Mia Alexander

   Забила поглед в пода се качвах бавно към най-големия си страх - малка тъмна стая пълна със спомени, неотворена бутилка уиски и голямо огледало. Мразех я, защото всеки път тук ставах безумно слаба и губех себе си, а него намирах. Когато влязох в стаята още можех да усетя мирисът на цигари и много неизказани думи. Напоследък ми стана навик да идвам тук.
- "Завинаги" е мит. А някой ти каже "завинаги", знай, че те лъже и несъзнателно да е. "Завинаги" не може да съществува в нашата вселена. - започнах да говоря на отражението си. - "Завинаги" е разрушител на баланса, чието съществуване е задължително. Всяко начало има край, всяко нещо, което се ражда, умира. Факт. Ти и аз отново сме сами. Аз пак ще съм разбита на хиляди парченца, а ти ще си цяла там в огледалото. Винаги се усмихваш, мисля, че ти харесва да виждаш как болката сковава лицето ми и ме убива. Без него. Без мен. Без нас. Замръзнах. Мина седмица, месец, година, а може би и две. А аз се молех на всеки бог да видя очите му и да ме стоплят. Той бе единственият мъж, който караше кръвта ми да препуска из цялото ми тяло със скоростта на болид. Въпреки че беше трудно, той самият бе труден за разбиране, караше ме да се чувствам изгубена. Караше мислите ми да се блъскат из мен без посока и цел, убиваше ме. Но аз го обичах, повече от себе си, обичах него. Губех себе си, за да е той щастлив.
  Знам и преди си ми казвала, че просто защото ми липсва не значи, че имам нужда от него в живота си. Това било просто част “продължаването ми напред”. Но знаеш ли, никога не ти повярвах и винаги го връщах там на същото място, дори и да болеше, аз го връщах, за да запълни онова разкъсано парче в гърдите. Накрая винаги се свършвах в оная сива зона между да и не, където единственият ми път за бягство оставаше той. Лъжа след лъжа забивах в празнината наречена “сърце”, надявайки се да не е мое. Само себе си нараних…
 Но днес ти вярвам. Днес знам, че аз съм пътя си за бягство, че той ме убиваше с ледените си пръсти, а аз безсилна бях. Помня още как си тръгна, така и не проговори, остави само буреносна тишина. После изчезна в гората, карайки ме да изсичам всяко дърво с поглед, за да го открия. Но знаеш ли вече дървета няма, всички паднаха, и него го няма. Мислех си, че без него и мен ще ме няма, но ето ме днес тук, цяла. За първи път реших, че трябва да си тръгна от този лабиринт. Твърде много войни водих за него, на какви ли не фронтове, и накрая пак без него останах, само със сърце в бинтове. Всичко, което дадох за теб, е пропиляно. След теб съм напълно празна. Трябваше отдавна да се обърна и да избягам, за да се сбера всички малки парченца от мен. Но тогава огъня, който виждах в очите ти, ме привличаше като малка нощна пеперуда. Сега вече не съм красива изгорих се твърде много пъти, за да остане дори малка част от цветовете ми… А НЕГО? Него оставям го. Оставям го да прашаса. Там в някое ъгълче на съзнанието ми. От време на време ще го вадя, за да си спомням за мен, за него, за нас...
Станах и затръшнах врата зад себе. За първи път не бях отпила и глътка от уискито, не бях проляла и една сълза. Не изгубих себе си, а се намерих. Вече нямах празно място между гърдите, знаех, че там е моето сърце...