-Heart on fire.

Пълните измишльотини,които съчинява не толкова здравия ми мозък.   

Хората са направени от сълзи.
Какво са сълзите? Вода или..или всички онези чувства, които си преглъщал със сизифови усилия. Всички онези неизречени думи,всички онези пропуснати моменти,всяко едно "съжалявам";"обичам те";"липсваш ми";"не си тръгвай"..Когато не можеш да дишаш,когато се задушаваш от въздуха,от това,което виждаш,от това,което чувстваш..ето тогава е звездният момент на сълзите. Обличат най-бляскавите си одежди,притаяват последен дъх. Червената завеса пада и излизат на сцената,танцувайки най-забележителния танц някога.  Спускат се по страните ти толкова смело,че чак им се възхищаваш. И всяка една носи емоция,характеризираща се с дадено чувство. Някой са толкова горещи,други пък са ледени. Те са силни. Силни са,защото не знам кой би бил способен да понесе толкова много енергия вътре в себе си. Нужно е само да се съсредоточиш,да стиснеш зъби,след това да прехапеш треперещите си устни и..те вече са свободни. Не са в затвора,в който са били допреди секунди. Разхождат се по цялото ти лице,обливат го,една след друга,падат толкова бързо! За Бога! Никога не съм бил свидетел на нещо толкова..истинско. Приказни са..вълшебни..очарователни. Ако бях сълза..ако бях сълза щях да съм най-горещата!  Щях да бъда най-бляскавата,щях да бъда обаче последна. Защото последната..тя най-много следи оставя. Когато всички думи са изречени,преглътнати,заглушени..тогава тя прегръща мъката и нежно гали златните й коси. Тя е единствената, която помага. Тази, която утешава и дава надежда. Последната. И тя страдаше,обаче. Но кой можеше да забележи? Бе толкова красива. Изглеждаше толкова спокойна..не се движеше бързо като останалите. Беше толкова елегантна,грациозна..и същевременно плаха. А вътре..вътре в душата си огнено кълбо се бе загнездило и само чакаше момента,в който да експлоадира. Да разпръсне горещината си,да попари кожата и да се усмихне доволно,помитайки всичко по себе си. А тя..милата тя..толкова се стараеше всеки един от 666-те катинара да е заключен..да не пусне този звяр на свобода..толкова стриктно проверяваше всяка една ключалка. Всичко бе събрано там..любов,омраза,тъга,носталгия,желание,щастие,погнуса..И представете си..представете си всичко да избухне! Какво ще се случи..Апокалипсис? Всичко ще бъде под останките..ще се превърне в пепел и ще останат само спомените. Спомените, които ти е*ат майката. Независимо хубави или лоши..не ги харесвам. Нито пък Последната сълза. Обаче пропуснах нещо..тя носеше всичко в себе си,но най-вече носеше самота. Ала не бе нещастна заради това..всички други го знаеха,присмиваха й се,ала тя така бе обикнала самотата. А и..нямаше ли я самотата тя нямаше да съществува! Силно я бе сграбчила с двете си ръце,както дете сграбчваше огромен плюшен мечок и не я пускаше.
А споменах ли колко прекрасен глас имаше? Омайващ..толкова нежен,благ и спокоен. Настаняваше се вечер на най-издадената част на лицето, обвиваше ръце около коленете си, отправяше дълбокия си поглед към луната и запяваше. Звездите като вълшебен прах се спускаха около нея,обгръщаа я в танца си,а на луната кой беше смятате? Самотата. Нейната най-добра прителка. Свиреше на пианото и даваше живот на песента на сълзата. Красива беше..толкова красива. Как да не искаш да си Последната сълза..Грях щеше да е. И всичко даваше за самотата, живота си дори. Умираше за нея. Имаха си те тайно място за среща,някъде,където никой не можеше да им се присмива. Само те знаеха къде е то. Ала съм сигурен,че бе цялото обсипано с рози,орхидеи и всякакъв вид цветя. Сигурен съм,че бе поне на половина толкова красиво,колкото Нея. И там те чувстваха,че са заедно. Завинаги. Неразделни. Последната сълза и Самотата.
Хората са направени от сълзи.

Усмеляваш ли се?
Мракът на нощта отдавна бе покрил града. Грижовно го бе завил с най-мекото си одеало, бе подпъхнал краищата му така,че да е сигурно. Така че никой да не може да се събуди от съня си. Беше една от онези зимни вечери,в които обичах да си направя чаша горещ шоколад,разбира се,с голям слой пяна,да облека най-раздърпания си пуловер,да отворя огромния прозорец на стаята си,да се сгуша в себе си и да гледам как снежинките се струпват по земята,а светлините,идващи от сградите навън играеха ролята на прожектори, които осветяваха пътя им. Въпреки че беше кучи студ въздухът бе сякаш мек,приятен, напоен с лекота. Е, не се намирах дори в дома си, но не съжалявах. Далече бях и по-далеч щях да стигна.
По улиците се носеше една такава миризма..не мога да я опиша. Но знам,че караше сърцето ти да забави темпото си,да притаиш дъх и да чакаш.Кого обаче?Ето го.Черният принц. Вървеше така бавно,сякаш изгубено по побелялото паве,оставяйки следи след себе си.На гърба си носеше италианското му черно палто,чиято яка бе вдигната,така че да пази тила му от студа. Стройната му фигура се очертаваше ясно. А до него вървеше сянката му. Сянката,която винаги щеше да остане най-добрата му приятелка. Тази,кото щеше да носи тайните му.Която бе свидетел на всяко едно нещо,което се бе случило в живота му.Не можете да видите,заради тъмнината, ала очите му бяха толкова наситено черни,по-черни от мрака на нощта.  Спираше се.Връщаше се.Тръгваше напред.Къде отиваше той? Кого щеше да удостои с честта си?Искаше ли го изобщо?
Дългите му пръсти,все още топли,потърсиха, в джоба на палтото, кутията, която носеше неговите допълнителни секунди живот. Къде се беше завряла..искаше време,искаше да живее! А,ето я. Вече бе започнал да губи търпение,но всичко се върна на мястото си. Бързо,без да се замисля,сякаш късаше опаковката на коледен подарък,разкъса обвивката и отвори капачето. Ето ги..Двадесет секунди живот.Двадесет секунди грях. Двадесет секунди истина. Цялото му същество бе привлчено от тези двадесет перфектно подредени красавици.Всички бяха еднакви,копия една на друга,ала всяка носеше своята история. Историята, която щеше да се превърне в отрова и да сложи край на живота им. Очите му ги познаваха,всичките до една.Всички двадесет секунди. Моментът настъпи. Една от тях щеше да загине между устните му точно..сега. Устните му. Плътни,сухи,напукани от студа,жадни за живот.Жадни да убиват.Първата му жертва вече стенеше от агония,а това сякаш го караше да ликува. Малките,съвършени кръгчета дим, които правеше бяха вече загубената душа на тютюновото изделие. Нейните последни думи.Останалата част от нея попиваше в белите му дробове и оставаше там. Оставаше и чакаше всеки удобен момент да го сръчка и да му припомни,че той я бе убил. Сега тя щеше да го убие.Не.Не веднага,ала след време. Всичко беше като..сделка с демон.Дава ти това,което поискаш,ала после си го взима,в пъти повече.С цената на живота ти. Но за Принца това не бе главен проблем в дневния му ред. Той живееше сега. Това бе единственото нещо, което го интересуваше. И продължаваше да върви несигурно,плахо.Изглеждаше сякаш го беше страх да не нарани не себе си,а някого другиго. Кого?
Чаках. Секундите ми се струваха като часове. Времето явно бе решило да тества търпението ми докрай. Мостът под краката ми излъчваше вибрациите,които бяха резултат от минавашите коли и тежкотоварни автомобили. Бях пъхнала ръцете си в джобовете на палтото ми,защото само докато дойда дотук пръстите ми вече се бяха вкочанили от студа. Обаче въздухът продължаваше да бъде мек. Треперех. Цялата треперех,но не от студ,а от вълнение.Защо?
Бвните му крачки се превърнаха в бързи.Погледът му гледаше само напред.Меките му коси се движеха в синхрон с лекия вятър, които се мъчеше да мине през Принца. Какво се бе случило? Да не би той да се беше усмелил?! Някой сигурно го е халосал по главата или пък някоя саксия бе паднала отгоре му.Дишането му бе учестено,ето сега усещаше как мръсно се гавреха с него всички цигари,които бе погубил. Обождаха дробовете му все едно с карфици и се смееха ехидно. Закъсняваше. Дали я бе изпуснал?
Изпусна ме.
Вдишване.Издишване.Принцът бягаше.Бягаше,за да хване своята Принцеса.Не знаеше,ала вече бе твърде късно.Най-накрая се намираше на моста.Точно там,където се бяха разбрали.Беше сам.Сам със своята сянка,която вече зъзнеше.Погледът му се взираше напред ала не виждаше никого.Не усещаше по кожата си дори снежинките,които се сипеха една след друга и нахално се стaпяха в очите му. Изпита разочарование,страх,гняв,искаше му се да забие юмрука си сам в лицето си.
По-добре късно,отколкото никога.
Ала нещо го накара да погледне от другата страна на моста. И там стоеше Tя.Неговата принцеса. Цялата покрита със сняг.Бял сняг.Блестеше.Сияеше. Зениците му се разшириха и той се съживи. Вече не изглеждаше толкова черен,колкото всички го виждаха. И той сякаш се прероди. Черния му срам падна,всички окови се скъсаха и той вече беше свободен.Свободен да се усмели.
Хвана я.
Хвана ме.
Усмели се. Той се усмели.

"Prometo cuidar nuestro amor."
---
Виждате ли ги? Вървят ръка за ръка по плажната ивица,а слънцето целува кожата им.Пясъкът изгаря под тях,а лекият морски бриз гали косите им. Загрубялата кожа на дланта му е обвила в себе си нежната й ръчичка и няма намерение да я пусне скоро.Та той най-накрая я бе хванал!
Тя е облечена в бяла рокля,бяла като душата и сърцето й,бяла риза покрива широкия и здрав гръб на Черния принц.Гръб,белязан от миналото му.Покрит с белези,които никога нямаше да изчезнат.Бяло.Черно.Усещате контраста,нали? Миналото му бе черно,ала вътре в себе си той сияеше. И сияеше само с Нея. Пред нея бе по-чист от сълза.
Приказка в лятна нощ.
Тя и Той.
Заедно.
---
-До смъртта си ще бъдеш моя.
Прозвуча дрезгавият му глас, докато парещите му устни напраивха малката си разходка по ухото й. Безкрайно бе чакал този момент.Погледна го толкова свенливо,с онази нейната..детска усмивка.Щастие.Обич.ЛЮБОВ.
-Ти си луд.
Каза през смях момичето,а вятърът бързо се погрижи да разпилее меките й кичури коса,така че да накара лицето й да се сбръчка в смешна физиономия.
-Луд по теб.
И в този момент сякаш Тя полетя. Сякаш милиноите пеперуди в стомаха й я издигнаха нагоре,сякаш бе хванала огромен балон,пълен с хелий.
-Ами твоето царство? Ами Черната принцеса?
Попита с треперещ глас Неговата принцеса. Ах, колко го обичаше само..колко го обичаше.Но знаеше,че той не може просто така да избяга от всичко и всички. Рано или късно щяха да го  намерят и нищо добро нямаше да последва.
-Не мисли за това сега.
Махна с ръка Принца, придърпа крехкотой тяло към гърдите си и нежно целуна челото й. Думите му до една степен успокоиха малката красавица и я накараха да забрави за всяка една лоша мисъл,която се прокрадваше в ума й.
А Той как ревнуваше само. Как я ревнуваше! От слънцето,което целуваше меката й кожа,от вятъра,който развяваше дългите й шоколадови коси, от морската вода,която караше кожата й да настръхва. От песните, които Тя пееше с най-прекрасната усмивка на лице. Но за едно беше прав. Негова беше.Изцяло негова.
Сега погледнете към небето.
Черни облаци нахално си намираха място и скриваха слънцето зад себе си. Сякаш водеха битка за надмощие, но на всички беше ясно кой щеше да бъде победителят. Рицари на черни коне пробождаха слънцето с копията си и след минути то напълно бе изчезнало. Вятърът от лек и топъл се превърна в порязващ и студен. Гръмотевиците се разбиваха в бурното море,което сякаш шептеше и приканваше своите жертви към дълбините си.
Върнете погледа си към Него и Нея.
Вървяха боси по плажа,някак безгрижно,някак весело, някак влюбено. Бяха в центъра на заформящата се буря,но в сърцата им грееше слънце. Жарко слънце, което им даваше сила и сгряваше кръвта във вените им. Бяха слепи за всичко черно,за всичко лошо,за всичко измамно. Имаха очи единствено един за друг.
Едва,когато едрите капки дъжд започнаха да се сгромолясват отгоре им и да им припомнят,че плажът не е най-удачното място,където можеха да се намират в момента, Тя го попита:
-Къде ще отидем сега..студено ми е.
Запази мълчание и съблече ризата си. Грижливо я наметна върху гърба на момичето и се усмихна доволно.
-Ще те заведа..у дома. Вярваш ли ми?
Попита,подавайки ръката си към нейната. Очите му изгаряха в очакване.Малки пламъчета горяха вътре в тях. Надежда. Точно надеждата се намираше в сърцето му сега.Надяваше се,че отговорът ще е положителен,че Неговата принцеса бе наистина негова. Че притежаваше сърцето и ума й.
-Вярвам ти. Ще дойда навсякъде с теб,на края на света дори!
Каза без да се поколебае и го прегърна толкова силно,че ръцете я заболяха. Сърцето й щеше да изскочи през гърдите й. И всичко,което изпитваше беше радост. И нейната радост си имаше име.Обичаше го, както никого не бе обичала досега. С цялото си същество.Всеки един удар на сърцето й беше посветен на Него.
-Принцесата ми! Моята принцеса!
Възкликна като момче,което се радва на най-желания си подарък.Грабна я в ръцете си и я понесе по плажа. Принцесата уви ръце около врата му и отпусна уморено глава върху гърдите му. И тогава ароматът й подразни обонянието му. Нежен,сладък аромат,който Тойникога нямаше да забрави.
Ритъмът на сърцето му бе толкова равен,толкова спокоен и унасящ,че след секунди момичето бе заспало в ръцете му. Черният принц се спря за секунда.Погледна към ангелското й лице и се усмихна. Допря устни до главата й,целуна я и отново долови аромата й. Затвори клепачи и отново се усмихна. Тя беше сбъдната мечта за него,единственият му блян,за който бе дал всичко. И ако можеше още щеше да даде. Единственият му страх беше да не я нарани..да не разбие на парченца това сърце,което бе изцяло негово. Защото той рушеше,той унищожаваше всичко по пътя си.Ала тя не беше всичко,тя бе Единствена.
Принцът правеше равните си крачки,а водата се стичаше по тялото му. Искаше му се да побърза,но не можеше да рискува да събуди ангела в ръцете му. Толкова чиста  и невинна. Понякога имаше чувството,че е твърде добра за него..че не я заслужаваше. Но тя бе единственото добро в неговия живот,а всеки се нуждае от добро. От лъч надежда,нещо,което да го крепи. Неговата котва,която го държеше на земята беше именно Тя. Неговият Рай.
Целият град бе опустял. Всички се бяха скрили от бурята,единствено Той се разхождаше по малките,затънтени улички. Мислеше единствено как ще се приберат в малкия, но добре обзаведен апартамент,който бе Негова собственост. Как щеше да положи тялото й върху леглото,как щеше да го покрие за одеало и да я гледа. Можеше да я гледа с часове.Не.С дни. И нямаше да му омръзне.Никога.
Ето,че най-накрая усети така познатата миризма на орхидеи.И двамата бяха подгизнали,а докато намери ключа за входната врата на царството им бе оставил солидна локвичка пред вратата. Усети се и топлината.
Отвори очите си.
В мига,в който принцът остави тялото й на леглото Принцесата,облечена в бяло,отвори клепачите си и първото нещо,което видя, бяха неговите очи. Черните му очи,които я гледаха с такова обожание.
-Здравей,красавице. Липсваше ми.
Липсваше му.Така е. Липсваше му погледът й,начинът,по който всеки път го поглеждаше и го караше да се чувства така,както никога. Предизвикваше неща у него,за които самият той не бе подозирал.Предзвикваше нежност. Нещо,което му бе непонятно допреди да се влюби в Нея.
-Върви да облечеш нещо сухо,а аз ще се погрижа за останалото.
Помилва нежно кожата на лицето й и се усмихна. Изправи се от леглото и се запъти към хола,където се намираше едно пиано. Единственото нещо,което му напомняше за огромния черен дворец,от който бе избягал. Седна на малкото столче пред него и сложи пръсти върху капака. Погледът му стана някак напрегнат,а сърцето му заби като лудо. Сякаш  не смееше да го отвори.Искаше,но не смееше. Нещо го спираше. Спомени,може би. Тъга,може би.
На касата на вратата се бе подпряла Тя. Мокрите й коси се спускаха по раменете й,а върху тялото си бе облякла огромен сив суитчър,който бе притежание на Принца. Може би от две минути седеше така и просто го наблюдаваше. Наблюдаваше как капките се стичаха по голото му тяло,което бе покрито единствено от къси панталони,които бе облякъл,преди да се настани пред пианото. Наблюдаваше как езикът му се плъзгаше по долната му устна.Наблюдаваше как пръстите му нервно се разхождат по капака на пианото. Усмихваше се. Бе толкова очарователен. Направи няколко крачки и се озова до него. Наведе се и целуна рамото му,а косата й го погъделичка.
-Да го направим заедно?
Усмихна му се и сложи длани до неговите. Погледна го и в очите му прочете несигурност,страх.
-Вярваш ли ми?
Попита го,настанявайки се в скута му. Разбира се,че й вярваше. Вярваше й повече,отколкото на себе си. Кимна с глава и усмивката отново се прокрадна по лицето му. Пое си дълбоко дъх,който изпълни белите му дробове. Не отксъваше погледа си от кафевите й очи. И в един момент,без дори да усети, двамата бяха отворили капака. Заедно.
-Малката ми тя!Принцесата ми!
Сгуши се в нея.
В прегръдките й бе като малко момче,което чувстваше сигурност единствено там.В прегръдките й.В нейните прегръдки. Затваряше клепачите си и се усмихваше.Забравяше за цялото си минало.Виждаше съдбата си в нейните очи.Виждаше бъдещето.
В Нейните очи.
Тя и Той.
Завинаги.

Обеща му.
Малката й длан натисна бравата на врата и Безименната влезе в апартамента, но този път на лицето й я нямаше онази сияйна усмивка,не се чуваше тихия кикот, дрехите й не падаха в разхвърлян ред по  пода в антрето. Косите й бяха съвсем сресани,подредени,а не разрошени от пръстие му, които бясно се заиграваха с тях. Всичко беше бяло,всичко беше черно. Липсваше онзи цвят,онова кралско червено, което ги поглъщаше в страстта си. Ритъмът на сърцето й бе спокоен,дори плашещо бавен. Телесната й температура все още бе такава,че да те накара да се отдръпнеш щом я докоснеш. Тихата,примамваща музика от хола вече не можеше да докачи слуха й. Погледът й бе..никакъв. Безизразен,празен. Бе дяволски ощетена,ограбена. Липсваха цветовете й,липсваха искрите в очите й,липсваше бързото биене на сърцето й,липсваше топлината й.Ужасяващо много отсъстваше свободата й.Животът й.
Той липсваше.
Дефиницята за време би била доста относително понятие, ако се вземе предвид,че за някои хора и по-специално за нея,то сякаш вече не съществуваше. Не беше онзи ултиматум,не се състезаваше с него,че кой я чакаше? Глупавият й шеф, който беше на това място,само защото беше висок 160 см. или жената, която й тикаше мръсните си пари в ръцете,само за да измъкне от затвора лекето, което се наричаше неин син?  Не. Никой не я чакаше,защото вече нито работеше за онзи търтей,нито се опитваше по всякакъв начин да отпрати майката. Душата й не бе там. А и времето е пари. Кой би ти плащал,за да закъсняваш и да не си вършиш работата? Никой.
И все пак,ако трябва да говорим в секунди,минути,часове или просто да дадем някакъв период,то,добре тогава. Бяха изминали точно 14 дни 19 часа 20 минути и 25 секунди, откакто се случи това с нея. Откакто бе загубила всичко. Дори домът й вече не олицетворяваше мястото, където се чувстваше сигурна,защото простичко казано, вече не чувстваше сигурност никъде. Не вярваше в другите,не вярваше в себе си.
Пристъпи към спалнята й,захвърли с досада дамската си чанта на леглото и в този момент срещна един друг човек в огледалото. Една друга жена. Лешниковият цвят на косата бе заменен със златисторусо, носеше сини лещи, които покриваха шоколадовия цвят на ирисите й,а устните й бяха оцветени в червено червило. Изглеждаше с още по-малки размери,сякаш можеше да се побере в нечия шепа. Няма да ви лъжа, събораше доста от мъжките погледи, но това не й доставяше удоволствие,даже напротив. Погнусявшае се от селските подвирквания и изказвания какво щели да правят между краката й и под какъв ъгъл щели да го правят. А единствено тези подобия на мъже се осмеляваха да й кажат някоя дума,макар и без особено естетически смисъл.
Постоя още минута-две пред огледалото,взирайки се в Непознатата и след това седна на леглото. Ледените й пръсти бавно съблякоха кадифената й черна рокля и я поставиха прилежно върху закачалката. След бързия душ,който не усети, облече копринената си нощница,а косата си изсуши и среса. Но сякаш някаква сила я накара да отвори най-долния шкаф на гардероба си и тогава усети прорязващата болка. Там,закътана в дъното,лежеше една широка тениска,която бе правена,предназначена точно за нейното тяло. С треперещи ръце взе сивия памучен плат и го допря до лицето си. Вдиша от аромата и сякаш се пренесе в друго измерение. Върна сe с 16 дни 14 часа 30 минути и 35 секунди назад във времето, когато точно тази тениска бе покрила тялото й. Цветовете изведнъж изпълниха стаята, чуваше се искреният смях,от време на време звукът от сладките целувки и игривият лай на подивялото куче,което явно искаше да се включи в играта им. Щастието й повдигаше тялото й във въздуха сякаш бе перце в ръцете му, презимяваше го на земята,толкова,че стъпалата й да докоснат пода,целуваше страстно устните й,стискайки задника,а след това се усмихваше съвсем невинно, но с онова дяволско пламъче в очите му. В другия момент кестенявите й коси се разпиляваха върху бялата възглавница под треперещото й от възбуда тяло,а ръцете й се yвиваха около врата му. С погледът й,който се взираше в неговия сякаш му обещаваше "Никога няма да те пусна,любов моя.Винаги ще съм до теб!Винаги ще съм само твоя!" Искрено щастлив от този факт той събличаше бавно тениската нагоре,докато не тупнеше глухо на земята. Далеч по-невнимателен бе с бельото й,което се озоваваше разкъсано. Ръцете му проследяваха всяка една извивка на тялото й, припомняха си за пореден път,че то бе само негово, а когато погледът му достигнеше до онова място от тялото й,където бяха гравирани инициалите му,се усмихваше и захапваше кожата й. И точно в онзи момент,в който бяха едно цяло,срещаха погледите си,които крещяха,че се обожават.
Оранжевото,червеното,жълтото,черното,бялото,всички цветове се преливаха в еротичния им танц. Сладкият аромат на кожата й се смесваше с неговия и образуваха възможно най-прекрасната доловима миризма. Глухите стенания,които излизаха през задъханите й устни се блъскаха във врата му,галеха слуха му. Спираха дъха си. Нуждаеха се да си принадлежат и го правеха.
Изпусна я.
Трясъкът от блъскащият се,заради вятъра прозорец в кухнята, извади момичето от състоянието,в което бе изпаднала и ръцете й просто изпуснаха материята. Разтвори широко клепачите си,а от очите й се затъркаляха сълзи,спускащи се по страните й. И точно в този момент тя осъзна,че не се намира там,където трябва да е. Че не беше тази,която трябва да е.
Побягна.
Тичаше по улиците,но знаеше точно на коя да спре. Нито снегът,нито виелицата,нито клаксоните на автомобилите можеха да я спрат. Трябваше да си го върне. Да върне себе си. Защото тази жена не й харесваше.Защотод домът й не бе нейн без него. Защото нямаше смисъл, когато не чуеше "Обичам те" да излиза през кривата му усмивка. Дори сутрешното й мюсли нямаше същия вкус,защото не й се налагаше да се боричка за него.
Обичаше го във всеки един минал,настоящ и бъдещ момент. Обичаше го тозно в този момент,в който почука на вратата му,а очите му я посрещнаха. Разпадаше се в ръцете му точно в този момент,в който се намираше в прегръдките му,задъхана,жива. Възраждаше се в секундата,в която чу Името си да излиза през устните му.
Отново негова.
Върна живота си,макар и за миг.Върна се в ръцете му,макар и за миг.Целуна устните му,макар и за миг.
Обичаше го точно сега,точно за миг.
Миг,който се превърна в тяхна вечност.

Бесен е.
Бясна си!
Мамка му...защо е такъв..просто какъвто е?
Адски много ти лази по нервите,скача по тях като на батут и ги пробва колко ще издържат. Нереално побъркващо е. С всеки негов жест,дума,мимика,израз,издишване и биене на сърцето му те кара до пределната точка. Усещаш как цялото ти тяло започва да гори,кръвта ти ври и кипи вътре,а нищо не можеш да направиш. Ебати кучият студ е,а се чувстваш все едно е август месец и си на плаж в Маями.
Дяволски добър е в това да бъде себе си.
Както майсторски ти е влязъл под кожата и каквото и да правиш не можеш да го разкараш. А ужасно много ТРЯБВА да го направиш. Кретен,задник,глупак,тъпанар,безгръбначно,малоумник. Той.
Мразиш го.
Мразиш това,че толкова безбожно много ти въздейства. Ненавиждаш факта,че един човек ти причинява този катаклизъм. Само един,единствен той.
Див е.
Дива си.
Колкото той е див и неопитомен,толкова си и ти. Откраднала си му го и всеки път,който го откриваш в него,в себе си, очите ти сякаш придобиват жълт отенък. Ярост,гняв,бяс изпълват гърдите ти. КАК МОЖЕ ДА СИ ТОЛКОВА НЕГОВА?!
Егати нещастника.
Не можа да открадне нечий друг живот,ами взе твоя. Превърна се в него и сега,когато се опитваш да започнеш от нулата не можеш. Защото видиш ли..той е там. И седи нахалника като статуя и не мърда. Лапнал доволно цигарата,бръкнал си с ръката в джоба и още малко ще започне да си припява някоя песен. И като срещнеш очите му всичко в теб изключва,дава накъсо.
Като пеперуда се опитваш да се освободиш от мрежите,които е изплел специално за теб.Махаш с криле,но е невъзможно. Напъни си мозък,мисли..или пък не,по-добре го изключи. Нищо не мисли,пусни се по течението. Да,точно така,справяш се чудесно!
Моля за барабани!
Би му майката на спокойствието и течението. Името му пак изниква в съзнанието ти,придружено от празнична мелодия.
Е сега вече искаш да го удариш ама зверски много. Пъне се като магаре на мост,не се маха бе! Нахален до мозъка на костите си. Ми няма пък,ти ще го преместиш. И без това ти хлопа дъската вече,кво толкова?
Искаш да му крещиш.
Да,точно така. Би изразходила гласа си до последния звук.Точно в неговото лице.Точно в неговите дяволски очи. Същински демон.
И сега ми кажи,ако знаеше,че един ден ангелът в теб ще стане демон,щеше ли да си играеш на "Обича ме-не ме обича"?
Ала вместо да късаш листа на маргаритки,ти късаше части от сърцето си.

И аз все пак вярвам,че човек намира своя вътрешен мир. И не,не го намира ей така,той не идва,когато си бил щастлив,а напротив. Чука на вратата,когато си мислиш,че няма вече изход. След като всичките лайна на земята са ти се стоварили на главата. И в това е неговото очарование. Перла сред водорасли. Идва с кавъра на любимата ти песен, със слънчевите лъчи,които галят кожата ти,а не се пречкат в очите ти и не бръчкат челото ти рано сутрин. Като влюбването е,само че по-хубаво!  Дишаш свободно,летиш и ти е баси кефа. Чувстваш се по същия начин,както когато седеше в самолета, пътувайки от Италия към родината си и извиваше устните си радостно,а гърдите ти се пълнеха със щастие,ей така,без причина.Седиш си,пиеш си кафето и се усмихваш постоянно. Пък ако си пушач, пушиш и цигара. И най-хубавото е,че не ти се струва горчива,даже има лек привкус на сладост.Ей такива..простички неща.
Добре дошъл,мир мой. Чувствай се като у дома си!

Теа,мило мое,момиче. Мила моя Ледена кралице. Обръщам се към теб с горещата молба да си дадеш шанс. Умолявам те. Дълго време гледах как се самоунищожаваш отново и отново. Първоначално мислех,че е временно,че ще отмине,че вълните ще го вземат със себе си,след това се убедих,че не е така. Започнах да вярвам в това,че ти харедва,че си странен вид мазохистична красавица. И тук грешах. Едва сега осъзнавам,че ти не беше намерила себе си, луташе се в тъмните тунели на своето аз, което не ти изграждаше,а тези,които се намираха около теб. Но,малката ми, спомняш ли си онова мъничко момиченце с четка за рисуване в треперещата си ръчичка? Все още ли намираш морето за толкова необятно,колкото изглеждаше тогава в кристалните ти ириси? Силно се надявам! Не се моля за твоето спасение,защото ТИ си твоето спасение,моля се да го осъзнаеш.А мисля,че си на прав път. Има едно нещо,нещо малко,но толкова живо,скрито в гърдите ти,което ти съвсем забрави или повярва,че си забравила. Сърцето ти,красавице. На колкото и хиляди парченца да мислиш,че е разбито-не е. То е там,притаило е дъх и те чака. Цяло.Дай му само знак и свят ще ти се завие! Боже,толкова любов можеш да дадеш!Толкова искаш да я дадеш! От толкова отдавна не съм виждала красивата усмивка на лицето ти,или пък сладкият ти кикот не ме е карал аз да се усмихвам. Липсва ми всичко това,Теа,липсваш ми ти. А на теб мила..не ти липсва нищо друго освен любовта,но любовта към себе си. Спри да зашиваш чуждите грешки в своето палто.  Не ти трябва излишен товар. Казваш,че за нищо не ти пука,но всъщност всяко едно нещо те наранява,именно затова изгуби себе си. Досега не смеех да ти кажа нищо,мълчах си,стисках зъби,но е време вече. Време е животът ти да започне. Позволи си мила моя да обичаш и да бъдеш обичана.
Но за начало..купи си ново палто.

Объркващо е..
Главата ме боли..Отпуснала тялото си на въртящият се стол седя напълно объркана. Не знам за какво да пиша,за миналото ми,настоящето ми или бъдещето ми..Всичко е смесено и размазано, и бледо, и неясно, натоварващо. Погледът-празен.Очите-пълни със  сълзи. Защо? Не знам,човек..Изморително е да..да бъдеш. Да си сам. ПРОСТО В ЕДИН МОМЕНТ ТИ ИДВА В ПОВЕЧЕ И НЕ ИСКАШ НИЩО,ОСВЕН ТИШИНА. Тишина,придружена с топла прегръдка,целувка по челото и крива усмивка. Искаш някой да приюти белязаната ти,бездомна и повредена душа при неговата,да я почерпи с топъл чай и бисквити,да си поговори дълго,много дълго с нея,а след това да я приспи с приказка. Пък,ако и неговата не е в строя-още по-добре. Депресарско парти. А е толкова забранено..всичко живо блъска по вратата,крещи,че му трябваш. Всеки иска нещо от теб, да граби с шепи и да не спира. Ама не може бе, хора..Оставете ме намира просто, стига сте задирали,крали, наранявали. Пречупвате ме малко по  малко..и пак многоточие. Не ми се пише дори,мълчи ми се.
Ей така,искам просто да седя с бели мисли във главата
и надрусани чувства във душата.
Еби й майката на тишината,
някой чука на вратата.