да целувам краката и.
- Да. – тези две букви бяха като две пълни изречения за мен. Настаних се на стола и повиках сервитьорката.
Хм, не можеше да се каже, че тук предлагаха най- доброто обслужване. Навъсена старица ме гледаше изпод надиплилите се бръчки на челото и и потропваше с крак като новобранец в степа.
- Три кроасана с шоколад и едно черно кафе. – казах бързо, а жената се затътри към кухнята.
- Три? – попита ме момичето със закачлив глас и усмивка. Ммм..каква усмивка.
- За щастие. За нещастие. Защото съм гладен. – започнах да говоря толкова бързо и неразбираемо, че вече можех да усетя как става и си тръгва, но тя само се засмя, беше толкова звънливо и приятно.
- Ясно. Ти си от забавните.
- От песимистите. Ти? – отвърнах аз с лека ирония в гласа.
- Мажуртка. – това вече си беше удар под кръста.
- О, ясно, руса, красива, трябваше да се сетя. – да, правите сте, чак след като го казах осъзнах колко ужасно бе прозвучало.
- Но не успя, Шерлок. – отвърна тя и в гласът и се четеше само леко раздразнение, но не и гняв.
- Прав си, Уотсън. – трябва и да ви казвам колко обичах филма, книгите и хилядите сериали по тези двамата?
- Аз съм жена. – отвърна тя и този път започна да се смее доста по- силно.
Точно тогава старицата се домъкна обратно, но този път носеше поднос, не особено умело, на който бяха натрупани странно изглеждащите кроасани, а кафето ми се клатушкаше несигурно от единия край до другия. Тя само ми подхвърли някакво листче. Погледнах го. Идеше ми да си изповръщам и червата, макар, че наистина си ги харесвам, ими предвид доста са фотогенични. Както и да е. За да платя толкова за кафе то трябваше да ми бъде сервирано най- малкото в антична порцеланова чаша и да е златно. Макар, че по някаква причина участта на цар Мидас не ме влечеше. Вдигнах тост и казах.
- Да живее феминизма!
- Да живее! Е, забавни човече, къде сте тръгнали в тези часове...не знам колко е часът, но едва се измъкнах от леглото, а това става само ако е по- рано от един- два. Трагедия. Мразя колежа. – ето така разбрах, че тази гена е моята половинка.
- О, милейди, поне вас не са ви събудили с наставления как да внимавате да пресичате улиците?
- Милорс, но за това пък ми обясниха как да си направя корнфлейкс. Квит сме.
- Харесвам те. В кой колеж си?
- Мило. Дрийм уорд колеж, там съм за да не угодя на родителите ми не отида в Иеил.
- Хей, и аз съм там. Познато, моите искаха да ме пратят в Принстън.

Край.

(след седем години)
Естествено нашата забележителна, не до толкова сълзлива, апо- скоро нелепа романтична история приключи. Защо? Глупави въпрос задавате. Та тя беше мажоретка, а аз най- обикновен колежанин без каквито и да е заложби. Глупава и банална история, като извадена от някой скъпо платен, но не до толкова добър филм.
Как свърши всички? Продължихме да се виждаме известно време. Беше някак успокояващо и всяка среща беше изпълнена със забавни забележки. Напълно в моя стил, но изглежда не и в нейния. Тя просто си намери друг. Една огромна горила която се извисяваше над мен с близо две глави, въпреки, че се смятах за сравнително висок. Как да се бориш срещу такъв? Тогава научих най- важния урок: Никоя жена не си заслужава. Всяка искаше или прекалено много, или прекалено малко. Не можеше да им се угоди. За това и спрях да се старая след този неприятен инцидент.
Какво стана с мен? Завърших. Имах намерение да почна работа в някоя малка компания като момче за всичко, но тогава получих едно обаждане. Защо ли винаги тези неща с обажданията ме преследваха? Баща ми починал. Не можех да го виня, беше изнемощял старец, не не страдах, защото той не би искал това, неговия девиз беше "Страдай за живите, не за мъртвите.". Макар, че това меко казано ме потресе запазих самообладание. И така се оказало, че в земите на баща ми имало нефт. Дори за един неук в тази област, като мен, беше ясно, че от това нещо идват много пари.
Заминах у дома. Създадох малка нефтена компания и с още няколко сполучливи сделки се превърнахме в една от най- процъфтяващите. За съжаление нямах под ръка достатъчно компетентни хора. Всички бяха или прекалено глупави, или прекалено умни. Трябваше ми някой който да държи под контрол нещата в сградата ни в...ъм, Мистик Фолс? Тогава взех и решението. защо аз да не отида? Бях чувал, че е приятно местенце, непретенциозно, щях да мога да си отдъхна от напрегнатия живот.
Заминах, за Мистик Фолс. Там където нищо лошо не се случва.