Meow. Tea.

by **Savannah.** Пет Фев 08, 2013 2:00 pm

Не мога да пиша. Но пък обичам. Та ето нещо което започнах скоро..и трябва още по- скоро да го продължа..

Ася, моя бедна Ася. Защо си причиняваш това? Болката попива и в моите вени, твоите вечни страдания, стоновете ти. Нощите на безсъние. Защо избяга? Страхливка. Но все пак моята страхливка. Ти нямаше да си такава каквато си, ако беше силна. Сега си перфектното отроче на злото.
Ако ще да те боли. Ти си го направи. Разбуди зародиша на омраза в човешките души, техният страх ги доведе до отчаяние. От тяхната болка се хранеше ти. Точно ти мила моя, която дори не осъзнаваше какво е болка, страх, насладата бе за теб всичко. Но дойде денят отроче мое. Дойде моментът в който ти съкровище мое трябваше да понесеш цената, за да станат раните на наранените души, просто белези. Болката просто бегъл спомен. Любовта – опора.
Ти създаде Ад, сега трябва да сътвориш един вечен Рай. Мила моя принцесо. Времето настъпи. Сега е моментът в който трябва да се покажеш пред света. Времето в което ще блеснеш отново, но този пък не като Демонът скрит в мрака – Аклоб, а като Ася. Красивата, фееричната, богинята.
…
Мършавото чадо на самият Ад лежеше изнемощяло на чакъла. Изтънелите и коси се разпиляваха около изстиналото тяло, а скелетът и се гърчеше. Ръцете и увити около глава и трепереха в такт с учестените удари на сърцето и. Очите бяха изпъкнали, а зениците смалени. Това дете на злото макар и застанало полумъртво не правеше впечатление. Гърчовете се засилваха, а писъците на момичето не успяваха да достигнат заглъхналите за мъката уши на човешката раса.
- Аклоб. Ела с мен. Ще те спася. – прошепна глас в ухото и. Аклоб се изплаши. Погледна го.
Подаваше и ръка момче може би около пет години по- голямо от нея. Усмихваше се загадъчно. Всеки човек с всичките си познания за психаката на човек би се изкушил за тръгне, да намери лесният начин, а какво остава за това наивно момиченце чиято участ е била избрана преди столетия. А тя дори не помнеше. Дори това.
Неразбираща. Незнаеща. Захвана се за протегнатата ръка и с усилия се изправи. Вдигна големите си очи с бадемови ириси към момчето и поклати положително главицата си, която сякаш се крепеше на косъм.
Момчето пое момичето и я вдигна от земята като през целият път ходилата и бяха на няколко сантиметра от земята, а Аклоб лежеше в пълен покой. Незайнтересувана от живота си.
Сега вече Аклоб беше под закрилата на този непознат. На този който я прие така каквато е. Един Демон, не осъзнаващ , защо е на този свят. Но той знаеше. Онзи за който беше предречено, той щеше да изведе спаси Аклоб от нея, от нейната болка и от окаяното и положение.
…
От както се случи това изминаха пет години. Сега Аклоб или Ася както я беше кръстил нейният спасител. Нейният спасител който и до днес поемаше отговорността за нея с онази малка усмивка.
Една вечер в имението на закрилникът, Ася и той седят в двата края на продълговатата маса. Сега Ася не изглежда слаба и изнемощяла. Очите и са добили онази искрица живец, макар и все още непълна. Косата и е по- лъскава и здрава, а фигурата и, все още слаба, но вече не измършавяла.
- Ася. – момчето скръсти ръце пред себе си погледна със сериозно изражение.
- Да, Нейтън. Напоследък си угрижен? – Ася повдигна развеселено веждата си.
Нейтън сякаш се чудеше как да подбере думите си. Те трябваше да са внимателно избрани за да може всичко да бъде обяснено по най- лаконичният възможен начин.
- Виж. Ти си Демон..- измънка той под нос.
- Не е нужно да ми го напомняш Нейтън. – поклати глава Ася и заби поглед в изстиващото свинско поставено пред нея.
- Млъквай. – изкряска Нейтън. – това е важно. Той се приведе напред сякаш се страхуваше някой да не го чуе. – В града се е настанил синът на кланът Идрис, те са едни от най- мощните екзорстисти. Дошли са тук за теб, Ася. – едва, едва каза Нейтън и изпука пръстите си които изхрущяха едновременно.
Ножа и вилицата се изплъзнаха от ръцете на Ася и се приземиха с тежест върху старинният паркет. Жалко, Ася мразеше този звук на дрънчащи съдове.
- Не можем да сме сигурно. – затаи дъх Ася, опитвайки да обеди сама себе си.
- А по каква друга причина може да са тук!? – раздразнено зашепна Нейтън. – Не бъди наивна!
Ася се облегна на високата облегалка на столът във викториански стил и се втренчи в огризките които бяха последвали ножа и вилицата. Това наистина не се развиваше добре. Но това нямаше да промени решителността на Ася. Тя стигна дългите си пръсти в юмруци и сама се удари по бедрото за да се отърси от неприятните си мисли.
- Искам да изляза. – заяви Ася и постави лактите си на масата. Очите и сега бяха вкопчени в тези на Нейтън.
Двадесет, на вид, годишното момче започна грижливо да масажира слепоочието си. Знаеше, че този ден щеше да дойде, но все още не беше доизработил лъжата си. Какво щеше да прави?
- Не. – каза с плътен глас той на момичето и дори не я погледна, а стана и излезе от трапезарията.
Ася се вцепени. След това пулсът и се учести,а ръката и машинално посегна към ножчето предназначено, за поредната помия на готвача и с яростен вик го хвърли към стената където то образува малък процеп. По връхчетата на пръстите и се появяват пурпурни пламъчета.
- Проклет да си! – изкряска Ася и захвърли към вратата образувалият се от магията и жезъл който се вкопчи в металната врата и след време се превърна в бледолилав дим който обгърна като мантия бледото тяло на момичето, чийто гръден кош сега се движеше по- забързано.
Толкова години. Ежедневно беше в това имение. Не беше виждала дори къде е. Беше прекарала всеки ден от жалкият си непотребен живот в тази клетка. Прозорците винаги бяха залостени. Всяко кътче през което можеше да проникне дневна светлина беше грижовно покрито от единствената им прислужница – Танда. Тя винаги беше мила с Ася, но сякаш се страхуваше от Нейтън.
Докато Ася обикаляше в кръг продълговатата маса прислужницата почука на така или иначе отворената врата. В първият момент забеляза, естествено, ножчето забито в стената, вече едва крепящо се и недоволно поклати глава. Но след това погледа и се плъзна по стаята и се изненада да види Ася вече приседнала на един от изтънчените столове заровила лицето си в тънките си ръце покрити с тънък слой плат.
- Какво има дете? – със загрижен тон попита служителката.
Ася помълча малко и най- накрая повдигна главата си и се вгледа в сбръчканото миловидно личице дребната старица и я лъха някаква вълна на спокойствие.
- Защо той ме мрази? – запелтечи през сълзи Ася.
Възрастната женици и се усмихна както майка се усмихва на детето си и положи ръката си на сребристата и коса.
- Мила. Той е такъв, но вътрешно много държи на теб. Не иска да пострадаш. – каза прислужницата и излезе от трапезарията.
Ася се сви на стола и се загледа в една от големите картини разположена на едно от челните места в стаята. Вътре в златната рамка беше поставен ликът на красива жена която Ася сякаш познаваше от някъде. За момичето този старинен портрет се бешие превърнал отговор на всичките и въпроси. Знаеше, че някъде там имаше семейство. Но за да го намери трябваше да излезе от тук. Никой не можеше и да си представи колко силно Ася беше привързана към Нейтън. Той се беше превърнал в нещо като неин по- голям брат, но той не я обичаше. Кой би държал човек на когото държи в клетка? Ден и нощ заключена. За Ася външният свят се беше превърнал в нещо нереално и недостижимо. Искаше да види този Рай. Каква ирония. Един демон искаше на види Рая.
- Ще изляза. Ще изляза. Ще изляза. Няма право. Няма.. – повтаряше си Ася докато заравяше лицето си в ръцете си. Докато не се унесе в сънищата си.
2 глава.
На следващият ден Ася беше твърдо решена да говори открито с Нейтън. Беше време да сложат картите на масата. Ако той не я пуснеше доброволно…тогава тя щеше сама да си тръгне.
След като се оправи, обличайки рокля стигаща до малко под коляното чиято дантелена якичка прикриваше целият врат на Ася, тя закрачи целеустремено към стаята на Нейтън.
Влезе в стаята като избута вратата без притеснение. Завари как Нейтън пишеше нещо на бюрото си. Съсредоточен, навел се над омачкана хартийка сякаш от миналият век. В ръката си държеше чаша над която се извисяваше пара и прозорецът пред момчето се замъгляваше, само през една пролука на металните решетки прииждаше меката светлина на майското слънце. Ах, Ася толкова много искаше да види това слънце, тази мекота, нежност, ефирност.
Нейтън погледна укорително към Ася и прибра бързо листчето в сакото си.
- Какво искаш? – попита той и се подпря на едната си ръка явно оттегчен от навестителката си.
Лека лилава искрица се стрелна в очите на Ася, но когато тя примигна няколко пъти тя изчезна.