Eric Northman.

Задача 1

- Кой си ти, по дяволите?
Плътният мъжки глас звучеше грубо, дрезгаво, а тонът бе равен, сякаш току що бе поздравил някой непознат на улицата, който никога повече нямаше да срещне. Думите се повториха още няколко пъти в празната стая и ехото заглъхна. Сиви стени, бездушно помещение и чифт очи, взиращи се в отражението си в голямото старо огледало, покрито с прах и следи от пръсти. Нашият герой седеше на земята, облегнал измореното си тяло на студената стена, а в краката му се търкаляше празна бутилка алкохол, която бе пресушил едва преди няколко минути. Повдигаше поглед и виждаше подпухналите сини очи, загрозени от няколко раздразнени капиляра в тях. Не беше спал от няколко дни насам, просто стоеше в тази привидно изпразнена от съдържание стая и се взираше в образа си в огледалото. Четири голи стени, напомнящи за изживяното някога щастие точно тук, където вече нямаше нищо.
- Аз съм ти, ти си аз.
Беше пил прекалено много, струваше му се, че огледалото му говори или просто водеше монолог, който сам не осъзнаваше. Не вярваше на тези думи, дори му се сториха като добре премислена лъжа, която успя да го разсмее за кратко. Не достатъчно, за да прогони мислите от главата си. Хаосът се бе настанил там, бе превзел съзнанието му и го бе докарал до лудост. Може би някъде там, дълбоко в него, бе останала капка здрав разум, но точно в този момент това нямаше значение.
- Тази развалина съм аз? Не ме разсмивай, приятелю.
Заговори отново и поклати невярващо глава. Чудеше се къде беше отишъл онзи силен мъж, къде се беше изгубила неговата решителност и власт, която твърдеше, че притежава. Той преглътна сухо, премина с влажния си език по пресъхналите си устни и без никакво колебание взе празната бутилка в дясната си ръка, а после замахна силно и я хвърли по старото огледало. Счупи го. Превърна го в хиляди недооформени парчета стъкло, грозни и несъвършени сами по себе си. Няколко по-големи парчета останаха закрепени на дървената рамка, а онези измъчени очи продължаваха да го гледат.
- Ето това съм аз.  Пъзел с безброй части, някои от тях толкова повредени, че е невъзможно да бъдат използвани за цялостната картина.
А онези „повредени” парчета бяха именно кървящото му сърце и ограбената душа. Беше толкова изгубен в себе си, че сам не виждаше кое е правилно и кое грешно, трудно различаваше реалността от илюзията и често се намираше на някое красиво местенце в мечтите си. Някак образът, отразен в счупеното огледало му се струваше перфектен. Вече можеше да повярва, че това там е той, а не някой друг. Беше изпълнен с колебания, самоотрицание и се луташе в лабиринта, създаден от собствените му чувства. Нямаше изход. Всеки опит да се измъкне беше грандиозен провал.
- Спри да се бориш със себе си, човече. Приеми това което си и не се опитвай да бъдеш някой, в който никога няма да се превърнеш.
А той се бореше. Всеки час, всяка минута, всяка секунда. Водеше битка в душата си и сам я съсипваше. Превръщаше я в бойно поле, което след всеки рунд бе все по-пусто и бездушно. Сам се унищожаваше със своите безсмислени терзания и упреци. След дълго размишление, той успя да намери логика в думите, изречени преди малко. Осъзна, че не съществуваше по-голям враг от собствения му „Аз”. Потъна още по-дълбоко в себе си, мъчейки се да го пребори, забравил, че това всъщност бе и най-добрият му приятел. Неговата същност, която трябваше да познава по-добре от всеки друг, в която трябваше да открива най-голямата си упора. Сам копаеше почвата под краката си и рушеше земята, на която се предполагаше, че е стъпил здраво с двата си крака.

Задача 2

Беше нощ. Щеше да вали. По старите дървени стълби, попити с прах, водещи към познатата тъмна таванска стая се чуваха мързеливите стъпки, които отекваха в тесния коридор и даваха знак, че някой приближаваха. Сивите стени тръпнеха в очакване. Окачената към тавана електрическа крушка се люлееше под въздействието на хладния полъх на вятъра, промъкващ се неканен през отворения прозорец. Пред прага на вратата стоеше тъмен силует, чиято сянка се размазваше при нехармоничните движения на прашната лампата. Пристъпи плахо, вероятно се чудеше дали да влезе или да обърне гръб и да си тръгне. Не беше стъпвал тук от години. Спомените му бяха изписани върху стените.
Спомените. Онези същите, които се натрапваха в съня и те държаха буден през нощта. Чу се тежка въздишка, приличаща на тихо стенание. Сините ириси на мъжа бързо се ориентираха из почти празното помещение, спирайки се върху стария статив, върху чиято поставка лежеше изтъпен молив. Посивелия картон бе изгубил невинността си и изглеждаше уморен от чакане да бъде запълнен. Грубите мъжки пръсти се увиха около молива, стискайки го, сякаш за да отнемат живота му.  И точно в този момент първата капка дъжд се блъсна в мръсното замацано стъкло на прозореца, сякаш в отговор на противоречията, които оставаха скрити в душата му. Той взе малкото ножче, лежащо измъчено на земята и започна да дялка погрознелия молив, за да го подостри. Дори не беше разбрал кога бе порязал и кожата си. Забеляза тънка струйка кръв, последното нещо, за което щеше да се тревожи сега. Остави острия предмет върху поставката и се настани удобно на стария дървен стол с черна тапицерия. Луната срамежливо прокрадваше поглед срещу него и се отразяваше в очите му. Оскъдната светлина оставяше половината му лице в сянка, но излагаше на показ късата руса коса и розовите сухи устни. Повдигна плахо ръка, а пръстите му като по команда започнаха да управляват молива и да драскат по платното. При всеки по-силен натиск сърцето му се свиваше, а нов спомен нахлуваше в съзнанието му.
Звездите надничаха с възхищение, струпали се около самотната сива луна. Проблясваха огорчено след всеки нов детайл, появил се насреща им. Премигваха с жал, намерили отговора на загадката още преди цялостната картина да беше завършена. Познаваха до болка всяко движение, което допринасяше за създаването й. Вече бяха преминали през това. Многократно. Безличните облаци ги обградиха, скривайки мъката им. Дъждът се сипеше като из ведро, блъскаше яростно по прозореца и тананикаше добре познатата печална песен. Небето плачеше. Сипеше безброй сълзи, за да излее мъката си, която го задушаваше. Картината беше завършена. На прокъсания в краищата картон лежеше красиво женско лице, усмихващо се с цялото си очарование. Образът плашещо напомняше на художника. Същите кристални ириси, но излъчващи светлина; същата форма на лицето, но попито с нежност; същите розови устни, но усмихнати. Същата онази жена, която му бе дала живот, а той го пропиляваше.
Кръвта му бе оставяла червената си багра, вдъхвайки живот на картината. Изглежда бе порязал някоя вена, но това нямаше значение. Картината беше завършена. Аленият цвят сам бе открил ориентир, бе полепнал по плътните очертания на устните. Замазаната кръв бе дала руменина на бузите и красиви оттенъци на перфектно сплетените коси, падащи по дясното рамо на женското лице. Русокосият мъж се изправи на крака, остави изтерзания молив на дървената поставка и безмълвно изгаси лампата. Стаята потъна в мрак, заличавайки всяка следа, че някой е стъпвал тук. Чу се силното затръшване на вратата, което огласи целия коридор. Нямаше и помен от него, а в стаята две сиви очи оставаха празни и изгубени в тъмнината.

Задача 3


Минало. Настояще. Бъдеще.
Преди. Сега. След тогава.
Всеки човек излъчва собствена светлина. Аз съм червен, ти си бял, а тя е черна. Но никой никога не е сив. Освен след това.
Представете си света като цветна палитра. Обсипан с толкова много багри, коя от коя по-удивителна. Възхищаваш се на яркия син - прилично заможен човек, но този упорит кафяв - алчна жена без принципи, загрозява пейзажа и превръща семейния портрет в обикновена картина, подменена със скъпия оригинал, където невинността на бялото - любящата майка и вярна съпруга, е заличена от мътния спомен. Гади ти се само от грешно подбраните цветове и ти си се иска да изхвърлиш този шибан боклук, но винаги нещо те спира.
С времето цветовете избледяват. Също като красивата рокля, която си купила от скъпия бутик преди година, но прането буквално я съсипва от прекаленото носене. Същото става и с хората. Те се износват, захабяват се и накрая просто не стават за нищо. Преди са били ярки, сега цветът започва да избледява, а след това ще се превърне в сиво. В миналото си бил млад, имал си мечти. Сега гледаш как те си отиват, защото светлината започва да премигва. В бъдещето ще остане само непрогледния мрак. Милият ти съсед отсреща ще спре да излъчва магнетичното зелено, което грабва окото, животът от него ще си отиде и ще стане сив. От яркия образ в съзнанието ти ще остане просто черна сянка. И плътния нюанс никога няма да се върне.

Задача 4


На пръв поглед и той беше като всички останали. Гледаш го и усещаш онази сухота в устата си, която напомня за адската жажда. И се чувстваш като прокълнатия клетник в пустинята, търсещ своя оазис. Той се явява като мираж и слънцето вече не изгаря толкова силно кожата ти. Но стига толкова сладки приказки, нека си дойдем на думата.
Нашият герой далеч не беше спасението в безнадеждната пустиня, дори не беше и истински герой. По-скоро се явяваше залъгващия мираж, който замъглява съзнанието. Точно както цигарата, която пушиш, когато си ядосан и смяташ, че тя ще те успокои.
Неговата красота се криеше в трагедията.
Мъката му се продаваше.
Лицето му се гледаше.
Тялото му се употребяваше.
Той беше лъскавата кутия на тютюневото изделие, предупреждаващо за фаталния край, душата му намираше приложение в една от тънките клечки, губещи се между чуждите устни. На никой не му пукаше, че след всяко набиране по него бавно го изхабяваха, просто се наслаждаваха на съживяващата смърт, която се извисяваше над тях под формата на сив ореол, предназначен за дяволските ангели. На никой не му пукаше колко самотен беше, намерен между пръстите на своя бездушен беден човечец, намерил утеха именно в неговата скръб. И филтъра, който флиртуваше със сухите устни потъваше в агония за следващата целувка. После оставаше смачкан и лишен от пламъка си, забравен в безличния пепелник, по-късно захвърлен на боклука.
Не, неговата история не разказваше само за безнадеждната любов, погубила го, имаше и още. И точно, когато се престрашеше да проговори, вече беше продаден, разгледан и употребен. Защото на никой не му пукаше за гибелта на шибания Ерик Нортман.
Не, неговата история не беше важна. Вероятно приличаше на хиляди други. Вероятно се беше случвала и на онзи бездушен беден човечец, преоткрил своя живот в неговата смърт.
Не, неговата история беше съвсем обикновена, но си беше неговата. Онази същата, в която той беше героят, колкото и пре*бан да беше в нея. И можеше да се превърне в красивия оазис на някоя също толкова изхабена душа, успял да намокри сухите устни не в нереалната реалност, а в райския Ад.
Но всичко беше наред. Той беше просто една от онези двадесет пръчици, която се беше научила на търпение. И в безнадеждната лудост намираше своето кътче на радост, подслонен за кратко в бездушните устни.