Масов РП: Рождения ден на Сайръс

by **Сайръс Гримел** Вто Окт 23, 2012 4:06 pm

First topic message reminder :

~~Somebody's gonna be having a birthday todaay ^.^~~

На практика целият Мистик Фолс бе поканен и благоволилите да отидат на Гробищата, както бяха упътени от поканите си, нямаше да останат там задълго. Моментът, в който ръждясалите решетки на изоставеното гробище изскърцат зад гърбовете им, гостите мигом биват пренесени в нетолкова познатата им Страна на чудесата заедно със средновековно-ренесансовия си дрескод. Тогава освен страшничко гробище, виждат и величествена сграда в средновековно-готически стил, която играе скромната рокля на закрито помещение, в случай, че някой настине. Освен това имат възможността да се разкарат по още по-скромното
мостче до сградата или да се скрият в беседката сред гробището. По-смелите могат да надникнат отвъд въображението си и да призоват други неща на купона. Все пак тук нищо не би трябвало да е, както трябва, защото всичко е такова, каквото не е.

*същински описания на партито в последвалия пост на организаторката ми*
*свободни сте да пишете след 00:00*
*Партито е в Уондърленд така че се чувствайте свободни да пишете каквото си искате (: Това се води първа масовка в Страната на чудесата*
*За да няма хора, на които да им е скучно и понеже съм обещала на куп човечета да пиша с тях - Сайръс ще пише с всеки, който иска. По едно и също време, просто с различни хора /леко ще е на няколко места едновремено/. Джъст в поста си напишете как го заговаряте ор стх, за да разбера, че искате, заставям си да водя рп с колкото хора го искат, имам разрешение и възможност ((:*

by **Кардам** Нед Окт 28, 2012 5:41 am

- Понякога си доста скучен - отбеляза Индра. - Трябва повече да се забавляваш
- Че аз се забавлявам - контрира го мисловно Кардам обличайки се. Е, не беше съвсем ясно кой от двамата го правеше. - И, какво се оплакваш? Нали ще отидем/ш на онзи рожден ден. - Обличането продължи. - Но след твоите забавления мен ме боли главата
- Не съм виновен, че не харесваш добрите питиета - възрази индийският бог. - Поне хубаво, че имаш вкус за жени
- Алкохолът нито е вкусен, нито добър(полезен). Макар, че като говорим за вкус има хубави вина, понякога
Последните думи на върколака сложиха край на вътрешно-словесната размяна на реплики съкратено спор и се потегли към гробищата, където според поканата щеше да се проведе вече споменатото парти
- Май сме навреме - заяви Индра щом пристигнаха . - Нито рано нито късно.
Кардам не отговори, а си взе две 250мл. шишета кока-кола от минаващия наблизо келнер. Изпи на екс едното, остави го на таблата и тръгна да се поразходи и да огледат.

by **Eric Northman.** Пон Окт 29, 2012 5:00 am

Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_m63o3enah11r5wulk

It's like an explosion every time I hold ya, I wasn't jokin' when I told ya "You take my breath away".

- Никога не е достатъчно.
Отвърнах на думите й, сякаш я предизвиквах. Бях любопитен каква всъщност бе малката Леро, каква беше историята й, какъв бе характера й. На пръв поглед изглеждаше толкова невинна, сякаш бе Райски ангел, паднал на земята. Имаше онова детинско, но същевременно силно и горделиво излъчване, което бе способно да омае всеки само за секунда. Чудех се какво се крие в душата й, отвъд сините й очи, защото добре знаех, че всеки има своята тайна. Че в сърцето си има много повече чувства, отколкото показва. Беше трудно да не издам нито звук докато лекуваше раните ми. Не знаех каква бе течността, която използва, нито откъде я е взела, но определено вършеше добра работа, макар да предизвикваше ужасно щипене сякаш хиляди игли се забиват в раната. Въпреки това студеният ми поглед продължаваше да властва на лицето ми и да показва пълен непукизъм и безразличие. Бях сигурен, че нейното „Да” бе породено повече от факта, че пръститеми обикаляха по горещата й копринена кожа върху бедрото й, а не от желанието наистина да се позабавлява, но нямаше значение. Важното бе, че получих отговора, който исках.
- Добро момиче.
Казах тихо, сякаш на себе си, а на лицето ми място си намери широка усмивка. Не след дълго нямаше и следа от рана по тялото ми. Болката бе изчезнала, но онова опияняващо побъркващо чувство за жажда, което изгаряше гърлото ми все още не бе отминало.
И изведнъж тя просто тръгна към горния етаж, оставяйки ме съвсем сам. Свих недоволно устните си и се облегнах удобно на дивана, очаквайки древната отново да се появи. Не останах и разочарован, когато това се случи. Изглеждаше повече от зашеметяващо. Останах удивен от начина, по който роклята прилепваше по тялото й и неусетно се бях озовал на краката си.
- Не е истина колко малко време прекара в компанията ми, а колко много неща научи за мен. – усмихнах се, свивайки единия край на устните си, а другия остана все така неподчинен и безразличен. – И все пак, благодаря. Ще я облека.
Този път нямаше усмивка, но очите ми издадоха странно излъчване на топлина, което се появяваше изключително рядко, че дори в този момент останах изненадан от себе си. Докато се обличах, Мелиса тръгна към кухнята. Може би вече бе ред на банката кръв, от която толкова отчаяно зависех сега. Щом се върна в стаята, пръстите ми захванаха ръбовете на черната тениска и я смъкнаха надолу. Имах късмет, че бе моят размер.
- Вече се чувствам привилегирован.
Отметнах, взимайки високата чаша в ръка и хвърляйки й широка усмивка. Не губех време, просто повдигнах стъкления съд и лакомо изпих кръвта, отпивайки големи глътки като след всяка една усещах как тялото ми се зарежда със сили. Вече наистина бях като нов. Отново притежавах онова познато силно, величествено излъчване, което изразяваше ясно неподчинеността ми и горделивостта, които бяха най-характерните черти от характера ми. Но се появи и нещо повече. Всички спомени на Мелиса започнаха да прехвърчат в съзнанието ми, но реших да оставя любопитните си въпроси за по-късно или рискувах да разваля настроението й. Приближих се до Мелиса и повдигнах ръка, давайки й знак да положи своята в дланта ми и излязохме от красивото й имение. Имахме късмет, че едно такси бе спряло малко по-надолу на същата улица и съвсем непоканени се качихме в колата, като шофьора побърза да възрази, но думите му бързо се промениха щом му въздействах. Той тръгна към гробището, както бе написано на поканата за рождения ден на Сайръс Гримел, а аз се зачудих откъде ми бе познато името му. След няколко минути колата спря, а аз побързах да изляза и да отворя вратата на Мелиса, точно както би направил всеки кавалер. След няколко крачки се намирахме на самото гробище, а ръцете ми избутаха желязната врата, преправяйки ни път. Щом влязохме, вратата се затвори със същия познат скърцащ звук, който ме дразнеше до полуда. Изминаха около две секунди, а мястото коренно се промени. Сякаш бяхме пренесени в друг свят, коренно различен от нашия. Останах изненадан, когато видях и как дрехите ни се промениха в един средновековен стил, което пък ме накара да се засмея. Погледнах към Мелиса, която изглежда наистина се забавляваше, което не беше за вярване и поклатих доволно глава. Влязохме в голямата зала, а ръката ми машинално се настани около кръста й, придърпвайки я още мъничко към мен. Отстрани може би изглеждаше сякаш се опитвам да се изтъкна с красивото момиче до себе си и да покажа на всички, че бе не с някой друг, а с мен самия, а като се замислех... имаше някакъв смисъл в тези мисли. Взех две чаши от голямата маса и подадох едната на древната. Сведох глава, за да я гледам в очите и там видях някакъв вид на доволство, което сякаш погали душата ми и й донесе сладост. Докато отпивах от чашата си, погледът ми зашари из помещението, оглеждайки гостите, които не бяха никак малко. Да призная, повечето от тях ми бяха напълно непознати и ги виждах за пръв път. Но изведнъж пред иначе що-годе веселия ми поглед попадна друга картина. Самата Тейлър, заедно с Кристиан Вокил. Може би останах мъничко изненадан, че ги виждам, но пък като се замислех имеше логика в присъствието им. И незнайно защо, почувствах леко раздразнение, че ги виждам заедно. Усмивката ми се бе стопила, а в погледа ми личеше познатата характерна студенина.
- Хайде, да отидем да поздравим сестра ти и Вокил.
Казах на древната, но думите ми прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана. След няколко секунди вече се намирахме до тях, а устните ми се разтягаха във фалшива усмивка.
- Какво странно съвпадение, че се срещаме тук.
Казах хладнокръвно, продължавайки да държа Мелиса хваната през кръста и гледащ с празна студенина към двойката древни срещу нас. Не знаех защо се дразнех толкова след като Тейлър вече не ми принадлежеше.

by **Tayllor Le'roux.** Пон Окт 29, 2012 1:41 pm

Кристиан Вокил написа:...

Eric Northman. написа:...

Happy Birthday

“And from the heavens to the womb to the heavens again
From the endin' to the endin', never got to begin
Maybe one day we could meet face to face?
In a place without time and space
Happy birthday...”

Тейлър отпиваше малки глътки от чашата си. Бавно, но славно, тази вечер щеше да се подреди добре. От доста време насам изпитваше голяма нужда от едно добро напиване, което щеше да я накара да се отпусне и да забрави за момент всичко, което й беше на главата. Древният стоящ срещу нея й сподели, че с Гримел са стари приятели, на нея този факт й беше без известен, но реши просто да си замълчи, защото наистина можеше да е така. Можеше да са се запознали, след като двамата с рождения бяха тръгнали по своите пътища. Чувайки думите му за бившия й, на Тейлър й призля, ако трябваше да бъдем честни, тя не му беше казала, за това което беше направила на Ерик.
И точно като стана на въпрос за горепосочения вампир, той се появи, не с кой да е, а със сестра й. Колко прекрасна двойка бяха. Искрено се надяваше да не се заговорят, защото тя беше единствената, която знаеше какво е станало в онзи ден. Обърна се бавно към Вокил, който беше с гръб към тях.
-Другият път гледай да си пожелаеш нещо по-добро от Ерик, защото той стои точно зад теб, барабар с Мелиса.
Гласът й беше изпълнен с безразличие и непукизъм.
След като новодошлите попълнения бяха достатъчно близко до тях, чу думите на бившия си.
- Какво странно съвпадение, че се срещаме тук.- прокънтя в главата й. Изобщо не се учудваше, виждайки Мелиса с Ерик. Все пак знаеше за малкото увлечение, на сестра си по Вокил, нищо не и пречеше да има и към бившия й.
-Кого виждат очите ми малката Леро накрая се е възстановила и какво винаги изглежда чудесно. - хапливо подаде към Мел, удостоявайки я с кратък поглед, който бързичко се измести върху Ерик. Вярно, че това което каза си беше гадно, винаги се държеше с нея все едно е нищо, но я обичаше. Малцина бяха виждали Тейлър да се държи мило, с който и да е. Нямаше значение дали този някой беше част от семейството й, приятел, враг, винаги беше арогантно настроена към всички. Може би само за Вокил правеше изключение, но просто сърце не й даваше да се държи грубо с него.
-Щом всички сме тук, можем да отменим съботното семейно събиране.
Подхвърли тя към тримата, отпивайки жадно от чашата си, изпивайки цялото й съдържание. Трябваше да изпие още много такива чаши, за да може да се спре да и пука за всички. Не ревнуваше Ерик от Мел, защото все пак до себе си имаше очарователния Кристиан, но просто й беше трудно да асимилира какво правиха заедно двамата.

by Гост Пон Окт 29, 2012 3:23 pm

Не се минава повече от секунда от както съм отправил желанието си към съдбата и сладостния глас на Древната звучи близо до ухото ми, съобщавайки, че мъжът, който мразя от дъното на душата си и другата на Леро са точно зад мен. Промяната, която се случва за няколко стотни може да се забележи даже и с просто човешко око. По продължение на цялото ми тяло, всеки един мускул съществуващ по мен се оптяга на максимум. Стискам челюст, но едновремено с това правя опити да не притискам стъклената чаша намираща се в ръцете ми с голяма сила, за да не се окажа със стъкло забито дълбоко в дланта ми.
- Невероятно. - подхвърлям толкова мрачно, сякаш съм буреносен облак, който всеки момент ще разкъса небето с някоя друга светкавица от запаса в комплект с пороен дъжд, способен да удави цял град с мащаба на Ню Йорк.
Колко по - забавно още може да стане?
Контрол. Контролирай се! Не, че ме е страх от някаква си рана, но със сигурност нямам намерение да показвам каквато и да е слабост пред този...Ерик.Гласът на същия вампир сякаш предизвиква атомна бомба в главата ми и аз все още не се обръщам назад. С цел отглагам момента в който ще ми се наложи да го погледна в очите. Истината е там, че щом погледна омразната му до лудост физиономия, където винаги сякаш със секундно лепило бе залепена поредната еднотипна крива усмивка, веднага в ума ми излизаха картини в които той и Тейлър консумират проклетия си брак.
Впрочем през това време в което аз затъвам все по - дълбоко в безкрайни разсъждения, дългокоската започва да си говори с Мелиса и Нортман, като накрая подмята нещо достатъчно добро, за да ме закара да се засмея кисело, но толкова тихо, че никой да не забележи. Успкоявам дишането си което в последните минути се бе ускорило и си сипвам двойно та дори тройно уиски в чашата оживяла след не чак толкова злобните атаки на пръстите ми увити около нея. Изпивам течността на екс и бавно се извръщам поглеждайки първо по - малката сестра на Тейлър.
- Изглеждаш блестящо. - усмихвам й се и довършвам след това - Както винаги, разбира се. - После със сумати усилия извъртам врата си с не повече от инч в посока на придружителя на Мелиса. - Ерик.
Поздравявам го, процеждайки през зъби колкото се може по - сдържано и що - годе нормално, а после се чудя какво ли Тей му бе казала в онази нощ. Нямах много голяма представа как се бяха развили нещата след моето тръгване, но и честно да си призная не съм много убеден, че желая да разбирам. Ако сега бяхме само двамата с русокосия вампир нищо на света не ще можеше да ме спре да му изтръгна главата, ала присъствието на двете вампирки ме спира. Предпочитам все пак да си разчистя сметките с вампирчето без много драма и ненужни циркове.
И сякаш Съдбата в момента играе победоносен степ в главата ми. Крещи с пискливия си глас думи, които ми показват колко велика е и как не трябва повече да си играя с нея. Да, ама аз не смятам да спра до тук.
- Щом видя, че едната сестра не те иска, реши да подгониш другата ли? - напълно ненужно изказване в пълна противоположност с твърденията ми за тихо решаване на проблема, ала не мога да се стърпя просто.

by Alena Le'roux. Вто Окт 30, 2012 6:49 pm

we all live in our dark paradise

_______________________________________________________________
Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_mcovasREY01qhw1yoo1_500

_______________________________________________________________
~~~
- Какво по.. - откъсна се от устните на древната, която бе видимо изненадана от неестествената промяна на дрехите й,
секунди след преминаването й през портата. Изречението остана недовършено.
Само за момент от прилепналата черна рокля която бе облякла преди да излезе, нямаше и следа. Сега на нейно място тялото й пристягаше черен корсет, продължен с плат спускащ се до земята, надиплен, мащабен, тъкмо като от едно време. На устните й се появи широка усмивка. Обожаваше "онези времена". Дрехите, маниерите, мечтите.. всичко. Животът й през средновековието бе прекрасен. Живееше в своята собствена приказка, спокойна и безгрижна, или поне до колкото това бе възможно за една Леро.
В дрехите на кавалера й разликата също си пролича. Мелиса продължаваше да се усмихва по детски, почти глуповато. Беше изненадана, а това рядко се случваше. Когато в таксито попита Ерик къде по-точно отиваха и той я просветли, че ще посетят парти за рожден ден на гробището, Мел нямаше особени очакваня, но.. Бум. Грешно предчувствие. Вече бе заинтригована.
Дрехите на кавалера й също бяха повлияни от магията, променила нейните. Тя му подаде ръка, а той посегна към нея, заобиколи я и я подхвана през кръста.
Мел навдигна чаша, отпивайки от алкохолната напитка и забеляза как изражението на Ерик се промени няколко пъти за секунда. Проследи погледа му безмълвно и забеляза Тейлър в компанията на Кристиан. Преди да успее да каже каквото и да било, съпруга на сестра й я бе, едва ли не, повлякъл натам. Не искаше да бъде невъзпитана, нито да отбягва когото и да било, но ако зависеше от нея щеше да се завърти и да отиде в другия край на мероприятието, далеч от срещата с тях двамата. Обичаше сестра си, но мисълта Ерик и Кристиан да застанат един срещу друг не й се нравеше много, много, след като знаеше какво се бе случило преди няколко дни. Нямаше желание четиримата да станат центъра на купона, заради двамата не-харесващи-се-дай-да -докажем-кой-е-по-силен-и-достоен-за-Тейлър. Поклати глава и зарея погледа си из околността докато приближаваха.
- И ти не си за изхвърляне, сестро - завъртя очи и изви устните си в иронично подобие на усмивка.
Следващите думи на голямата Леро, накараха Мел да се изкикоти тихичко. Нямаше спор, хуморът на Тейлър бе очарователен.
- Багодаря ти - усмихна се тя на Кристиан - и ти изглеждаш повече от добре.
Гледаше да подбира думите си, защото най-малко й трябваше в момента ревността на сестра й да "изгрее".В момента в който древният поздрави Ерик, напрежението помежду им можеше да се усети във въздуха. Тъмнокоската поклати глава леко, едва доловимо, обмисляйки каква бе възможнотта да се изнесат тихо и спокойно, без разправии.
"Щом видя, че едната сестра не те иска, реши да подгониш другата ли?"
Това хапливо обръщение разруши тишината, мислите и миража за онази "мирна възможност".
Мел вдигна очудено вежда и въздъхна тежко. Знаеше че Кристиан не бе цилил да обиди точно нея с тези думи, но "да подгониш другата" й звучеше като "утешителния вариант". Завъртя очи и потърси погледа на сестра си.

by **Eric Northman.** Сря Окт 31, 2012 3:15 am

Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_mbhr2c9JWT1r9ijxto1_500

This is the end. Hold your breath and count to ten...

Не се измина и секунда след като по-голямата Леро се извърна към нас, а очите ми бяха привлечени от блясъка в нейните. Лицето й за пореден път излъчваше пълно съвършенство, а аз по неразбираема причина се загледах в плътните й устни докато изговаряше думите си. Сякаш за миг се намирах в напълно различен свят, напълно забравил за реалността и заобикалящите ни хора. Дори за прекрасната Мелиса, която все още се намираше до мен. Силния шум от падането на стъклена чаша на пода и звука от разбиването й на хиляди парченца успя да ме изкара от моментния транс, в който се намирах.
Един сервитьор, на около двадесет и три години мина покрай нас, носейки голяма табла, върху която имаше различни видове алкохол. Обърнах се за миг, правейки му знак да спре и използвайки добре развитото си обоняние, веднага намерих чашата с уиски. Взех я в ръка, кимнах му и върнах вниманието си върху сестрите Леро и Вокил. Не бях забравил малкото ни спречкване на онази поляна, а определено не бях доволен от факта, че древния си бе позволил да се съмнява в мен и силите, които имах. Да, той можеше и да е древен, но определено нямаше да му е лесно да се справи с мен. Щом се обърна, сякаш инстинктивно сините ми очи се спряха върху него, а ръката ми се повдигна нагоре, поднасяйки чашата с алкохол към устните ми. Докато отпивах солидна глътка, не спирах да го наблюдавам, следейки всяко негово малко движение. Имаше нещо в Кристиан, което ме побъркваше. Самото му присъствие ме изкарваше извън нерви и имах неистовото желание да забия юмрука си в лицето му. Но в момента имаше прекалено много хора около нас, а в точно този момент нямах намерението да ставам "популярен сред обществото".
"Търпение, Нортман, търпение. И за това ще му дойде времето" - повтарях си на ум, а погледа ми се стрелкаше ту към едната, ту към другата Леро.
Замислих се за случилото се в къщата на Мелиса и за желанието, което се бе появило тогава. Онова сладко, но грешно желание, предизвикано от гледката на полуголото й тяло. Исках да го докосна, да го подчиня на себе си, да стана негов господар. Дори бях успял да забравя напълно за колебанията, че желаех именно сестрата на жената, която доскоро наричах своя съпруга.
Опитвах да си втълпя, че тя вече не ми принадлежеше, че всичко беше свършило, че сега беше с Кристиан, и донякъде успявах да приема фактите. Усещах, че любовта, която изпитвах към Тейлър преди не беше същата, но нещо ме караше да продължа да ревнувам от начина, по който се гледаха с древния и от това как докосваше перфектната й кожа. Може би спомените с нея бяха твърде ярки, твърде красиви и точно те не ми даваха покой. Напомняха ми колко щастлив бях с нея и осъзнавах, че може би никога нямаше да изпитам подобно щастие отново. А Вокил... той щеше да я има и усещах нещата сякаш взема моя живот, моето щастие, всичко онова, което ме караше да се чувствам жив, макар и с мъртво сърце в гърдите си.
Погледнах невинно към Тей, а след това отместих погледа си към Мелиса, оглеждайки красивото й лице. Всичко с нея изглеждаше толкова грешно и неправилно, че все още продължавах да се питам какво всъщност правех с нея и какво очаквах да се случи, взимайки предвид, че съвсем ясно бях видял спомените й и знаех как се чувства. Имах ясната представа, че не биваше да идваме при Тейлър и Кристиан, но онова желание да видя лицето й, онези големи зелени очи и плътните й устни отблизо бе по-силно.
Свободната ми ръка се разхождаше по гърба на Мелиса, а пръстите ми рисуваха невидими фигурки върху черния плат на дрехата й. И миг по-късно думите на Вокил прокънтяха в главата ми, докарвайки ме до ръба на лудостта и ревността, която изпитвах. Оставих чашата с алкохол, която държах върху масата, която се намираше от лявата ми страна и се приближих към древния, заставайки на около крачка разстояние от него, гледайки го презрително право в очите.
- Мери си приказките, Вокил. – предупредих го с твърд глас. - Всъщност Мелиса е прекрасна жена, добра не по-малко от сестра си. И мисля, че й дължиш извинение. – лицето ми оставаше безизразно, като за секунди маската на безчувствеността успяваше да се пропука и да излъчи всичката омраза и гняв, които изпитвах към древения. Надявах се, че просто ще се извини на древната без да ме предизвиква повече или рискуваше случилото се на поляната да се повтори, но този път в много по-лош и кървав вариант.

by **Tayllor Le'roux.** Сря Окт 31, 2012 12:11 pm

Кристиан Вокил написа:...

Eric Northman. написа:...

Melissa Le'roux. написа:...

Happy Birthday

“And from the heavens to the womb to the heavens again
From the endin' to the endin', never got to begin
Maybe one day we could meet face to face?
In a place without time and space
Happy birthday...”

Мълчанието, което беше пуснало своята пелерина помежду им, си отиде толкова бързо, колкото уискито в чашата й, след вокиловите думи, отправени към Ерик. Беше доста грубо и неетично от негова страна, да говори така за сестра й, но можеше да му признае, че беше ударил точно в десетката. Пое погледа на тъмнокосата, но скоро го премести към Кристиан, а там той можеше да прочете само желанието й за нещо по-забавно от срещата им с двамата индивиди. Можеха да си прекарват много по-добре на паркинга върху капака на колата й, но сега бяха заклещени тук в началото на доста смущаваща ситуация. Не искаше пак да си играе на онази детинска игра от преди няколко дена. Нямаше намерение да съдийства за мача, на двамата й мъже. Е единият практически вече не беше неин, но на другият изцяло му принадлежеше, всяка една част от нея беше негова и то завинаги.
-Щом сте тук би трябвало да познавате Сайръс? Преди да дойдете с Кристиан си говорихме за него, вие откъде се познавате. Мел с него спала ли си, защото аз да?
В началото всичко беше спокойно, тонът й беше равен и нормален, но просто защото това беше Тейлър, нямаше как да не се заяде поне малко с Мелиса. Такава си беше нашата Леро, широко скроена, откровена до бруталност. Чаровната усмивка, която се харесваше до болка на тримата вампира, беше отдавна изчезнала, а сега на нейно място стоеше една дяволита, която осветяваше лицето й с мека светлина на мрака. Тънките й пръсти се плъзнаха отново по дървения бар-плод, минавайки по вече познатия път. Достигнаха до луксозната кутия, принадлежаща на чаровния й придружител, изкараха от там тютюневото изделие, което на момента беше притиснато между апетитните й червени устни. Връхчетата на пръстите й се плъзнаха по запалката, палейки цигарата. Първите няколко дръпки бяха като глътка планински въздух. Сивият пушек се издигна нагоре, заигравайки се със светлините, които го пременяваха в различни цветове, а щом достигна до една определена височина просто изчезна и се разгради във въздуха, който продължаваше да е наситен до болка с омразата на двамата вампира от мъжки пол.

by Гост Сря Окт 31, 2012 3:07 pm

Melissa Le'roux. написа:...

Eric Northman. написа:...

Tayllor Le'roux. написа:...

Зорките ми като на орел очи мигновено забелязват недоволството изписано върху красивото лице на Мелиса още щом то започва да се поражда не чак толкова дълбоко у нея. Не й казвам нищо по въпроса, не за друго, а защото знам, че и без това вампирката ще разбере, че просто се занасям с Нортман, ръсейки тук - там по някоя така ненужна реплика, обаче също толкова вярна. Думите ми до донякъде са груби, заострени в крайщата си и безспорно спадат в онази графа намираща се далече, далече от джентълменското ми поведение, с което винаги съм обсипвал и двете Леро. Но пък трябва да признаем, че отлично описах ситуацията подчинена единствено на нас четиримата.
По поведението на Ерик точно такива изводи биха могли напълно безпроблемно да се направят. Зениците на кръвопиеца пред мен са малки като карфици, почти губещи се въпреки не чак толкова светлото помещение в което се намирахме всички до един. Това значи нищо друго освен едно единствено - русокосия е обзет от омразата си към мен в момента, по такъв начин, че няма даже нужните умения и сили да маскира тези толкова дълбоки и силни очевидно за него чувства. Само колко е слаб, виждате ли? Психически. Тук му е най - големия проблем, защото се разкрива ненужно пред мен, а не е никаква тайна, че аз само изчаквам и причаквам удобения момент в който ще го нападна с думи или пък по по - интересния лично за мен начин.
Ерик се опитва ли опитва наистина да успее да остави непукистична маска върху ликовия си образ, но дори и той знае, че това не се получава толкова добре колкото му се иска. Е, и физически не би бил тежък противник ако се замислим за крехката му възраст в сравнение с моето почти цяло хилядолетие с което впрочем съм същински горд. До преди часове, може би вече и ден аз бях в напълно еднакво положение като неговото, защото си нямах представа Тейлър с кой ще избере да продължи живота си. Неизвестността ме бе изнервила тогава. Ала сега - щом желанията на Древната не са в тайна за мен, държанието ми е много по - непринудено. По - увладян съм, а впрочем спокойният войн винаги можеше да повали онзи другия - обзет толкова много от гнева си, че главата му е пълна с мрак, замъгляващ зрението и прецизността на действията му.
Мери си приказките, Вокил. Всъщност Мелиса е прекрасна жена, добра не по-малко от сестра си. И мисля, че й дължиш извинение.
Засмивам се и не правя опити да скрия кривнатата на една страна усмивка, поемаща в свой контрол цялото ми лице без очите, в които така или иначе винаги може да се намери убийствена доза сериозност. Клатя глава и си поемам дъх за думите, въртящи се из главата ми сформирайки се пъргаво едновремено с това на изречения.
- В това, че е прекрасна жена, няма съмнение. - усмихвам се развеселено на Мел, търсейки с поглед нейния, а щом осъществявам нужния ми визуален контакт, единия ми клепач премига в нейна посока в прост знак на евентуално извинение ако се е засегнала. Надявам се красивата сестра на Тей да не е обърнала особено голямо внимание на предишното ми заяждане с предружителя й, а накрая извъртам глава именно към него. - А ти другия път гледай да не изопачаваш думите ми, за да не си получиш заслуженото.
Скривам умело гримасата, закачена на лицето ми само до преди четири - пет секунди, но въпреки това, не толкова широка саркастична на вид усмивка остава под формата на съвсем леко извити в ъгъглите устни. Сините ми ириси се впиват в неговите почти идентични на моите, но след това вниманието ми бива привлечето от промяната на бройката на поситителите на самия рожден ден, за който честно да кажем всички бяхме забравили. Голяма група от хора или по - точно същества влизат в момента, а това не ми се нрави много, защото не искам да правя циркове точно на рождения ден на Сайръс. Всичко щеше да е по - добре ако бяхме някъде по - далече от целия купон, но и тази подробност накрая щеше да бъде осигурена.
През цялото време с Древната застанала от страната на едното ми рамо си разменяме погледи, които и двамата знаем какво точно значат, но нищо повече. Прикриваме мислите си, увиваме ги в тежки вериги за да не бягат, набутвайки ги в бездънни шкафове, а после ги заключваме с големи колкото юмрука ми катинари. Изведнъж гърлото ми пламва за няколко глъдки твърд алкохол и това ме кара да се извърна настрани към бутилката уиски - единствен свидетел на цялата драма развиваща се между четирима вампира свързани по безкрайни начина. Четирима достатъчно зрели вампира, които се държат като хлапаци, но това не им пречи, защото за всеки един от тези кръвипиеца има причина, та дори и по две да се държи така с останалите.
Сипвам си от кехлебарената течност в ниската чаша предназначена за алкохол с идея и половина повече от дозата за двойно питие и разбира се след това го удрям на екс, губейки броя им от тази вечер. Главата ми все още не е започнала да се замайва, а погледа си остава бистър също както мислите ми. Тогава Тейлър пали една от цигарите ми, изкушавайки ме да последвам примера й, но пък от друга страна следващите думи на вампирката прочистват съзнанието ми с неприятна вихрушка. Бе спала значи със Сайръс. Обаче въпроса не е кога и къде, а защо ли не се очудвам от скоро споменатия факт.
Поглеждам я с периферното си зрение и започвам да осъзнавам малко по - малко, че тази вечер двамата с вампирката бяхме се запасили с мъдри мисли от една и съща книжка пълна със злобни изцепки. Ала в интерес на истината ако моето изказване по - рано тази вечер бе не намясто, то това на Тейлър също влизаше в тази графа, защото честно казано не виждам причина за това държание и то точно към собствената й страна. Разбира се благодарение на здравия си все още разсъдък не се меся в отношенията на момичетата, защото със сигурност нямах работа там. И така вечерта се очартава като все по - интересна с всеки изминал момент. Две сестри в не особено хубаво настроение, които изпитват известни чувства към двамата мъже застали от страната на всяка една от тях. Двама мъже, в чиито глави се развиват едни и същи сюжетни линий.
Как единият разкъсва другия.

by Alena Le'roux. Пон Ное 12, 2012 8:36 pm

we all live in our dark paradise

_______________________________________________________________
Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_mcovasREY01qhw1yoo1_500

_______________________________________________________________
~~~
Напрежението продължаваше да витае из въздуха около четиримата, Ерик бе видимо напрегнат. Не че някой можеше да го вини. Мелиса следеше реакциите му и се опитваше да сдържи желанието си да надникне в мислите му, въпреки че намеренията и чувствата му бяха почти ясни. Погледа му неспокойно и умислено шареше между лицата на двете сестри, сякаш взирайки се в перфектните им, но в момента по-студени от лед, красиви черти, щеше да намери отговорите на всичките си терзания. Пръстите му шареха по гърба на Мелиса, действайки й приятно и успокояващо в разрез с нажежената обстановка, наподобяваща бясно горяща камина, в чийто огън току що Ерик бе хвърлил още дърва, заедно с цяла чаша нафта, търсейки извнението на Кристиан към Мелиса.
- Ерик, моля те, сигурна съм че Кристиан не целеше да ме убиди. - опита се да го успокои древната, виждайки накъде клонят нещата.
Без значение кой,какво кажеше, двамата все щяха да намерят с какво да се заядат и да поддържат конфликта си. Главно Ерик, помисли си тъмнокоската. Не можеше да си представи колко ли му бе трудно в този момент да гледа жената която до неотдавна бе заспивала до него, в компанията и прегръдките на друг. Изведнъж Мел бе залята от вълна съчувствие към този толкова силен мъж и прикрита благодарност че я бе защитил въпреки че в случая бе ненужно, и й се прииска да се махне от това място на секундата. Тези три същества, толкова значими за нея и толкова важни бяха прелестна компания поотделно, но не толкова добра партия когато се съберяха. Всеки един от тях малко или много променяше отношението си, слагаше си "маска", за да се изкара пред другите в тази светлина в която искаше да го възприемат в този момент.
В това, че е прекрасна жена, няма съмнение - отговори Кристиан на Ерик, взирайки се в древната с развеселена усмивка, на която тя съвсем скоро отвърна топло.
Благодаря ти изрекоха безмълвно устните й след като той й намигна, и тя върна вниманието си на Ерик.
- Ето видя ли, казах ти. А сега, моля ви дръжте се като зрели мъже, сигурна съм че можете. - каза им с ироничен глас с лека доза укор
Древната потърси с надежда погледа на голямата си сестра, но вместо с помощ или поне разбирателство, тя се изяви с поредния хаплив коментар, присъщ по-скоро за простосмъртно седемгодишно момиченце, отколкото за улегнала жена, за каквато уж бе редно да се смята след всичкия този опит и години живот. Мелиса извъртя очи и устните й се разтвориха, но съвсем скоро тя ги стисна в безчувствена усмивка отпратена към голямата Леро.
- Скъпа, наистина не е нужно да ни осведомяваш за всеки мъж с когото си спала. Сигурна съм че имаш още доста попадения от списъка с гости. - погледът на древната проблясна в ярост, примесена с насмешка и се насочи към фигурките, образувани от цигарения дим, танцуващи във въздуха и избледняващи с всяка изнинала секунда.

by **Eric Northman.** Вто Ное 13, 2012 4:30 am

Усещах как по цялото ми тяло се разпростира гореща вълна, вълна на гняв и яд. Самият аз не разбирах себе си, не знаех защо ставах такъв, когато Вокил бе наблизо и защо изпитвах наистовото желание да се приближа, да пробия гръдния му кош и да изтръгна сърцето му без да ми мигне окото. Опитвах се да се владея, да подтискам яростта си и да не обръщам внимание на доволната му усмивка, която се появяваше всеки път щом погледнеше към Тейлър. Исках да го разкъсам на парчета, да го унищожа, но не можех. Поне не тук, не сега.
Погледът ми се отмести към лицето на Леро, която изглеждаше спокойна и незаинтригувана както обикновено. Чудех се дали нещо в нея трепва или наистина не й пука. През времето, което бяхме заедно, можех да разбера кога се преструва и кога наистина мисли дадено нещо, но сега... сякаш всичко се бе изпарило и не можех да видя отвъд дебелата маска на лицето й. Все едно пред мен седеше една непозната жена, но същевременно позната до болка. Не можех да повярвам колко слаб и уязвим ме правеше древната. Когато бях около нея, емоциите ми изригваха и ставаха неудържими, не можех да ги подтисна или пренебрегна. Всичко в съзнанието ми се обвиваше в мъгла, която изолираше здравия ми разум и действах воден от глупавите си емоции.
Пристъпих крачка напред, заставайки точно пред Тейлър, спомняйки си колко мъничка изглеждаше пред мен. За миг едва забележима усмивка опита да плъзне по устните ми, но навреме успях да сдържа емоцията си. Пръстите ми захванаха цигарата, която бе между устните й и най-нахално я взеха, а после я пуснаха право в чашата с уиски, която Вокил държеше в ръката си. Вече нямаше как да сдържа самодоволната си усмивка, затова тя разтегли широко устните ми, а очите ми бяха впити право в тези на древния.
- Няма нужда да ме учиш как да говоря, Кристиан.
Повдигнах нехайно рамене, връщайки си онова безразлично изражение на лицето, което бях сигурен, че той мрази с цялата си душа. За миг се извърнах назад, готов да хвана Мелиса и да си тръгнем, но нещо в мен сякаш прещрака и не можех просто така да напусна. Рязко се обърнах отново към Вокил и взех чашата с уиски от ръката му, в която фасът от цигарата продължаваше да плува и я излях върху лицето му. Осъзнавах, че туку що бях прекрачил границата на „нормалния” ни разговор и следваше нещо, което няма да бъде особено приятна гледка.
- Можем да излезем навън и да се разберем като мъже. – започнах аз, гледайки го с онзи налудничев поглед. – Освен ако не те е страх да развалиш костюмчето си. – дланта ми се тупна по гърдите му, а на лицето ми отново се появи усмивка. Обърнах се към вратата, която водеше към двора на огромната къща, повдигнах ръка към нея и погледнах въпросително Вокил. От една страна това, което вършех в момента бе истинска лудост и нямаше смисъл, но само така щях да се успокоя и да оставя нещата в миналото. Може би.

by Гост Вто Ное 13, 2012 5:56 am

Ще те разкъсам на невъзможно малки парчета, малкия. Ще изкормя тази надменост течаща по прокетите ти вени, а това ще ми достави адския кеф. И дори няма да използвам толкова полезната си иначе дарба. Ще те пребия като мръсно куче със голи ръце и ще ти дам урок, който няма да забравиш през целия си шибан живот. - милите ми нямат спирка докато дланта ми минава през лицето, за да махне гадното уиски започнало да се стича по страните ми.
Аз съм вампир с безгранично чувство за чест и достойнство. Хищник поставен на върха на хранителната верига. Същество създадено от мрак, огън и страст. Злобен вълк единак намиращ забавление и удоволствие да прилага насилие, да получава кръв и цяла симфония от крясъци за помощ. Окичен съм с огърлици от убийства и молби съпровождащи ги, живея за да разрушавам и разрушавам, за да живея. Аз съм сянката в ъгъла, която дебне прилежно жертвите си, аз съм студения полъх на смърта оставащ след себе си обгорели селища и население с пречупена от страх психика.
- Навън, веднага! - съскам в лицето на Ерик и тръгвайки към вратата, която той самия ми посочи преди секунда, удрям грубо рамото му със своето.
На русокосия наглец, тази вечер ще да му се стори безумно дълга и препълнена с унижение, това от сега мога да го гарантирам. Заслепен от безумният си гняв, той направи голяма грешка като това да започне да се заяжда с Древен. Глупак, пълен глупак, който съм готов да убия още на минутата пред всички гости, но само от благоприличие и заради Гримел се възпирам да го смажа още тук. Излизам навън и откопчавам ръкавелите на ризата си, навивакйки ръкавите нагоре. Обръщам се назад и виждам как Нортман ме следва неотлъчно, също толкова подпален от чувстовот си за мъст към мен. Изобщо не го дочаквам сам да се приближи, джентълменските ми проблясъци са изчезнали още когато последната капка в чашата я накара да прелее. Адреналина бие животински в слепоочията ми, а жаждата за отмъщение ме зарежда с невъобразими запаси от енергия.
С вампирската си скорост стигам до него по - бързо от колкото може да премигне, хващам го за врата и го хвърлям силно настрани. Тялото му се удря в едно дърво, почти чупейки го на две. Преди да се е освестил вече юмрука ми се забива в челюстта му поваляйки го отново.
- Ставай! - поемам дъх и заповам с тих глас да говоря- Толкова е отегчително да се занимавам само с нещастници като теб, но пък ти...тази вечер си спечели бонус точки. Казах да ставаш!
Стискам бясно челюстта си, но съм увладял до такова съвършенство действията си, че дори не позволявявам на типичните малки венички под очите ми да се появят.

by **Tayllor Le'roux.** Вто Ное 13, 2012 8:00 am

Кристиан Вокил написа:...

Eric Northman. написа:...

Melissa Le'roux. написа:...

Happy Birthday

“And from the heavens to the womb to the heavens again
From the endin' to the endin', never got to begin
Maybe one day we could meet face to face?
In a place without time and space
Happy birthday...”

Всичко беше спокойно до момента, в който Ерик не направи най-голямата грешка в живота си. Първо беше посмял да вземе цигарата й, а после да изплиска като някаква жена, уискито в лицето на Вокил. Тези двамата нямаха мира. Сега като се замислеше трябваше напълно да въздейства на Ерик, да престане да се занимава с нея или с нещата, които я заобикалят. Докато се беше отдала на новите планове за Ерик в главата си, двамата вампири се бяха размърдали из помещението, а сега Кристиан прекрачваше прага на вратата. Тейлър въздъхна недоволно, извъртя очите си към Мелиса, която ги следеше как напускат помещението. Древната навдигна чашата си, изпивайки цялото й съдържание на екс, след което я остави на бар плота. Слезе от високи стол, хващайки сестра си под ръка и с бавни и малки крачки, закрачи към онези двама глупаци.

- Ще се направя, че това което каза преди малко не съм го чула, ще поговорим по- късно за това, сега трябва да ги разтърва за 2 път тази седмица.
Отстрани изглеждаха, че все едно говорят за нещо съвсем нормално. Чаровни усмивки, красяха лицата им, но в очите на Тейлър можеше да се прочете безпокойството. Трябваше да измисли някакъв начин, който да ги накара да спрат да се избиват, защото нямаше да е особено щастлива когато любимият й убие съпруга й.

Пред тях се откри пейзаж, който не беше за изпускане. Вокил налагаше с юмруци изписаното лице на Ерик, каква загуба. Можеше да бъде благодарна на себе си, че беше го превърнала във вампир преди време. Същото се отнасяше и за Мелиса, и за Вокил. Поне никога нямаха да остареят на външен вид. Винаги щяха да си останат толкова красиви, колкото са били.

Видя страха в очите на Мел, за това тактично застана пред нея. Тя не трябваше да става свидетел на този бой, но просто така се беше получило. Можеше да обвинява Ерик, че я беше довел, но главната виновница за това беше сама тя. Ако трябваше да си признае й беше все тая как щеше да свърши битката им, защото щеше да я прекъсне малко преди кулминацията. Може би планът, който се въртеше в главата й щеше да избави и двамата от пагубната гибел. Но за сега нямаше намерение да се меси. Нещата все още не бяха станали толкова сериозни и тя реши да ги остави да си начешат крастата. Истината беше, че можеше да спре тази лудост само с няколко думи, но така щеше да успокой неспокойните вълни може би за ден или два. Предпочиташе да ги остави да си изкарат гнева един на друг за малко и после да ги изненада, отколкото да използва онези така мразени от нея думи, а именно “ Като ваша създателка ви предупреждавам, ако не спрете, някой ще пострада” или “ Заповядвам ви като ваша създателка да спрете тази лудост”

by **Eric Northman.** Вто Ное 13, 2012 3:06 pm

Миг невнимание и следващото, което усещах бе острата болка в тялото си, която бе предизвикана от сблъсъка ми с дървото. Можех да чуя как се пречупва, но въпреки това не пада. Остава на мястото си, решено, че точно там принадлежи. Стиснах силно очи, а един тих стон се откъсна от пресъхналите ми розови устни, които се бяха разтворили едва едва. Дори не успях да си поема дъх, когато усетих юмруците на Вокил да се забиват в лицето ми. Не можех да се съпротивлявам, уловен все още в изненадата от бързите му действия. Чувах единствено гневните му думи, които минаваха покрай мен, предизвиквайки глупав смях в мен. Но смехът продължи само няколко секунди, достатъчни да събера отново мислите си и да взема контрол над тялото си. Изправих се бързо на крака, отблъсквайки древния от себе си и с вампирска скорост счупих един по-дебел клон от дървото. Виждайки го как отново приближава, тръгнах към него, а клонът се заби в корема му. Извих ръката си, завъртайки го достатъчно, за да задълбая раната, а после рязко го изкарах и захвърлих настрани. Коляното ми яростно се заби точно там, където кървеше, причинявайки му допълнителна болка. За няколко секунди останах на място, обвил силно ръцете си около тялото му, а после хванах косата му и издърпах главата му назад, за да ме гледа право в очите. Исках да види цялата омраза, която изпитвах към него. Да разбере колко силна бе и че никога нямаше да стихне. Кристиан бе като трън в задника, който непреставаше да ми напомня, че е там и не спираше да ме подлудява от ярост и гняв. Бях изненадан дори от себе си, че съм способен на подобна силна омраза, но ето, че бе възможно да мразя някого повече от всичко на света. Исках да го гледам как страда във всеки един момента от живота си, как губи всичко, за което някога му е пукало, как се чувства изгубен и празен. Напълно премазан от съдбата, страдащ и молещ на колене за капчица милост.
- Може би сега тя е с теб, но бъди сигурен, че никога няма да забрави всички години, които бях до нея. Няма да забрави докосванията ми, онова чувство щом я докосна. Винаги ще бъда там, като сянка, която да помрачава щастието ти.
Думите ми бяха изпълнени със злоба, онази същата, която в момента ме изкарваше извън кожата ми. Бях като пленник на собствените си чувства и емоции, като грешник предаващ се за пореден път на греха, напълно осъзнавайки го.
Отскубнах ръката си от него и след миг юмрукът ми се заби в лицето му, толкова силно, че ако беше обикновен човек, със сигурност щеше да е мъртъв при сблъсъка.
Бях доволен, че никой не бе решил да ни последва навън, за да наблюдава шоуто, което спрятахме в момента, както и това, че Тейлър и Мелиса не ни бяха последвали и не ставаха свидетелки на борбата ни. Надявах се Тей да не се появи отново, защото при вида на изящното й лице, със сигурност щях да бъда още по-обезумял от ревност и гняв. Можех да усетя как гнева се разпръсква по вените ми, като смъртоносна зараза, която ме разяжда отвътре, но същевременно чувството бе толкова блажено и сладко-болезнено, че ми действаше като наркотик.
Бях наясно с вероятността, че може би тази вечер можеше да е последната от живота ми, но предпочитах да умра така, защитавайки гордостта си, отколкото като страхливец, оставил някакъв древен да му отнеме жената, която бе обичал през целия си живот. Онази жена, с която смяташе, че ще прекара вечността и дори го искаше повече от всичко. Да, беше ясно, че не винаги ставаше както ни се иска, но не можех да се примиря точно с тази мисъл. С мисълта, че я бях загубил завинаги и че нямаше да бъде моя никога отново.
- Само толкова ли можеш, приятелю?
Попитах иронично, кръстосвайки вежди и гледайки право в сините му очи, които в този момент бяха станали като две черни безкрайни пропасти заради разширените му от гняв зеници, които почти успяваха да заличат морския нюанс. Нямаше да спра да го предизвиквам до последния си дъх, докато все още сърцето ми биеше в гърдите ми. Дори да минеха векове, не вярвах, че някога омразата ми щеше да стихне. И не по друга причина, а защото самият аз си бях такъв - отмъстителен, неприемащ поражение и високо ценящ достойнството и гордостта си. Бях злопаметен и надменен, неукротим и първичен, мрачен и мразещ. Лошият герой в цялата история. Онзи вечно неразбрания и грешния, който не зачиташе чуждото щастие. Егоистът, който би предпочел собственото си удоволствие на цената на нещастието на хиляди други. И не можех да се променя, защото не исках. Предпочитах да бъда такъв, отколкото героят, онзи който винаги постъпва правилно и мисли за останалите, който се оставя да бъде нараняван заради чуждото удовлетворение.

by Гост Чет Ное 15, 2012 5:28 am

Колът забит в корема ми с неистова злобна треска за отмъщение, с една дума направо пресича всякакви граници на допостимото. Ако изобщо те съществуваха всъщност в този двубой състоящ се между мен и нахалния вампир не само на чисто физическо ниво, но и на психическо. Все пак е апсолютно очевидно, че Нортман е убеден в това, че с думите си може да ангажира до толкова много съзнанието ми, че вниманието ми да бъде отвлечено от моментните събития. И в интерес на истината успява, защото пропуските ми в защита ми веднага лъсват и аз набързо отнасям няколко удара.
В главата ми е пълна бъркотия, а това никак не е професионално. Не ми отива нито на годините, нито на разума да се държа така - като невръстен идиот контролиран от шибаните си разсъждения. За една кратка част от секундата пред почернелите ми от ярост ириси се появяват малко на брой проблясъци, но пък достатъчни, че да предизвикат животинско ръмжене зародило се надълбоко в гърдите ми. Не мога да не призная, че Ерик е притежавал Тейлър по всеки един начин, в пълния смисъл на думата. Успял е да се всели в сърцето, разума и най - вече в онова нейно толкова демонично тяло.
Да не говорим, че древната дори се е омъжила за него. Та те имат деца дявол да ме вземе! Всичко това ме води до един извод, крит ревностно в главата ми толкова дълго време, ала рано или късно ето, че излезна наяве. А именно по - голямата от сестрите Леро е била нацяло негова. За това обаче разбира се не бих могъл да я съдя, не смятам и да го правя естествено така или иначе, защото е пределно ясно, че няма как да искам каквото и да е от тъмнокоската при положение, че векове наред се бяха изминали в миналото без дори да се засичаме. Каквото било било казват човеците в такива ситуации.
Вените под очите ми трептят нервно. Появяват се и изчезват, а после пак същото наобратно. Отново и отново в един необратим кръговрат. Запалели се една клечка, то тя ще изгори цялата до край. Сега е момента аз да пламна. Да пламна в сила и надмощие, блясък и слава. И в този момент на безмерна лудост, но същевремено и трезва най - накрая мисъл, както се казваше ръцете ме сърбят за малко огън. Само колко невероятно ще е да запаля русокосия като факла. Но колкото и да ме съблазнява дарбата ми, държа я настрани от екшъна.
Зъбите ми инстинктивно се заострят и удължават с милиметри, ала в интерес на истините тези милиметри са толкова смъртоностни. Изправям се бавно дишайки тежко заради все още зарастващата рана оставена ми от Ерик. От шибаното дърво са останали трески, които сякаш полагат цялото ми тяло на адски мъки, но още щом се хвърлям към кръвопиеца, сякаш изведнъж забравям за всякакви наранявания и болежки.
- Кучи син! - тихо си мърморя докато избягвам новите му ядни юмруци. Не го нападам отначало, а парирам атаките на вампира. Накрая се промъквам зад него, хващам на тясно главата му в стегнат захват и започвам да ръмжа, убеден, че много добре ще разбере думите ми. - Сега ще ме слушаш много внимателно.
При паузата ми за глъдка кислород свободната ми ръка вече пробива кожата на Нортман намираща се отстрани на торса. След това вече е ясно - пръстите ми образуват прицизна плетка около сърцето на нещастника. Той спира да се противи, а аз застивам, защото знам, че дори и най - малкото движение и с него е свършено. А противно на всички очаквания аз не искам смърта на Ерик. Не все още.
- Сега си ми апсолютен длъжник, разбираш ли? Едно движение и си мъртъв, вече няма да имаш възможност дори да я гледаш отдалече. Не мърдай, Нортман! - с презрение произнасям фамилията му, когато усещам, че дивото в него не може да търпи действията ми. - Ще оставиш Тейлър Леро намира, защото тя очевидно не те иска повече, защото както всички останали мъже в нейния живот освен мен сте просто играчка, спасение от скуката за нея. В противен случай следващия път като този ще те довърша. - говоря съвсем тихо колкото само той да ме чува, а това изнервя още повече текущата ситуация. - Няма да изтръгна сърцето ти още сега само заради нея, кръвопиецо! Но ако си позволиш още веднъж да си помислиш, че тя може да е твоя, никой няма да може да ме спре да те подпаля. - Пускам негодника, побутвайки го напред, а след това слагам край на драмата. - И повярвай ми ще се наслаждавам истинстински на гледката как ти се превръщаш в жалка купчина пепел.

by Alena Le'roux. Чет Ное 15, 2012 6:27 am

we all live in our dark paradise

_______________________________________________________________
Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_mcovasREY01qhw1yoo1_500

_______________________________________________________________
~~~
Да отделиш Леро от циарата й, неприятен ход. Може би Ерик търсеше гнева и на сестра й, освен този на Вокил?!
Мазохизъм..
"А сега, моля ви дръжте се като зрели мъже, сигурна съм че можете." - бе казала Мел преди секунди, съвсем явно - напразно. А може би наистина не можеха. Ерик си играеше с огъня, а като имаме предвид дарбата на Кристиан за която Мел не бе сигурна че той знае, определението бе съвсем точно. Цигарата на Тейлър разпори въздуха и бързо се насочи надолу, намирайки края на "живота" си в чашата на Вокил.
Вампира отново се заяде на древния, което бе далеч по-очаквано и дори допустимо в сравнение със следващото му действие.
"Какво подяволите си мислиш че правиш, Ерик?!" - почти извика Мелиса в съзнанието му, използвайки дарбата си. Ерик продължаваше да държи в едната си ръка чашата, чиято течност бе излял върху древния, чиято усмивка угасна побързо дори и от удавеното в алкохола огълче на цигарата. И тогава настъпи краят на всички изкуствени усмивки, на всички леки злобни подмятания. Тогава.. Крисчън избухна, чашата на търпението му преля и то съвсем основателно. Мелиса поклати глава по-скоро отегчена от колкото ядосана от случилото се. Наистина ли трябваше да се стигне до това.. наистина ли? Ала, разбира се. Потъпкано достойнство, чувство за мъст, желание да се докаже. До момента само и единствено подклажданата словестна борба бе на път да излезе от рамките на думите. И така и стана. Двамата излетяха навън, ругаейки и се впуснаха в яростна борба.
Хванати под ръка двете сестри излезнаха навън, секунди по-късно, гледайки безучастно безсмислено пропиляващата се сила и кръв на тези мъже. Мелиса наблюдаваше спокойно, до момента в който Ерик не намушка Кристиан с онзи импровизиран кол. Древната трепна, и погледна сестра си. Тя пазеше постоянното си хладнокръвно изражение и просто й се усмихна.
- Ако не спрат тази глупост до две минути ще отида собственоръчно да ги разтърва - каза Мелиса през престорен кикот и отново поклати глава.
Ако някой човек я бе чул сигурно щеше да е крайно развеселен от картината в която това крехко на вид същество се впуска между тези освирепели мъже, но всъщност двете Леро бяха далеч по-силни от колкото изглеждаха и доста по-силни от тях двамата. За щастие всичко клонеше към своя край, колкото и да бе неприятен той за Ерик. Разликата в годините им и физическото превъзходство на Кристиан оказаха своето влияние над случката, която да се надяваме бе приела своя край.

by **Tayllor Le'roux.** Чет Ное 15, 2012 1:00 pm

Кристиан Вокил написа:...

Eric Northman. написа:...

Melissa Le'roux. написа:...

Happy Birthday

“And from the heavens to the womb to the heavens again
From the endin' to the endin', never got to begin
Maybe one day we could meet face to face?
In a place without time and space
Happy birthday...”

Тялото на Древната беше изпънато като струна, ледена гримаса беше превзела прекрасното й лице, а погледът й беше съвсем безразличен. Свръх развития й слух, долавяше всяка една тяхна дума. Говореха за нея, все едно беше някакъв предмет и сега се биеха за него. Чувстваше се ужасно. Всяка друга може би щеше да се радва да види как бившия и настоящия й се спукват от бой, само и само да докажат какви мъже са.

Сега обмисляше вариант да си тръгне и да ги оставя да се спасяват, но сърце не й даваше да го направи. Една трудно доловима усмивка украси устните й и щом чу самоуверените думи на Вокил, за всички останали мъже в живота й. Искаше й се да отрече тези му думи, но те си бяха голата истина. Той беше единственият за нея, а всички други бяха просто някакво забавление, леко кръшване от пътя както искате го наречете, но разбрахте какво искам да кажа. Нека да продължим нататък.

След като страстите се успокоиха Тейлър се извъртя към Мелиса. Покъртителна въздишка се изтръгна от гръдта й, карайки цялото й тяло потрепне в смъртен гърч. Бавно закрачи назад, с глава извила през рамо, към двамата, а с поглед привикваше сестра си да я последва. Вървеше назад сякаш можеше и без да гледа, хода си направляваше безпроблемно, а щом стигна на няколко метра от тях се извъртя грациозно като бяха посрещнати от топлата й усмивка.
-Приключихте ли?
Попита ги тя без да отделя поглед от Вокил. Беше толкова горда с него, че не беше отнел живота на Ерик. В очите й можеше да види колко му е благодарна. Направи няколко малки крачки към Кристиан и щом между тях не остана почти никаква дистанция, наклони глава настрани. Знаеше, че й двамата се нуждаеха от кръв, но нямаше намерение да споделя своята с Ерик. Отмести кичурите коса, които скриваха снежно-бялата й шия, поставайки ги при останалата. Знаеше, че той нямаше да просто да й устой и щеше да впи острите си зъби, за да може да възвърне силата си. Поне това можеше да направи за него, след всичко което преживя преди малко.

Докато Вокил се чудеше, Тейлър извъртя погледа си към Мелиса, посочвайки й с ирисите си Ерик. Щом тя не можеше да му помогне надяваше се сестра й да бъде така добра и да го направи. Може би това щеше да даде началото на една хубава връзка. Да си признаем между двамата прехвърчаха искри и тя нямаше нищо против това.

by **Eric Northman.** Чет Ное 15, 2012 4:11 pm

Всичко пред очите ми се развиваше на бързи, несвързани кадри, все едно изрязани драматични части от стар любовен филм. А в този филм двамата с Вокил бяхме двамата луди главни герои, които бяха пленени от една и съща жена, единият принадлежащ в нейното минало, а другият - борещ се да остане в нейното настояще.
Докато пръстите на древния се бяха увили около сърцето ми, едва успявах да си поема въздух, а трепетите му се ускоряваха и забързваха миг след миг. Но думите му, заплашителния тон, с който ми говореше, те ме събуждаха дивото, неукротимото в мен. Онази неконтролируема лудост, която ме превземаше с всяка секунда.
Но в мислите ми живееше единствената мисъл за Тейлър. За всичко, което бяхме изживели заедно, за красивите спомени, за всяко малко нещо, което ни е накарало да се усмихнем. И знаех добре, че исках точно тази жена до себе си. Че тя беше най-добрата за мен, че никога нямаше да обичам някоя друга по същия налудничев, искрен начин. Винаги щеше да бъде тя и не можех да го променя. Тя бе като огромен белег в сърцето ми, който никога нямаше да изчезне.
След като ме пусна, слабото ми тяло се свлече на земята. Изкашлих се дрезгаво, а тънка струйка кръв се свлече по устните и брадичката ми и падна на студения асфалт. Видях капките кръв, а това сякаш още повече разпали гнева ми. Изплюх насъбралата се кръв в устата ми и бавно се изправих на крака.
- Всъщност не ми пука дали ще ме убиеш или не. И затова не ти дължа нищо.
Говорех с ярост в гласа си, едва сдържайки се да не му се нахвърля отново, макар да усещах тялото си значително по-слабо и да имах спешната нужда от кръв. И точно тогава двете Леро се появиха хванати под ръка, излъчващи онова познато съвършенство. Бях вкусвал от кръвта и на двете им, знаех колко сладка бе и колко ободряващо ми действаше, също както чаша горещо черно кафе в ранна утрин. Стрелнах погледа си към Вокил, а после светкавично се приближих до сестрите, заставайки зад тях. Наклоних глава в страни и огледах двете древни с видимо задоволство. Знаех, че трябваше да пия от Мелиса, но някакси знаех, че ако съгреша, ако избера по-голямата Леро, ще подразня допълнително Вокил. Затова се възползвах от моментното й разсейване и застанах плътно зад нея. С едната си ръка захванах нежната й шия, а другата увих малко под него, захващайки ръцете й, за да не може да се откъсне от мен толкова бързо. Лицето ми се "напука", очите ми придобиха онзи зловещ червен цвят, а острите ми като бръснач вампирски зъби се издължиха и прободоха копринената й кожа, която изглеждаше по-изящна и от диамант, осветена от голямата кръгла луна. Глътка след глътка, силата зареждаше тялото ми, изпълваше всяка клетка с мощ. За миг притворих очи, изпаднал в екстаз от сладко-греховния й вкус, а после я пуснах рязко. Свих ръката си в юмрук и избърсах останалата червена течност от устните си. Езикът ми премина по цялата им дължина, попивайки и последната останала капчица.
- Сладка както винаги.
Казах доволно накрая, а поредната самодоволна, нагла усмивка разтягаше устните ми. С периферното си зрение виждах изкривеното от гняв лице на Вокил, всичката злоба която можеше да изпитва един вампир, се четеше в кристалните му сини очи, студени и мрачни, и всичко това бе насочено само и единствено към мен. И да си призная, бях поласкан от този факт.
С вампирска скорост се приближих до Кристиан и спрях на сантиметър от него, впил енергичния си поглед право в очите му. Повечето биха ме помислили за един полудял човек, напълно изгубил усещането си за реалност, но не ми пукаше. Това бе моят начин да покажа чувствата си, да защитя собственото си достойнство и гордост. Да прикрия болката, която раздираше безпощадно сърцето ми, за да мога да продължа напред.
Единствено ми бе жал за малката Мелиса, която трябваше да стане свидетелка на цялата тази грозна картина, която най-вероятно бе все още недовършена, взимайки предвид бясния поглед в очите на Вокил. Не спирах да го предизвиквам, исках да видя до къде бе готов да стигне, какво можеше да ми причини. Защото ако един ден ми се отдадеше възможност да го убия, дори нямаше да се замислям, дори да знаех, че така само щях да срина живота на Тейлър, защото виждах в очите й любовта, която изпитваше към него. Може би се питате от къде познавах влюбения й поглед? Е, отговорът бе лесен. Преди време гледаше мен по същия начин.

by Гост Пет Ное 16, 2012 6:59 pm

Разбира се, не съм чак такъв глупак, че да очаквам благодарност от Нортман за това, че не откъснах жалкото му сърце преди малко, прекратявайки шибания му живот. За това се подсмихвам презрително когато той ми отговаря и поклащам глава невярващо, опитвайки се да възвърна самообладанието си. Мислите стартират процеса на нахлуване в главата ми и колкото повече има там, толкова повече започвам да се убеждавам, че това копеле наистина е измъкнат от истински нечитава партида. Взел е най - лошите качества от човешкото същество, а вампиризма само е удвоил, та и утроил силата им. И вместо съвършен хищник и кръвопиец като цяло той е просто грешка в системата. Целия този цирк, който завъртя си е безпорно жалък, да не говорим, че изобщо не му приляга да се държи като разглезена ученичка загубила голямата си любов.
Да, навярно наистина обича Тейлър даже и в момента, но когато очевидно тя показва, че не отговаря на чувствата му - хващай си багажа и изчезвай, запазвайки поне малко от иначе невидимото си достойноството. Факт е обаче, че не продумвам нито дума, защото и без това двете сестри са се запътили към нас. Поглеждам Мелиса за миг, но секунда по - късно ирисите ми автоматично се приковават в по - голямата й сестра, крачеща уверено към нас. Тей ни пита дали най - накрая сме привършели с представлението и задържайки погледа си върху моя се прибилижава към тялото ми което остава напрегнато в очакване за неочакваното. Зениците ми лакомо се разширяват когато Древната накланя главата си така, че снежнобялата й шия да се открие пред мен. Облизвам жадно устни, ала миг преди да пристъпя към нея, русокосия с бързите си движения ме изпреварва. Секундите текат, а аз сякаш замръзвам все повече на мястото си. От изненада не мога да помръдна, защото и в най - смелите ми очаквания нищо такова няма да си намери своето място. Не мога да повярвам изобщо на собственото си зрение. Но искам, не искам ми се налага.
- Сладка както винаги. - задоволно се усмихва той, а в следващия миг е пред мен, само на педя разстояние от кипящия ми поглед.
И...
...край.
Виждали ли сте как вековни дървета се пречупват при силна буря? Ако не сте, представете си го за да разберете какво става с контрола ми. Облян от гняв и ярост дори забравям името си, забравям кой съм. Не ми пука за нищо, нито за чест, нито за достойнство. Най - малко пък за обещания и дадени думи. Нищо. Главата ми е по - бистра и трезва от всякога, защото мислите в нея просто не съществуват. Рафтовете в съзнанието ми претъпкани иначе с какви ли не разсъждения са празни. Съвършнество с една дума. А аз? Изключвам се...изключих се.
- Мъртъв си... - гласът ми е съвсем и спокоен, изобщо не издава следващите ми действия.
Двете ми ръце пламват буйно още в мига в който юмрукът ми се стоварва толкова силно върху челюстта на Нортман, че той пада на земята на метър от мен. Езиците на пламъците вървят по целия ми торс, а фигурата ми е заела приведена поза. Чакам, причаквам както хищника изчаква жетвата си. Погледни ме. Погледни ме. Най - накрая, секунда по - късно очите ни се засичат и се надявам, че той още сега е в състояние да разбере, че повече нямам намерения да си играя с него на игрички присъщи за малки деца. Просто ще сложа точка на историята му, на опитите му да си върне моята Леро, на опитите му да се направи на мъж пред нея. Точка на животеца му като цяло.
Огнен пръстен огражда нас двамата, а втори се заема с тялото му. Загражда го в стегната хватка от където няма измъкване по никакъв възможен и невъзможен ако щете начин. Тези мерки ги взимам поради две причини. За по - сигурно, че Нортман не разполага с повече ходове, но и заради двете сестри. Много добре съм наясно с възможностите на тяхната сила, така, че това ако не ги спре, то поне ще ми осигури достатъчно време да си свърша работата. Сега Смелчагата на никъде не може да помръдне, което ще рече, че този път аз съм наред да си покажа възможностите. Пламъците плъзват като злобни и жадни за кръв змии към него. Обграждат го, нападат го. Даряват вампира със смъртоносни ласки вещаещи трагичения му завършек. Всичко избухва по - силно, по - ярко, по - мащабно.
Никога до сега не съм използвал дарбата си по този необикновен начин, а и впрочем това е първия път от както съм Древен в който я изпробвам. И без да си крива душата мога чисто честно да заявя, че чувствотото е дяволски добро. Въпреки факта, че само малка част от тялото и ръцете ми горят, имам чувството, че целия съм на кладата, ала за разлика от Ерик, мен огъня ме обича. Аз съм му господар, опитомил съм го отдавна и сега той ми служи вярно.
- Казваш, че не ти пука дали си жив, така ли? - усмихвам се с нотка на лудост. - Тогава няма смисъл да живееш.

by **Eric Northman.** Пон Ное 19, 2012 3:47 pm

Усещайки всичкия този огън около себе си, сякаш за секунди бях изкушен да докосна красивите пламъци, да се оставя да изгорят тялото ми, да го превземат, да им се отдам напълно доброволно без да се съпротивлявам изобщо. За момент дори пожелах да се превърна в ненужна купчина пепел в горещата им прегръдка, имаща в този момент този примамлив вид. Но това бяха единствено мислите на един луд човек.
И секунда преди сам да се предам на огъня, образът на Алекс се появи в съзнанието ми. Изплува от нищото, сякаш за да ми върне здравия разум и да ме откаже от безсмисления ми жалък опит да се предам, да оставя живота си да ми се изплъзне измежду пръстите. Беше като някакъв вид видение, нереално, но пък толкова ярко, че чак болеше. Спомнях си добре последната ни среща, така далечна, останала във времето. Бе наситена с мъчителни признания, вина и противоречия. И отново бе завършила със спор. И може би сега, по-големият ми брат бе единствената причина, за продължа да се боря, да се съпротивлявам, да желая да се спася. Защото знаех, усещах, че е някъде там, жив.
"На теб може и да ти е лесно да продължиш напред и да се държиш така, сякаш не съществувам. Аз обаче отказвам!" - помнех добре думите му, колко искреност се четеше в очите му и знаех, че страда, защото отношенията ни бяха толкова лоши, че малкото му братче му липсваше. Дължах му толкова много за всичко, което бе направил за мен. И не смятах да умирам преди да го видя отново и да му покажа, че го ценя, не само защото бе единственото ми останало семейство, но и защото преди всичко той бе мой приятел и можех да разчитам за всичко на него.
- Няма значение колко пъти ще ме убиеш, винаги ще възкръсвам от пепелта. И без значение колко живота ще живея, никога няма да изчезна.
Повдигнах поглед към него, гледайки го решително, право в очите, които бяха потъмнели от ярост и гняв. Но най-странното бе, че точно в този момент се чувствах невероятно спокоен, всяка една клетка на тялото ми бе изпълнено с желание за живот, усещах всичко различно. Сякаш до сега дишах просто, за да продължа да живея, а най-накрая можех наистина да си поема въздух и да усетя наситения аромат на свободата с всяко вдишване. За един кратък миг животът ми отново бе придобил смисъл, бях хванат момент преди да падна в бездънната бездна и усещах странно чувство за еуфория. Всичкия негативизъм бе изчезнал, сякаш бях като прероден. Можех да гледам по-ясно на нещата, макар чувствата ми към по-голямата Леро да бяха все същите необуздани и луди. Осъзнавах, че вероятно те никога нямаше да изчезнат, но някак си щях да намеря начин да живея с тях и да се справям с болката. А може би това бе просто моментна луда мисъл, с която опитвах да успокоя сам себе си и да приема съдбата си, докато отново не изгубя контрол над себе си.
- Все още дишам. И ясно долавям омайващия аромат от сладникавия парфюм на Тейлър. Какво стана, Вокил? Не ти стиска да ме убиеш?
Засмях се с глас и поклатих глава. Не биваше да го предизвиквам, защото знаех, че в един момент ще забрави за всичко и всички и ще се отдаде на яростта и омразата си, които сякаш го избутваха, за да падне в капана на отмъщението.
И изведнъж огнени изящни змии плъзват по тялото ми, изгарят плътта ми, напомнят ми колко безсилен съм срещу тях. Гневът отново се разпалва в гърдите ми, силен и буен колкото нападащите ме огнени пипала. Божествени на вид, но опасни и смъртоносни, те прогарят кожата ми, обсипват ме с болка, усещам как всеки момент цялото ми тяло ще пламне като факла и ще се сбогувам напълно с живота си. И единствената мисъл бе, че все още не бях готов да си тръгна от този свят. Изведнъж болката стана непоносима, а тялото ми се свлече на земята, поставяйки ме на колене. Но не смятах да се моля, не. Нямаше да му доставя това удоволствие да ме види пречупен и сломен. Силен вик на неописуемо страдание се изтръгна от гърдите ми, раздирайки мрака и тишината.

by Гост Вто Ное 20, 2012 6:52 am

Смея се безсрамно на думите му, сякаш те са една огромна шега, а не последни изречения на умиращо същество. Нортман ме гледа право в очите, а това показва колко наистина е полудял. Ала най - странното обаче е че май точно тази лудост му дава сили да продължава да се бори в името на своята напълно безсмислена и дори смехотворна кауза. И само като се замисля, че Ерик можеше да се оттърве само с един здрав бой, започвам да осъзнавам колко много всъщност той обича Тейлър. Тя е неговата лудост, спасението му от външния свят.
Всъщност това определение не е достатъчно силно за психическото състояние на русокосия. Тя е безбожния му култ, неповторимата по свой начин богиня в чийто крака той би паднал още сега само в името на висшата му цел, а именно да я притежава само и единствено за себе си. И тук точно се различаваме с противника ми. По - голямата Леро е идея за неговото съществуване, докато аз я обожавам, благотворя я. За мен Древната е съвсем точното и правилно олицетворение на съвършеното, идеалното. За мен е смисъл на деянията ми, покой в мислите, доскорошна неизпълнима цел, а сега светъл лъч за бъдеще и настояще.
Дрогиран от собствените си размисли, заключени надълбоко в съзнанието ми, едва чувам новите думи избълвани от мръсната уста на онзи. Той наистина е изгубил ума си. - казвам си и точно тогава една налудничева, но много вярна вероятно мисъл преминава през мен. А имено, че ако го убия, всъщност ще му напаравя невероятна услуга, защото ако е жив, мисълта, че Леро е моя, щеше да го съсипва малко по - малко. А за двамата ни не е тайна, че онзи трик с изключването, вече не е действа както преди на по - възрастните кръвопийци.
Юмрука ми се затяга, което предизвиква пламъците да избухнат по - силно. Зениците ми разшерени от удоволсвието да виждам как плътта на русокосия за почва да изгаря, погълват лукаво ирисите ми. Черните ми очи като на гарван - вестител на пагубния край, сякаш ликуват от гледката на стиснатата му от инат и болка челюст. Пада на колене, а огъня го прегръща в ревнива прегръдка собственост на алчната ярост и порочен гняв. Тихия звук пречинен от болката плъзнала по тялото на Ерик ме кара усиля действието на дарбата ми. Но само секунда по - късно всичко отихва. Огъня го няма. Изчезва, изпарява се, прибира се отново при мен, изгарайки вместо противника, мрака в съзнанието ми, пречещ на контрола ми. Правя три крачки и малко към мястото на което кръвопиецът стой и на колене, а право в очите му съскам:
- Не си заслужаваш, Нортман. Дори смърта ще ти е прекалено голям подарък.
Обръщам му гръб и поглеждам към Тейлър, надявайки се че тя ще прочете следващите ми мисли. Не го убивам, само заради теб! Само заради това дяволско нещо, което сте имали двамата преди.

by Alena Le'roux. Пет Ное 23, 2012 5:09 am

we all live in our dark paradise

_______________________________________________________________
Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_mcovasREY01qhw1yoo1_500

_______________________________________________________________
~~~
Огънят утихна, пламъците се стопиха за секунди и Мелиса с вампирската си скорост се озова до Ерик. Той изглеждаше окаяно. Кожата му бе прогорена, съсипана, но бавно бавно се оправяше и приемаше предишния си вид. Изглеждаше толкова съсипан и изтормозен, че сърцето й се свиваше. Но.. той си го бе пожелал, сам се бе хвърлил в пламъците на яростта на Кристиан, с всичките тези провокации. Провокации на един толкова отчаян мъж.

А Мелиса го разбираше повече от добре. Тя изпитваше същата тази безгранична любов към Джеймс, каквато и Ерик към сестра й. Същата тази любов която би я накарала да премине през Ада, само и само да е с него. Бе сигурна че би направила всичко за него, каквото и да е, без изключения, но не бе сигурна че той би го оценил. Не можеше да вини Ерик за стореното, не защото бе правилно или най-малкото коректно към Кристиан и Тейлър, а просто защото можеше да си представи как би реагирала тя ако видеше любимия си с друга. Мелиса разтърси глава, прогонвайки картинката в съзнанието си в която Джеймс разхождайки се по плажа, държеше за ръка друга и върна вниманието си върху Ерик.
Трябваше да го изведе от тук на всяка цена, случилото се бе взело своя край, колкото и болезнен и неприятен да бе той за Ерик. Край който бе ясен от самото начало, защото каквото и да станеше, колкото и да упорстваше, Ерик нямаше как да надвие Кристиан, превъзмогввайки цялото му физическо превъзходство и годините му опит.

Древната коленичи пред него и се вгледа в разширените му от болка и бяс зеници, с поглед който безмълвно му казваше "Достатъчно". Обърна гръб на Кристиан и другата Леро и подаде ръка на Ерик.
- Моля те, нека си вървим - прошепна му тихо древната и му се усмихна топло, надявайки се да я послуша.
Всички имаха нужда от почивка, тази вечер бе достатъчно напрегната за всеки един от тях и бе крайно време да приключи.
- Ерик? - опита се да привлече вниманието му, след като видя че той отново се взираше с празен поглед към мястото на което стоеше Тейлър. Мястото към което, чувайки стъпките му, Мел разбра че и любимият й се приближаваше.
"Тейлър направи нещо умно тази вечер, моля те. Вземи Кристиан и си вървете." - Мелиса й прати тази мисъл без дори да се обръща, надявайки се че тя ще я послуша.

by **Eric Northman.** Пет Ное 23, 2012 7:36 pm

Масов РП: Рождения ден на Сайръс - Page 2 Tumblr_m2ow8yDsNW1rsabpro7_500

You are my world, my everything.
You stupid girl, you will be the death of me.

Стоях на колене, а единственото, което чувах бе арогантния смях на Вокил, наситен с високомерие и гордост. И въпреки болката от обгърналите ме пламъци, яростта продължава да ме изгаря отвътре и сякаш огънят се разрастваше. Мисълта, която преминаваше през съзнанието ми бе, че съм свършен. Като прочетена книга, която ще застане върху някой прашен рафт в библиотеката, където всеки ще я пренебрегва и ще бъде забравена. Но сякаш намирах нещо смислено в това да умра в името на жената, която обичах, макар и по този глупав начин. Но истината беше, че не можех да бъда сигурен, защото в момента бях опиянен от лудостта и яростта, които ме превръщаха в необуздан и неконтролируем вампир, изкарваха най-тъмната част на душата ми на яве и ме описваха като напълно различен човек. Като някой, който не исках да бъда, но бях. Инатлив до глупост, искащ отмъщение, че някой си бе позволил да му вземе най-скъпото и да го нарече свое.
Не отвърнах нищо на Вокил, по-скоро бясните огнени пламъчета, все още горящи в очите ми, му отговаряха. И той знаеше, че това не е краят. Бе спечелил битка, но войната едва сега започваше.
Секунди след като всичко спря, красивото лице на Мелиса се появи пред лицето ми и за миг си помислих, че съм в Рая. „Толкова красива и нежна, прекалено добра за мен.”- помислих си, а една усмивка пробягна по устните ми в отговор на собствените ми разсъждения. Все още усещах пламтящото си тяло, болката бе толкова истинска, че успяваше да проникне във всяка една клетка от тялото ми и да ме измъчва безмилостно.
- Красива си.
Промълвих аз, продължавайки да се усмихвам по онзи наивен начин, а пръстите ми се докоснаха до копринената кожа на древната, спускайки се по бузата й, а след това и по меките й изваяни устни, изглеждащи толкова привлекателни и сочни в този момент, че за миг отново ми се прииска да се отдам на греховните си мисли и желания от по-рано, но сега бях твърде слаб, за да направя каквото и да е.
Почти успял да изляза от бездната на изпълнените ми с лудост мисли, отместих погледа си към мястото, където до преди секунди седеше Тейлър, а в очите ми грееше онази надежда, че ще видя прекрасното й лице там. Но щом я погледнах, единственото, което направих бе да поклатя невярващо глава, показвайки само малка част от пълното разочарование, което изпитвах към нея.
„- Примири се, Ерик. Ти си нищо за нея.” – атакува ме вътрешния ми глас, припомняйки ми, че ако значех нещо, поне мъничко, древната щеше да постъпи по различен начин тази вечер. Но не. Явно това бе краят на приказката, заедно със своя нещастен край, който никой не очакваше. Гледах я още миг, а после върнах вниманието си към по-малката Леро, чувайки името си, произнесено от нея.
- Добре, тръгваме си.
Отвърнах сухо на думите й, а на лицето ми се бе завърнала онази смразяваща до лудост студенина, показваща пълно безразличие, непукизъм и егоистичност. Изправих се на крака и въпреки болката в тялото си, успях да придобия онази величественост, идваща от височината ми. Усетих как Мел се опитва да ми помогне и посяга към мен, а гордостта ми отново проговаря с хапливия си език.
- Мога да вървя и сам. Нямам нужда от детегледачка.
Впих погледа си право в очите й и с бавна крачка тръгнах към голямата зала, която щеше да ни отведе до изхода. Осмелих се да погледна само веднъж назад към двойката древни, но щом го направих, съжалих. Той отново бе взел моята любима в прегръдката си и целуваше устните й.

by Sponsored content

Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс

Re: Масов РП: Рождения ден на Сайръс