Едно невинно стихче... измислено от мен :)

не те целувам за лека нощ
нацелувана съм
не те прегръщам за лека нощ
напрегръщана съм
оставам в ръцете ти
колкото моите силни
и почти задушена от обич
от нежното стискане над гърдите
от притискането до теб
от страха че ще ме изпуснеш
от другия че ще си тръгнеш
от копнежа да бъда вписана в теб
от туптежа да бъдеш в мен
спирам да дишам
докато ти се отпускаш
докато усетя как идва с съня
онова неизказано с думи желание
да се промушим един в друг
като точното копче за този илик
не те целувам за лека нощ
нека това да го правят другите
докосвам с пръсти очите ти
раменете настръхнали от очакване
и те приемам във мен
и те завивам с коса
и те обичам с очи
не те целувам за лека нощ
вдишвам те

не ми е горещо, дори не ми е топло, по ръцете ми пълзи мъгла, мъглица, почти я виждам като парица, която покрива русите ми косъмчета, усещам как провлачва ситнежа си по кожата ми, отмаляло ми е, откършено, не мисля за нищо...ялова съм, родила съм всички мисли за днес и болката щурее из главата ми, износила съм всички възможни за казване думи, пуснах ги по вятъра, оплетох примка от пясък за соколи с тях, подредих терасите на едно слънчево дърво, постлах дървено легло с пепелище от пресен огън, докосвах устните на изгрева и гъделичках вътрешната страна на вятъра с коси, колко много направих днес, или не, просто виждишах...сега ми е ялово, празно, влача крака и ми е странно защо се чува "так...так...так" от стъпките ми след мен, би трябвало да се чува "плис...тааа...плис...тааа...", вдигам за кратко поглед от върха на обувките и светкавично ме обзема чувството, че пропадам
защото я виждам
нея
изсъхналоузряла череша
хем изсъхнала, хем узряла, с последния родилен напън е напълнила още едно кърмило червен сок на децата си, но не са и стигнали силите да ги налее, нещо я е накарало да ги умъртви, а тя е избрала да има толкова много плод още през пролетта, когато е била млада булка, сега висят тъжни и мъртви, стотици малки червени изсъхнали череши наведени над шосето, над безразличните човешки автомобили, над самото безразличие, над слепотата ни
мисля, че тя е решила да умъртви децата си
мисля още, че тя е избрала да бъде ялова
зная, че е подложила на поредното изпитание себе си, без да разбира, че всички предизвикани равноденствия костват живота и...
ялово ми е, празно
а така обичам череши

сънувах
сънувах сън
на изложба съм, картините се редуват като в магьосническа художествена галерия, рамките им са улици, пътеки, пътища, по които се преплува от едното платно в другото,
вървя между тях за първи път, но не се лутам, знам със сигурност как и откъде да премина, като че ли половината ми живот е преминал в тази магия, а платната се споглеждат зад гърба ми и образите им се усмихват, чувам шумоленето на устните им, но не разбирам какво говорят, в моите сънища хората не говорят
намирам се в средата на картина и гледам през призматичното и стъкло, не зная защо е призматично, но образа не се променя от това, през босите пръсти на краката ми нещо тече, навеждам се като в сън, поглеждам и виждам мелодия, в картината е тихо и се чува единствено тихото и жужене в един приспивен ритъм, от който обаче не ти се иска да спиш, а сякаш разтваря широко затворените ти очи и казва "вижжж...вижжж...вижжж...шшш..."
вървя по тясна едва проблясваща пътечка между картините и нагазвам в изсъхнала трева, високо над мен, в къщите на хората, сутринта дърпа дантелени пердета и чука с прозрачни капчици дъжд по прозорците им, те се стичат в неподредени писма, но хората не ги виждат, те не виждат и мен, но аз виждам как сънено се протягат в леглата, как обуват обувките си, мързеливо премятат връзките им и бързат за работа, как децата мърморят, че им се спи и миришат на топли детски главици, виждам парата над чашите им със мляко, горчивите жилчици сутрешно кафе се събират в едно над всички къщи, стоя с крака заровени в изсъхналата трева и вдишвам аромата, не зная как виждам всичко това, но е толкова истинско, че преглъщам глътка кафе...и хоп, попадам в нещо топло и тъмно, в тунел съм, черно е, в тъмното с кожата си усещам нежни вибрации, не, не, не съм в тунел, или в тунел съм, но не обикновен, в тунела на сърцето съм, в нечие сърце, през мен преминават вълните на Неговите желания, радости, болки, пътищата му се спират в гърдите ми, там, където би трябвало да е моето сърце, ставам част от него и ми се иска да се свия в шепата на това сърце, да му бъда още един трепет...
тънка пътечка ме води между храсти с разцъфнали снежни памучета, като розички, тих нарисуван вятър поклаща връхчетата им и от тях се посипват кристалчета, кристалчетата се завъртат, завъртат, завързват и образуват една съвършена спирала...нищо че сънувам, сещам се насън, че живота ни е точно такава спирала, и ми става тъжно, въпреки красотата около мен, плъзвам се нагоре по спиралата и стигам до река, която тече без предназначение, просто тече, а по бреговете и руси върби пият вода от дъното между камъните, преждата на косите им се заплита все повече и повече и реката става река от върбови къдрици, оплитат ме нежно, приютяват ме в "сплитъка си" и ми шият бяла разперена рокля, на върбови волани, така, че като подухне вятър, тя да се вдигне и бедрата ми да потънат в къдриците на водата на онази река, която тече без предназначение, да напъпя и полугола в мрежа от пъпки да премина в другото платно, където...една свирка, самотна, кокалена, стара, виси на мръсна връвчица, вероятно е събуждала влаковете за път между устните на мустакат мъж, но сега е ненужна, забравена, нарисувана, по гърлото и още има аромат от дългите косъмчета в мустаците му, тя помни как той е целувал всяка сутрин някого и как е попивала аромата на топла жена в устните му, преди да разгони с писъка си пътници, влакове, релси, посоки...
елхи,посипани с пудра, дори повей не е нужен, за да засипят земята със захар, по кристалите им преминават пътници тръгнали към...къде всъщност са тръгнали...само кристалите знаят, но той върви след нея, и сладенее от аромата на топлите и мишници, вдишва я и крачи в стъпките и така, че стъпалата му настръхват от желание, а тя... тя се смее, в ъгълчетата и, във всичките и ъгълчета щуреят щурчета и подреждат онзи лабиринт от ноти в който той легатисимо ще се изгуби по желание за да...
край на магьосническата художествена галерия, съня ми свършва между камъни, обли, като рамене на мъж, топли, между които се приютявам, подвивам колене и притихвам, тихи са, толкова тихи, че чувам шепота на душите им, и бели, толкова бели, че искам да ги погаля, гукат нещо неразбираемо, устните им са меки и скрити от погледи, приисква ми се да легна по очи между тях, да нацелуват гърдите ми, да усетя каменните езичета в себе си и да заспя, затоплена от белите им каменни милувки, но няма как, не може да спиш в съня си, време ми е, време ми е за този свят...
защо светна...
сънувах сън, от който не искам да се събуждам

сняг вали, първия, ситен, нежен, влажен, като докосване на голо, земята мълчи, нито звук, дори не диша, снега бавно съблича дрехата си и я овива, обвива в нея, от страх да не си тръгне земята тишинее, цяла сутрин нито звук навън, гледам падащите кристалчета и слушам мелодиите им, наблюдавам как зигзагообразно ветрилчат, ако вятъра ги подхване от едното крайче те му обръщат и другото и не мога да разбера кой кого гали- вятъра снежинките или те вътрешната му страна...снежни плетениците над паркинга, а по люлката няма и снежинка, седалките сякаш пазят топлото на детските дупета и още не се предават на студеното, а така ми се иска да седна в снежна възглавница, да се засиля по детски, да се отблъсна с два крака от земята и да отлетя...ох, не, да се полюлея...това летене...изведнъж вятъра се засилва и помита всички кристалчета встрани, на тяхно място влитат съвсем неочаквано тези от съседната улица и разплискват белотата си в очите ми, различна белота, на ивици, не на пелена, въртят се някак си особено и бързо, даже не се въртят, а се вихрят като опиянени, без посока, без махове, без ориентир, като че ли идват от пиршество набързо приключило по някакви вятърничави причини, земята за миг полуотваря очи, вероятно и тя забелязва подобното на марш валене, после поема дълбоко въздух и пак притихва, снега ще се кротне, ще се успокои, сам, без успокоителни...толкова е красиво, че ми се плаче, даже плача, усещам земята и снега в едно и не разбирам откъде тази болка в гърлото...
после, съвсем ненадейно, вратата на съседния вход се отваря рязко, широко, екота от удара в панела нарушава безименното спокойствие на снега и земята, на входа стои жена , по пуловер и някакви , явно набързо обути, черни плитки обувки, очите и валят, преливат, по лицето и замръзват капчици, подобно на разтопени снежинки, но не са, тя спира за миг, след нея пристига на огромна вълна аромат на лимон, изведнъж цялата бяла тишина се разцепва от него...или от лимонената есенция на набързо приготвения сладкиш, жената с лимонените сълзи вдига ръка, обърсва ги с едно рязко движение с обратната страна на ръкава и изтичва нанякъде, ей така, както си е по пуловер, с плитки обувки и ухаеща на лимон...
вали
вали лимонен сняг и вече не ми е хубаво
винаги съм знаела откъде е тази болка

от лимона по миглите и снежинките в гърлото

Стиховете не са измислени сега ... от по отдавна са... БИХ СЕ РАДВАЛА ДА ЧУЯ МНЕНИЕТО ВИ!

не те познавам и не зная дали те има някъде, хубаво е, че се престраши да ми отговориш, аз съм малко по пораснала от предишнното писмо и вече сама прочетох една книжка , в нея бяха написани разни неща за душата, дето ти я търсиш и не знаеш дали е твоята или нечия, докато четох писмото ти май разбрах, че няма значение каква е душата ти- шайни или дарки, а е по важно да я имаш, и в книжката пишеше така, като я прочетох попитах татко мога ли да си сменя името и да съм безименна, ама да зная, че душата ми е в мен, пък той каза, че името нямало значение, така че дарки не се притеснявай че си дарки, и от това че все чуждо срещаш пак не се притеснявай, защото май колкото повече чуждо имаме в душата толкова по малко място остава за нас, а пък иначе се превръщаме в деца, дето искат всичките играчки за себе си, и лопатките в пясъка искаме, и парички по много, и не помагаме на другарчетата си, и си чупим играчките, че да не могат другите да играят с тях, и се опитваме да командваме и да сме страшни и да плашим другарчетата си докато играят с нас, а това не е хубаво
днес видях как едно приятелче си сцепи главата, близо до окото и от там потече една тънка диричка кръв, ама знаеш ли колко чиста беше, сигурно защото очите му са виждали само чисти неща, а пък ръчичките му бяха мръсни като душите на хората дето пиеха кафе и го гледаха как плаче и не се мръднаха да му помогнат, ей тези бяха дарки, държаха едни шайни неща и си говореха, а на приятелчето му течеше кръв и го болеше
мисля, че и аз ходя из даркито, затова ще ида утре на лекар да ми прегледа очите, може пък да се заблуждаваме, че срещаме само чужди работи из душите си, щом ги търсим значи има нещо дето ни кара да го правим и какво ще е, ако не са те и искат да ги намерим, видя ли как се запознахме с тебе ей така, нито в шайнито нито в даркито
айде, че пак ще ме накажат, добре че електронната поща се плаща в края на месеца и не се броят писмата дето ги пиша в нея
и понеже си мисля, че си добър блеки утре ще кажа на приятелчето, че си ми казал, да му кажа да оздравява, а пък ти няма да се сърдиш, че не си ми, нали

искаш ли да ти разкажа приказка...така съм свикнала да те люлея когато си на ръба, обичам приказките, ти винаги питаш "сега ли си измисляш това"...да, сега го измислям, дори не ми се налага да го измислям, сякаш винаги съм го знаела...хайде, легни, присвий колене, отпусни главица на коленете ми и слушай, позволи на гласа ми да те обгърне в магията си, позволи ми да те докосна с устни и дъх и слушай

някога, много отдавна, когато небето е било пълно с птици и песните им, хората са имали зъкърнял остатък от човка върху лицето си, точно като една устна с едва забележима цепнатинка в средата, но която не можела да се разтваря, тогава хората издавали само един звук, едно гърлено "ммм..." с което потвърждавали, отричали, радвали се, обичали, любели се, карали се...изобщо всичко се завихряло до "ммм..." произлизащо от закърнялото им птиче гърло и блъскащо се отвърте в едната им устна, напирайки да пробие, но безуспешно...тогава, точно тогава, се родило едно момченце, което не умеело да м-ъка, докато растяло то присвивало устната си сякаш за да отлепи срасналите и части, но нищо не се получавало, един ден, търкаляйки се в зелената остра трева то слушало шума който издава под телцето му, сторил му се различен от всичко друго хруптящо и хрущящо наоколо, откъснало една тънка и остра тревичка и се опитало да я закрепи между пръстите си, за да я подръпне и да види какъв звук би издала, после я пристегнало между брадичката и пръстите...и така не се задържала, опитвало какво ли не още, но...така замислено хлапенцето лежало по гръб и прокарвало тревичката по лицето си докато внезапен порив на птица не го стреснал и то дръпнало рязко листенцето точно в цепнатинката на устната си, "ООО..." изнизал се гласа му от внезапно разтворената уста, "ООО..." момченцето отново и отново прекарвало тревицата между двете устни, въпреки болчицата, две устни, не една, вече можело очудено да о-ка на това, което напирало в гърлото му, на това, което виждали очите му, на това, което чувало, на всичко... припомнило си онези стари птичи песни, които всички сме знаели, но са закърнели заедно с човките ни, и запяло, ей така, просто разтворило устнички и запяло...запяло с първия звук който познавало- о
дълго пяло детето, запели и другите след него, след като открили как да станат пеещи, а после...ооо, не ме питай за после, ето какво станало после, думите са оформяли постепенно в един замък, в който живеел повелителя им и откъдето тръгвали по света, така стигнаха и до мен, а от мен- до теб...не си измислям това, зная го, но не питай откъде, достатъчно е да знаеш само, че имам тревичка в джоба си, зелена, тъничка, остра...като ръбчето на горната ти устна

заспивам отвита,
по някаква мъжка тениска само,
на възглавницата
притихва главата ми рошава,
като уморено крило,
килната върху облото рамо

боса ми се тича-
за кой ли път ти го казвам,
в локвите ми се скача,
когато
културните лутурки ги прескачат,
лежи ми се пак в бели цветя
докато
в клоните на някое старо дърво
виждам очите ти
като късче небе,
и се чудя
кое е кой,
кой кое е,
кое е кое...

от толкова чудене да се събуждам

така ми се тича...
не ми казвай "момиче"
пий от устните тъжната песен,
навред оближи миризмата на престояла трева,
проври ръка под мъжката тениска,
улови първите срещнати пропасти,
зарови дъх в омачканата ми потна коса...

нямам друга професия
освен
Боса жена

Надявам се да са ви харесали!

Смятам да ви запозная с моят живот до сега. А ето я и моята АВТОБИОГРАФИЯ!
Бях малка когато осъзнах какво е да живееш. Когато животът ме остави сама, буквално аз не чувствах земята под краката си. Винаги се предвах лесно и падах бързо. Накрая реших да се изправя лице в лице с живота, който ми предстовше да изживея. Защото аз трябваше да да стъпя на краката си и да продължа напред. Тогава не осъзнавах грешката която правех, защото аз бях с високо вдигната глава. Мислех, че хората са нищо пред мен...Аз в своите очи бях велика, ала в очите на другите аз бях нищо...абсолютно нищо... Осъзнах, че животът е пълен с провали и удари под кръста. Но за съжаление малко хора го разбират. Постоянно получаваме удари под кръста ала си казваме: аз ще продължа аз съм сила, но отвътре знаем, че не е така. Точно когато растях и аз се развивах... бях затворена в себе си... Исках да продължа без да имам нижда да се подпирам на някой. Аз исках да продължа сама. Разбах, че когато си затворен напълно в себе си, няма как да продължиш напред. Отворих сърцето си към останалите, а те не разбраха болката ми и потъпаха крехката ми малка душа. Обещах си, че вече няма да правя подобна грешка. Отново бях сама, аз падах съм нищото, падах към безкрайната бездна. Осъзнах болката на близките ми. Та аз не наранявах само себе си... аз наранявах и тях... а те се опитваха всячески да ми помогнат, но аз не позволявах. Реших да забравя за болките и да поправя грешките. Тогава станах предпазлива. Допусках до сърцето си само на хората които имах доверие. Беше ме страх, но когато останалите които ме заобикаляха ми показаха, че мога да им се доверя. Доверих им се и усетих едно чувство което никога преди не бях опитвала. Това чувство беше любовта на останалите. Е те са виновни за това кето съм сега.

страхотни са... на мен лично много ми харесват.

Просто страхотни !!!!

Невероятни са

страхотни са