don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

by **Katherine Pierce** Чет Фев 19, 2015 11:35 am

Колко струва щастието?
За някои беше новата кола, намерила подслон в гаража; за други беше голямата къща, в която се прибираш вечер; за трети обаче то беше просто безценно.
И се отпечатваше по лицето всеки път, когато минеш по познатата улица, където за пръв път си разбил коляното си докато тичаш, където за пръв път си тичал бос под поройния дъжд, където за пръв път си карал колело. Извиваше устните толкова блажено, че всеки се чудеше какво точно се върти в главата ти.
Правиш стъпка след стъпка, всяка от която по-бавна, защото спомените са твърде сладки, твърде ярки, твърде много и искаш да преживееш всеки един от тях отново, копнееш да се почувстваш по същия безгрижен начин както преди. Като дете.
Минаваш покрай всяка позната къща и сякаш се връщаш назад, когато стоиш там, потропвайки с крак и чакаш приятел да излезе, нетърпелив да извършиш поредната пакост. Идва следващата врата, в съзнанието ти нахлува онова малко досадно момиченце, което винаги идваше неканено и бягаше заедно с вас. Намираше свободата заедно с вас. И ставаше част от истинското приятелство, извоювала сама мястото си там.
После чуваш клаксона на приближаващата кола, връщаш се в сивата реалност и всичко изчезва. Няма го. Остават само ярките спомени, а сърцето се свива, обгърнато и задушено от носталгия. И почти допускаш някоя сълза да се появи, но бързо се досещаш, че е просто минало, което никога няма да се върне, но винаги ще бъде. Няма шанс да заобиколиш времето, но то винаги ще е в сърцето ти, белезите по коленете ще напомнят от къде си тръгнал, къде си принадлежал.
Стигаш до вратата си, увиваш пръсти около дръжката и въздишаш тежко, мислиш си колко хубаво би било ако с порастването красотата на света не бледнееше толкова. Хваща те яд, че някогашните ти приятели вече дори не казват „здравей”. Че досадното момиче вече не е толкова досадно, че вече не звъни, за да чуе как си, а само когато има нужда от услуга и съвет. Че вече не е там, както е обещало някога.
После се връщаш към другото момиче, не досадно, а винаги усмихнатото. Веднага се сещаш как се пресрещате в средата на широката улица докато гръмотевиците свиват сърцето, а мокрите коси се залепят по лицето. Хващате се за ръце, избухвате в смях на пук на всяка логика и бягате до нечий дом, за да се скриете.
И от този спомен сякаш най-боли, знаейки че усмихнатото момиче вече не е толкова усмихнато, че вече не е толкова нелогично, че е погълнато от сивотата на „големия” свят.
Накрая отваряш шибаната врата, поглеждаш с пренебрежение към добре познатото, вече безсмислено „12”, което виси на вратата и въздишаш отново, върнал се в реалността, където безгрижието е откраднато, където обичта е престорена, където усмивките се купуват. Стомахът ти се свива от цялата помия и изпитваш отвращение. Но това е светът сега, някогашния винаги ще бъде, но никога няма да се върне.
Та... колко струва щастието, питам аз?

by **Katherine Pierce** Нед Мар 01, 2015 3:55 pm

Искам да обичам докато съм млада,
докато има от безумната любов да се раздава.
Да има обич, да има страст,
след всеки скандал да оставам без глас.
Без въздух да оставам, когато го няма
и да политам, когато го има.
Нощем ще питам звездите къде е,
излязъл гневен, вбесен и обсебен от мисли за мене.
После ще оставя болката по лицето като дъжд да се излива,
след час ще го чакам на прага нетърпелива, щастлива.
Искам да обичам докато съм млада,
дори да гледам как светът след това се разпада.
Копнея за любов, разцъфнала от лудост,
за много живот и да правя глупост след глупост.
Жадувам за дивия поглед и двете протегнати, нетърпеливи ръце,
като го прегръщам силно да се усмихва като малко момче.
И сила и слабост едновременно да бъде,
да стиска, да хапе, целувка да краде.
Искам да обичам докато съм млада,
омръзва все сърцето си да пазя.

by **Katherine Pierce** Пон Мар 02, 2015 3:41 pm

- Хей, как си? – попита тя разсеяно докато отхапваше от пицата си.
Не ме погледна. Не потърси дали думите се крият зад очите, само чакаше отговор. Усмихнах се, после сведох глава и закачих кичур от косата си зад ухото. През съзнанието ми минаваха хиляди мисли, разцъфтяващи като слънчогледи при ласката на златните лъчи. Можех да говоря с часове за терзанията си, да обяснявам колко глупаво съм се почувствала за незначима дреболия, да изимитирам гръмкия нетактичен смях при вида на разглезената принцеса и счупения й нокът. Можех да кажа всичко, но не го направих. Дори не започнах, защото отдавна бях осъзнала, че хората всъщност не се интересуваха наистина, когато зададат въпроса и не очакваха реален отговор, защото бяха твърде заети със собствените си мисли и тревоги. Питаха, защото така беше редно, защото беше учтиво, защото така изглеждаха по-добри.
Истината,
приятелю,
беше, че
всички са
егоисти.
Дори аз понякога.
Всеки гледа и вижда единствено себе си в огледалото в магазина, но не и отражението на бедната старица зад него, даваща последните си пожълтели монети за чифт обувки, които едва ли щяха да изкарат и месец. Защото бяха евтини и можеше единствено тях да си позволи. И някак си хората избираха ближния по същите критерии, защото самите те не бяха по-различни.
Беше нужно само да имаш очи, за да видиш колко специален е човека до теб, на когото обръщаш гръб. Беше нужно да притежаваш мъничко от качествата на отсрещния, за да познаеш, че и той имаше стойност, не цена.
Понякога се случваше да ме определят като студена, нечувствителна и трудна. Е, такава бях на пръв поглед. Само дето те не ме погледнаха втори път. Защото не ги интересуваше. Защото не бях поредното момиче, което се впечатлява от повърхностното, материалното и привидно блестящото. И не можеха да усетят топлината на огъня, в който гореше сърцето ми, затова се опушваха от сивия дим на моето безразличие. А пламъците ставаха все по-червени и по-червени с всеки изминал ден, търсеха някой, който да стоплят, защото бяха самотни и толкова ярки, че понякога се случваше да заслепяват и прогонват.
Ако си късметлия, идва денят, в който срещаш Човекът, който не се бои да гори заедно с теб. Не се опитва да отнеме огнените ти криле, а лети високо, хванал ръката ти. Не се бои да се опари, нито да боли. Болките минават, загубата на Него – не. Кара те да се почувстваш оценена, разбрана. Задава Въпросът и гледа право в очите ти, надниквайки в прозрачната ти душа и чака нетърпеливо всяка дума, която ще кажеш. Смее се на глупавата грешка на езика, която допускаш докато бързаш да формулираш цялостното изречение в главата си, но устните изпреварват. Гледа настоятелно, когато замлъкнеш за миг и псува заедно с теб тъпия чекиджия, който случайно срещаш зад ъгъла и решава, че някога можеш да си негова. Не се бои дори да вдигне скандал, защото знае, че няма да си тръгнеш. И точно в такива моменти осъзнаваш, че си била най-искрена, най-открита и можеш да свалиш маската, зад която се криеш от сутринта, показваща, че всичко е наред, когато всъщност не е.
Да живеят глупаците, които не виждат колко шибано престорен е станал светът.
Да живеят невежите, които виждат единствено перфектно нарисуваната усмивка от грим.
Да живеят тъпанарите, които не чуват виковете след поредното пресилено „Добре съм.“
Дали да живея аз,
че пожелах
да бъда себе си
в един фалшив
свят?
Често е доста самотно, знаеш, предполагам. Да си затваряш очите и да вдигаш щастливи наздравици, когато всъщност водката моли сълзите да се върнат обратно и сърцето да спре да разказва разни истории. После пък лягаш уморен в празното, изстинало легло и прокарваш ръка през косата, надявайки се да заспиш, но възглавницата става неудобна, а съзнанието претъпкано. Имаш толкова много за казване, но няма на кого. И мислиш, и мислиш, и мислиш. Говориш си сам, полудяваш.
И наливаш още една чаша водка.
На сутринта ставаш, наместваш пак удобната маска, обличаш сърцето си в броня, гледаш лошо и се преструваш на поредния безчувствен робот, който няма нужда от никой. И все пак продължава да ти се повдига при вида на евтини курви с дълбоко деколте и плитък ум.
И не понасяш мисълта,
че някой може да плати,
за да види задника ти,
но не би си изкривил циничната уста,
за да те накара да се усмихнеш.
Следващ извод: ако си красив и имаш хубав задник, поне с това ще спечелиш внимание. Ако ли не... на кого му пука, че дебеланата е самотна, подигравана и забравяна дори от собствените си "приятели"?!
Накрая поглеждаш към първото лице пред теб и знаеш, че ако си отвориш устата все някой ще те чуе, но никой няма да слуша.
- Добре съм. – отвърнах, защото така или иначе на никого не му пукаше.

by **Katherine Pierce** Вто Мар 03, 2015 7:15 am

- Защо си винаги сама? – попита любопитно той докато хвърляше небрежен поглед по приятелките й, намерили се в компанията на поредния среднощен красавец.
Не знаех какво да отговоря. Насочих погледа си към тях, забавляваха се и опитваха да впечатлят някой, който вероятно нямаше да видят никога повече. Изглеждаше ми грозно, плоско. Простете ако съм цинична и мъничко груба, но пиех трета водка за вечерта, а мислите ставаха прекалено гъсти и заемаха прекалено много място в главата ми. И въпросът, изречен по този начин, ме хвърляше в поредната мрежа, в която съзнанието ми се оплиташе.
Не бях там,
за да търся любов
на евтино място.
Не търсех любов.
Всъщност не търсех нищо.
Освен водка.
Вярна приятелка беше. И макар срещите ни да не бяха от най-честите, й споделях по много. Разказвах й безмълвно за шибаната си седмица, а тя слушаше. Казвах й за нощите, в които я търсех, когато оставах безумно самотна и неразбрана. Говорех й за ограничените типове, които обръщаха внимание, само когато искаха да се намърдат между краката ти, а на сутринта нямаше да помнят името ти и щяха да се изнижат докато спиш, оставяйки все още топлото ти тяло, сякаш е вещ за еднократна употреба.
Само дето хората не бяха вещи
и ги нямаше
на никоя витрина в мола,
за да си ги купиш.
Заеби. Имах в предвид онея истинските, защото понякога си мислех, че и пластмасовия манекен зад перфектно измитото стъкло би ме разбрал повече от друг. Но понякога обаче късметът ти се усмихва и срещаш някой, който би стоял часове наред с теб и в замяна би пожелал единствено да слуша. И би заключил вратите на черния мерцедес, за да е сигурен, че няма да хукнеш на някъде и да го оставиш без отговорите, на които държи. А после дори и да не обелиш думичка, поглежда към очите ти и прочита всичко там. И колкото и шеги да кажеш, и колкото и пъти да се засмееш, знае, че е просто маска, зад която се криеш. Вижда истинското ти аз, скрито зад дебелата стена на преструвките и вече не си невидимото, винаги щастливо момиче, задължено винаги да бъде силно. Позволява ти момент на слабост, за да си отдъхнеш от цялата помия, навлечена на гърба ти и точно в тоя скапан момент разбираш, че не всичко е толкова скапано, колкото изглежда.
Че на него му пука повече,
отколкото на всички,
които те познават от дете
и те познава по-добре от приятелите,
с които измамно се смееш всеки ден,
а те дори не подозират
колко е празно отвътре.
Истината е, че на всеки му липсва нещо и най-страшното е, че единствено липсата на пари се усеща най-силно. И всеки иска повече. Аз обаче нямам много, но не ги и искам. Защото те не питат как е минал денят ми, не се интересуват как пия кафето си, нямат представа какъв е любимият ми цвят. Но оня късметлия знае, и мамка му, бих дала и малкото, което имам, за да го задържа.
И не бих го оставила никога,
понеже са единици стойностните,
а повярвай,
той е безценен.
И осъзнаваш, че не ти пука за пича, задал ти въпроса, защото използва поредната тъпа свалка, за да те изчука, не за друго. Но някак с времето отвикваш хората да гледат на теб като на поредната безмозъчна кукла и не спираш да си натякваш, че няма да се вбесиш следващия път, но той идва и кръвта отново изгаря вените ти. Поставяш си за цел да спре да ти пука, лъжеш се, че никой не ти е нужен, за да си щастлив, държиш се цинично, сякаш целия свят ти принадлежи, но вечер осъзнаваш, че просто си се изгубил в него и някак си Късметлията те е намерил, за да ти покаже къде принадлежиш. И макар все още в мрака, вече не е толкова празно, а тъмнината не те плаши, защото си скитал прекалено дълго в нея и всъщност нямаш против да останеш там, с него.
- Нямам нужда от ничия любов. - отвърнах и той наистина ми повярва.

by **Katherine Pierce** Сря Мар 04, 2015 10:57 am

Събудих се. Беше ми студено. Едва усещах пръстите на ръцете си. По навик ги стиснах между коленете си и се свих на топка. Усетих как цялото ми тяло потрепери, а кожата ми настръхна. Отворих очи и осъзнах, че беше едва три и двадесет сутринта, а сънят бягаше като попарен от мен. Отново затворих очи и се завъртях на другата страна, ядно повтаряйки си, че това ще помогне. Десет минути по-късно просто се отказах. Надигнах се от неуютното легло и увих тялото си в одеалото. Усещах как се влачи след мен, но не ми пукаше. Едва намерих цигарите си в тъмната стая, а после и запалката. Бях разсеяна напоследък и концентрацията ми беше нулева.
Озовах се на терасата, прегърната от дръзкия студ и неканения вятър, който допълително разрошваше и без това приличащите на нищо къдрици. Стиснах по-силно одеалото и стъпих с левия си крак върху десния, а една бяла клечка пламна между червените ми подпухнали устни. Кафявите ми ириси издебнаха луната и я заключиха в себе си. Беше много ярка, незавършена и обградена от звездите, които блещукаха неуморно до нея.
С тях се появиха и мислите в главата ми, които вероятно бяха причината и за проваления ми сън. Отново усещах оная тъпа празнина отвътре, а цигарата беше само временното, десетминутно шибано решение, което успяваше да я запълни. Запитах се защо всъщност се чувствах така. Самотна.
Дали защото имах какво да дам,
но никой не искаше да го вземе?
Или защото никой нищо не ми беше дал,
а копнеех за малко?
Не, чакай. В тия наши модерни дни нищо не очаквай. Нищо недей да обичаш. Към никому не се привързвай. На никого не си нужен. Всичко ще ти вземат и няма да ти го върнат. Няма да благодарят, но очаквай с очи на непознат да те гледат. Да те гледат, но да не те виждат. Само ще те използват, а после захвърлят. Такъв беше светът сега, модерен и безчувствен. Да обичаш беше лукс, а всички толкова бедни бяха. Но повярвай, със самотата се свиква. Като спреш да я мразиш, с друго око ще я погледнеш. Даже по някое време ще ти хареса.
И по някое време
ще осъзнаем,
че и без да сме дали,
сме празни и луди.
Аз ли? Аз бях от тия старомодните. Дето дефекта им е в сърцето, дето чувстват понякога, дори и доста често. Срамувах се, човече. Исках да съм модерна. Не ми харесваше така – да съм различна. Нали сега тенденциите бяха други, никой нямаше да ме хареса. После мина време, разбрах, че и това не помага. Срещнах и човек, имаше сърце и той, чух тъжната му песен почти веднага. И той като мене се криеше на най-видно място, умен беше и лъжливо цял. Погледнах го в очите, черни с огън в тях. Беше много весел и прикрито безумно сам. От начало може би малко срам ме беше, но като се заговорихме и вече не болеше.
И вече нямах нищо против
да бъда различна.
Да се усмихвам
без причина
и сърцето си диво
да следвам.
Почнах да си мисля, че новия свят не е чак толкова лош, стига да има с кого да споделяш и нечие тяло да те топли в студената нощ. Понякога да го закачаш без повод и да знае с колко захар си пиеш кафето. Да ти казва, че си красива, когато си изтриеш грима и по челото да те целува без да ти обещава света. Да ти хапе устните като ревнува и понякога да те сънува.
Погледнах към звездите, после към луната, дръпнах си пак от цигарата и издишах сивия дим, оплел се в косите ми. Искаше се време и търпение, само с тях луната цяла щеше да стане. После хвърлих фаса, увих се по-плътно в завивката и потреперих веднъж. Върнах се в студеното легло и затворих очи.
Накрая се сетих,
че не бях типа момиче,
в което момчетата
се влюбват.

by **Katherine Pierce** Чет Мар 05, 2015 9:32 am

- Как си представяш перфектната вечеря? – попита чернокосото момиче докато сядаше на дървения стол срещу моя, а помежду ни стоеше кръглата маса и върху нея красива ваза с цветя.
Беше странно, не можех да спра извиващите се блажено устни, а очите заблестяха някак магнетично. Пръстите ми се плъзнаха по падналия пред очите ми кичур коса и небрежно го закачих зад ухото. После въображението ми ме завлече в една страховито нереална реална къща, и мамка му, почти успях да усетя силната захапка на сивия питбул, който дърпаше топката в ръката ми. Едва след като успях да я измъкна от устата му, скрих ръката си зад гърба и се озовах на колене пред него. Пуснах играчката в краката си и обвих тънките си пръсти около главата му, галейки го. Секунда по-късно сякаш чувствах успокоението, пропълзяло по гръбнака му и видях укротения му, доволен поглед. Мисля, че ме харесваше.
Чух приближаващите стъпки зад себе си и инстинктивно се изправих, после го видях. Очите ми като по команда намериха неговите, устремени доста над моята собствена височина. Черни, горящи и някак спокойни. Безумно красиви и едни такива изплашени и много щастливи. „Мамка му, пак ли?“ – си казах, усещайки как краката ми отново поддават. И изгубих ума си, а сърцето ми някак намери дома си. Сивият красавец излая доволно, захапа гумената топка и усетих как я бута в ръцете ми. Засмях се, поглеждайки го и се завъртях на пръсти, разминавайки се със собственика му. Силният аромат на парфюм се блъсна в лицето ми и добре, че посегна със своята и хвана моята ръка. Зад гърба си измъкна нежни орхидеи, сигурно за всяка една от моите луди идеи. Може би приличах на малко дете, но не ме беше яд, че нямах букет червени рози и шоколад.
Чувала бях някога,
не знам точно кога,
че орхидеята била символ
на прогонена от хората богиня,
невероятно красива жена.
И че нежните цветове разказвали
колко самотна е била
в черната гора,
но никога не се отказала
от любовта.
Сигурно е странно, да, че не врънкам за разходка с черния мерцедес и скъпа вечеря в някой ресторант. Не, че имам нещо напротив да сложа хубава блуза и пола, но предпочитам вкъщи насаме, може би и с малко цвете в моята коса. И стола не настоявам да ми помогнеш да си наместя, ала кавалер като теб едва ли би оставил дори моята ръка да го замества. После към още топлите спагети, които аз направих, с нетърпение да погледнем и виното червено в чаши да разлеем. "От теб напитката на боговете и любовта, от мен - аз, и надявам се вкусната храна." - такава беше сделката и всеки искаше да надскочи на другия преценката.
И тост за теб
с насълзени
от щастие очи
ще вдигна,
безкрайно благодарна,
че те намерих
и те има.
Не знам, вероятно накрая закачливо ще ти намигна, познаваш ме, обичам с теб да се закачам и рядко стоя мирна. И като ме погледнеш така, недей, не се смей, много е възможно да се изчервя. Накрая просто ще ти кажа как ми липсваш и как за теб мечтая, но не на така, както със сивия красавец си играя. И впрочем нямам против и той край нас да тича, кой знае, доста вероятно да ме заобича. Някой път ще хапя долната си устна, само да те дразня, да чакаш с нетърпение да разбереш колко е вкусна. Няма да съм вечно с тебе съгласна, може и много да те ядосвам, да се ядосвам, ти да си ми бесен, аз да съм ти бясна. Ще чуваш понякога „не“ и ще се измъквам от твоите големи силни ръце, после зад гърба ти ще се промъквам и дълго ще те целувам. Ще вмъкна как душата ми пее като ми говориш, като се смееш, с онея трапчинки на дете и лицето ти грее. Не изключвам да се караме, не съм сигурна колко често и с колко силен глас, но сърцето накрая ще говори вместо нас. За завършек ще млъкна и ще слушам как ми говориш, да ми споделиш с какви твои съмнения се бориш. С вълнение ще питам как ти е минал деня, колко рано си станал и как си чакал нетърпеливо да дойде вечерта. Няма да си държа езика зад зъбите и заедно с теб ще псувам кретена, решил да те ядосва и ролята ми да ми взема. Понякога ще те предизвиквам с моята свободна, дива страна, но да знаеш, че се отключи като те срещнах едва.
Няма да си тръгна,
някога не се съмнявай,
както и в мойто доверие,
не го забравяй.
Не казвам, че винаги ще е цветя и рози, но ще съм с теб и нещо като те тормози. Знам, че понякога си тъжен и е доста празно отвътре, но пусни ме, вероятно ще успея да накарам дявола да млъкне. И аз, една такава малка, ще се оставям да ме гъделичкаш и ще ти искам запалка. Не чакай, тя не ми трябва, в любимите ми твои очи е огъня, който ме сгрява и пали моята цигара.
И събрани
на едно – лудостта,
дивотата
и чернотата,
отречи,
че си намерил
друга
по-висша форма
на красотата?
Позволи накрая да обобщя нещата – както казах няма нужда от външния свят и суетата. Нещо като е перфектно, все ще се намери кой да каже, че е дефектно. И тъй малко, просто, те няма да разберат, не защото от лукс не разбират, а от малките, значими неща, които палят радостта. Та нали и двамата не я щем вече тая шибана самота, дето отравя ни кръвта.
- С един специален, две порции спагети, бутилка червено вино и толкоз. Повече не ми е нужно. – и после продължих да се усмихвам.

посветено.

by **Thea O'Konoel.** Чет Мар 05, 2015 9:47 am

Браво,много е красиво и мило Smile

И чудесен избор на цветя Very Happy

by **Katherine Pierce** Чет Мар 05, 2015 9:55 am

Мерси, мерси Hello

Да, едни от любимите ми са Very Happy

by **Thea O'Konoel.** Чет Мар 05, 2015 9:56 am

Любимите ми са хаха

by **Katherine Pierce** Чет Мар 05, 2015 10:02 am

Не се учудвам :Д

by **Katherine Pierce** Нед Мар 08, 2015 12:18 pm

Днес е неделя. Уморена съм. Лежа напрегнато в голямото легло и гледам напукания бял таван. Всъщност това беше всичко, което правех днес, а главата ми гърмеше. Почти наближаваше десет и дори небето ми казваше да си гледам работата, скрило звездите и луната. Не знам как очите ми все още намираха сили да блестят, не можех да заспя. Надигнах се, отворих лаптопа и с радост забелязах наполовената чаша кафе от сутринта, която още ме чакаше. Усмихнах се, после опих глътка, пуснах си стара балада. Потънах в кожения стол и отворих познатата програма, опитвах се да пиша, но думи сякаш няма. Ядосах се. Десет секунди по-късно гневът отмина, потопен в първата чаша водка. Пареше в гърлото, щипеше устните, но укротяваше душата. Може би от това се нуждаех, да бъда укротена. Или пък не. Нямах намерението да съм поредната изкуствена принцеса, твърдяща, че е над нещата и да крие, че душата е гнила. Май забравих да добавя, че наскоро и перфектните маски захвърлих, но някак си сега ми олекна, махайки и тях от плещите си. Но още тежеше, а водката сякаш не стигаше. Някак успяваше да размъти черните мисли в главата ми и да ги раздели така, че аз самата да ги разбера. Беше нужно само да затворя очи и всичко се проясни. Никога не ми е било тежало да бъда себе си, тежеше ми, че нямаше кой да ме разбере. Никога не ми е било трудно да се засмея, трудно ми беше наистина да го искам. Никога не ми е било чуждо да съчувствам, чужда бях аз, когато най-много се нуждаех от тях. Никога не ми е било мъка да обичам, мъка беше, че сърцето без да пита се затваряше само.
Майка ми винаги казваше как се радва, че от малка се справям с всичко сама. Невиждам и аз кое му е лошото, освен че плюс това, изградих и около себе си дебела стена. Много по нея са блъскали, но нямаше особен резултат. Предполагам само истински герои са успели да преминат през нея така, че и аз да не усетя кога и да си намерят безопасно място в сърцето ми. Предполагам в повече са ми дошли предателствата и лъжите на празните души, жалко, че по-рано не се усетих и им позволих да ме ограбят изцяло почти.
Заинатих се и пак отворих лаптопа, а песента отново погали слуха. Устните се отдалечаваха, после пак се притискаха, изричайки всяка дума от перфектно измисления текст. Тънките пръсти пък сами си намираха пътя по черната клавиатура и не се бояха да вдишат от ваниловия аромат на свобода. После доизпих останалата водка, а лицето ми пламна от двете страни. Майната им на принцесите, аз ще съм момичето с дългата начупена коса. Вероятно беше като стана сутринта вече да съм друга, да съм уморена постоянно тъжна да лежа и да искам да следвам сърцето си, дето диво бие и безмилостно гори. И водката още по-силно го кара да кърви. И то едно такова странно, непоправимо, намира сила винаги да продължи. Почти съм сигурна, че знам как може да му се угоди – дясната страна я посоляваш, да не спира да кърви, лявата пък с мехлем я мажеш и внимаваш да не замърсиш. И то едно такова полу-щастливо, полу-кървящо все за нещо ще намери да се хване, че да не изгаснат пламъците за живот. Особеното му беше само, че никой нямаше да може да го доближи достатъчно или щеше да се изгори. От далеч щеше да топли и това, че е недостижимо ще го прави толкова красиво.
Затворих лаптопа, промъкнах се под завивките и затворих очи, мъчейки се най-накрая да прогоня всичко от вечно мислещата си глава. Накрая се запитах само „какво сърцето за утре е избрало, да живее или да кърви“?

by **Katherine Pierce** Сря Мар 25, 2015 10:59 am

Понякога се чувствам зле. В моментите, в които оставам сама, имам единствено мислите си. Заслепяващо ярки, горчиво отровни, много странни. И в тия моменти имам само думите. Въртящи се в главата ми, изпъкващи на фона на утешаващи образи, в които намирам утеха. Някакви мечти, много далечни, а в тях си ти. Понякога бършеш сълзите ми, друг път крещиш в лицето ми бели истини. Често се смеем дори. Плашещо красиви са очите ти, а огънят в тях успява да изгони настанилия се мрак в душата ми. Стоя срещу теб с непокорно, блъскащо сърце и не ме е страх да ти разкажа за тайните си. Не си длъжен да слушаш, но напрегнато настояваш да чуеш за раните ми. С всеки друг е трудно, но с теб е поносимо. И не ме е страх да говоря, нито вратите за налудничевия ми свят за теб да отворя. Извинявай ако ти се стори малко самотно, но отдавна никой вътре не съм допускала. Видях много фалш и излишна суета, уморих се да чувствам само студени сърца. Някъде по дългия път изгубих вяра, че честен е света. Доверието ми се превърна в лукс, който не мога да си позволя, гледам уж в приятелски очи, но намирам само лъжи. Отдавна свикнах с тая пуста самота, даже усещам липса, когато понякога я пускам за малко да си отива. Често казваш, че съм луда, случва се някой път да ми припомниш и че съм красива. Лесно е да ме накараш да се усмихна, дори когато съм изгубила своята сила. И някак си се озовавам пред теб и знам, че всичко ще е наред. Някак нереално е колко добре ме познаваш, но това не ме плаши, а успокоява. Караш ме да хвърлям всяка фалшива маска на лицето и да бъда просто себе си. Харесва ми как винаги дивото в мен те изненадва, как оставаш без думи и как ме дразниш, аз как ти отвръщам и колко силно устната си хапя. Понякога, доста често, ме е страх, че ще изчезнеш и няма да те видя вече. После си припомням всичко от преди, дори горчивите думи, а ти още си тук и то е просто минало. И двамата знаем, че да си тръгват хора от нас ни е писнало. Не ме е страх дори при лош скандал, защото знам, че в ръцете ти пак ще се намеря за финал. Мислиш, че не знам колко в теб е празно и как си наливаш водка сам, но понякога и аз го правя, и чак ме е срам. Тишината е толкова силна, че цяла нощ оставя ни будна. Затварям очи и мислено до теб заставам, харесва ми колко съм малка до теб и колко силна ставам. Прощавай, че понякога от ревност ослепявам, но да те докосва друга не искам и да си представям. Стига ми и само до теб да стоя, дори без да казвам нито думичка. Странно как се вписваш в моя свят на лудост, как ме палиш и всичко колко различно става. Забравям, че някога и мен са ме предавали, че са си тръгвали и са ми липсвали. Рядко се случва, но понякога обръщам внимание как другите двойки се гледат, но погледите им остават празни. Личи им колко често са се лъгали и издават, че са се мамили. Чудя се дали и честно отговарят като се питат "Как си", дали се интересуват за какво си мисли другия и разказват ли си вечер как им е минал деня. Но в твоите черни очи виждам как огъня гори и как повтаряш без думи, че съм ти нужна, а после ги затваряш, за да не личи. Зная и как мразиш сам цигарата си да палиш. Да пушиш в сивия дим, нищо, че цвета ти е любим. Остави ме да ти направя от любимото ти черно кафе, после с очи запали и моята цигара, за да бъдат две. Мразя да заспивам без да чуя от теб „лека нощ“, а утрото става добро само като с твоите думи е започнато.
Понякога се чувствам зле. Тогава пожелавам да остана сама, а думите – утеха са ми те.

by **Katherine Pierce** Чет Апр 16, 2015 4:31 pm

Шоколадовият водопад от кичури капеше по раменете на тъмноокото момиче, докато тънките й пръсти прегръщаха студеното стъкло, създало уютен, но краткотраен дом на червеното вино. Потреперваше от време на време, а тихите тонове на гръцката балада служеха за утеха на самотното застинало сърце, биещо слабо, изморено в гърдите й. Беше се сгушила в края на любимия си тъмнозеленикав диван, а мекото одеало затопляше крехкото й тяло, в което се беше изгубила почти. През тъмния прозорец се подаваше срамежливата луна, обградена от своята вярна армия от блещукащи войници. Тъмнокоската отпусна глава на облегалката, затегна хватката около прозрачното стъкло и отпи още една глътка, а тютюневият глад отново раздразни вътрешния й моментен покой. Запали си лениво цигара, после бавно я поднесе към изгризаните си устни и продължи да съблазнява тънкия филтър, дори когато топлината им го обви. Дръпна си силно няколко пъти, издиша масивния сив облак от дим срещу прозореца и шоколадовите й ириси станаха с една идея по-тъмни. Въздъхна тежко, противно на всичко, доволна, че точно сега беше далеч от дома си, от приятелите си, от въпросите им и като цяло от себе си и момичето, което беше там. Твърде силна, твърде засмяна, твърде цветна. Сега беше просто сива. Смееше се истерично. Хилеше се, защото беше прекалено лесно да каже, че се е изцапала с червило, когато душата й кървеше по белите дрехи, а всички вярваха. Хилеше се на протегнатите за нея ръце и сгърченото лице отсреща, като междувременно ги отблъскваше без време, жал и съмнение. Хилеше се на факта колко малко й пука за всичко, което я заобикаля и на малките шибани неща, които я изкарваха извън равновесие. Хилеше се и на вехнещото си сърце, докато небето инатливо плачеше, мъчейки се да го запази. Като се насмя, беше започнала да плаче. Плака за погребаните живи мечти в сърцето – ковчег. Плака за техните неспокойни духове, които все още обитаваха тялото й. Плака за ярките спомени, които често киснеше в белина, но не искаха да избледнеят. Плака за чувствата, които не биваше да живеят, но не умираха. Плака и за лудото си сърце, поставено в клетка, принудено да кротува.
Накрая като се умори от смях и сълзи, избърса лицето си и остави празната чаша до препълнения пепелник на студения под. Плъзна се надолу и легна удобно на дивана. Заспа и дори сънува. Озова се в своята нереална реалност, където беше свободна и не се страхуваше да бъде щастлива, в ръце, в които нямаше сили да отблъсне и отразена в очи, от които не искаше да отмести поглед. Забранените чувства бяха окрилени от будните мечти, лудото сърце препускаше неуморно, а неспокойните духове бяха замлъкнали в най-тъмните ъгли на перфектно залепената й душа. Новите спомени грееха ярко, а старите бяха красиво окрашение. Беше свободна.
На сутринта като се събуди, отново беше сива.

by Sponsored content

don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.

Re: don’t get too close. it’s dark inside. it’s where my demons hide.