Бегълка

Пролог

Петите и удряха силно земята, докато тичаше. Можеше да види как дъхът и излиза като бяла мъгла от устните и. Изабел бягаше сякаш от дявола без дори да погледне назад. Пред очите и отново и отново изплуваха кошмарните образи, пулсиращи заедно с бясно биещото и сърце. Туп и огън обагря къщата и в адски краски. Туп - майка и пиши от кухнята. Туп - кучето тича полудяло в градината с подпалена опашка.Туп и...
Изабел отвори очи. сънуваше този кошмар, от години. Вече не помнеше кога за последно е спала спокойно. Тя бавно се изправи до седнало положение и разтри схванатия си врат. Будилникът на масичката показваше два часа. Изи отиде в банята и наплиска лицето си ледена вода, зимата студената вода ставаше още по-студена и ставаше направо парещо ледена. Апартаментът в който живееше беше стар, огромен и ледено студен, както през зимата, така и през лятото. С времето ме свикнала с него и той бе станал като продължение на личността и. Стените беше боядисала в любимия си лилав цвят, а на места дори беше нарисувала сребристо бели орхидеи. Те бяха единствения свеж елемент в жилището тъй като мебели почти нямаше, а подът представляваше гол дървен ламинат. Въпреки аскетизма на мястото обаче за нея то беше достатъчно уютно, най-вече защото това бе първото място след собствената и къща, където беше намерила приблизителен покой.
Изабел се върна отново в спалнята и нахлузи тесните челни дънки и черния вълнен пуловер, който прилепваше плътно по тялото и. Отвори прозореца и подаде ръката и навън. Трябваха и само няколко секунди, за да я прибере зиморничаво и да я потърка в опит да я стопли. Не се подвоуми дълго преди да наметне и черното кожено яке преди да излезе навън в мразовитата нощ. Докато слизаше по стълбите Изи старателно пристягаше дългата си червена коса в конска опашка. Металическо проскърцване отбеляза излизането и навън сред пустеещата Нюйоркска улица. Бързата и котешка походка бе озвучена от ритмичното потракване на токчетата и. Бездомниците мръзнещи на съседния ъгъл зяпаха занемяло преминаващото покрай тях видение. Да, Изабел Сейвън бе подобна на истинска химера в черните си дрехи, които само подчертаваха стройната и женствена фигура под тях, но не красотата на червенокоската я правеше толкова нереална, а фактът че тя изглеждаше полупрозрачна бродеща на ръба между два свята, единият от които скрит от обикновените хора. Това бе свят на митични и чудовищни създания, нейният свят. Защото Изабел Сейвън бе едно от тези създания. Създание обвито в множество митове и легенди, създание от чиято природа тя бягаше от години. Тя бе върколак.

Глава 1
(преди 20 години)
"Скъпи Том,
Пиша ти, защото след като Харолд ни напусна ти си единствения човек, на който двете с Изи можем да се доверим. Ако не беше до мен всичките тези години, не знам как бих се справила сама. Страх ме е Том, много ме е страх за Изабел. През последните няколко месеца, откакто навърши 16 вече почти не си говорим. Станала е много потайна има нови приятели, за които не знам нищо. Сякаш вече не познавам собствената си дъщеря..."
Мери Сейвън бързо кри писмото в кожената папка на писалището, когато дъщеря и Изабел показа червенокосата си глава през вратата.
- Мамо, къде е соса за спагети? Не мога да го открия. - оплака се момичето.
- На най-горния рафт точно до консервите със доматено пюре. - отвърна Мери.
- Благодаря. - каза Изи, вече затваряйки врата зад себе си.
След като дъщеря и излезе г-жа Сейвън се зае да довърши писмото до брат си и бързо го прибра в плик с намерението да го изпрати на следващия ден.
След вечеря Изабел се прибра в стаята си и старателно се опита да остави у майка си впечатлението, че се приготвя за сън. Като всеки опитен в бягствата тийнейджър, тя търпеливо изчака жената да заспи, преди ловко да се измъкне през прозореца. На улицата със вече запален двигател я чакаше колата на Алис. Двете с Изи се бяха запознали точно на 16-тия и рожден ден и толкова си паснаха, че на практика от тогава бяха неразделни.
- Хей, маце!- поздрави я Алис, веднага след като потеглиха.
- Здрасти. Мислех, че майка ми никога няма да заспи. - оплака се момичето. Направо на партито ли отиваме или...
- Да, направо там. Искам да видиш нещо, което може и да не ти хареса особено.
- Как така?
- Ще видиш.
Двете пътуваха мълчаливо към дома на Мариса Милър, където беше въпросното парти. В стомаха на Изи пърхаха пеперуди. Щеше да се види с Тод и да го изненада. Беше го убедила, че няма да може да дойде на купона, само за да му види зашеметената физиономия. Днес правеха точно 3 месеца заедно и това щеше да бъде нейният подарък плюс някой екстри, за които още се колебаеше дали е готова. Двете паркираха на алеята пред къщата на Мариса и Изабел се насочи към врата, но Алис я дръпна да минат през задния двор.
- Ама защо... - възрази недоумяващо момичето, но приятелката и и направи знак да мълчи и я задърпа към дърветата зад къщата. На езика на Изи следващия въпрос замръзна, когато го видя. Беше Тод, а също и Мариса. Двамата взаимно изучаваха устройството на сливиците си. Тя дори не можеше да се разтрепери от гняв, беше като вкаменена, неспособна дори да отмести поглед.
- Можех, да ти го кажа по-рано, но реших, че е най-добре да ги видиш лично, за да ми повярваш. - Започна Алис. - Из, много съжалявам, аз просто....
Но Изи вече не я слушаше а напредваше целеустремено към предателите.
- Не мога да повярвам, че ти повярвах! - кресна тя, стряскайки Тод. Той бързо отстъпи от Мариса и започна да се оправдава, че не било каквото изглежда. Шамарът се стовари толкова бързо и неочаквано, че дори самата Изабел се изненада от себе си.
- Просто замълчи - кресна му тя и с бърза крачка се отдалечи към колата следвана плътно по петите от Алис.
Двете момичета се бяха излегнали на капака на паркираната кола и пиеха поредната бира. Тук на хълма не идваше почти никой и можеха необезпокоявани да се наслаждават на гледката и да изливат огорчението си към мъжете.
- Искаш ли да му отмъстиш? - попита неочаквано Алис.
- Повече от всичко, но как? -попита разпалено Из.
- Хвани ме за ръка тогава.
От устните на двете момичета излезе тихо ахване, когато краските на света около тях избледняха. Изабел бързо се пусна уплашено.
- Няма страшно. Това е нормално. Ти си в Сумрака.
- Аз съм какво? - попита втрещено тя. - Какво беше това? - повтори въпроса си, когато света отново придоби цвят.
- Ще ти разкажа една история, но искам да ме изслушаш спокойно и да си спомниш, какво усети преди малко преди да ме обявиш са луда.
Момичето само кимна без да има сили за друго. Струпваше и се прекалено много за една вечер.
- Сред обикновените хора има и други Различни хора, като теб и мен. Ние можем да влизаме в магическо пространство наречено Сумрак. От него ние черпим своята енергия. В света на Различните има магове и вещици като мен, а има и лечители, вампири, сукуби, инкуби и... върколаци като теб. - Алис замълча, за да даде време на Изабел да осмисли казаното. - Ние те наблюдавахме отдавна скъпа. Искахме да сме сигурни, че ще влезеш по правилния начин в сумрака, защото Различните биват два вида - тъмни и светли. Светлите, макар и да се правят на добри поставят ограничения и глупави правила, който могат да те съсипят. Аз, а вече и ти съм тъмна. Ние обичаме свободата и сами сме си господари. Искам да ме разбереш правилно, аз...
Но Алис не можа да довърши, защото Изабел вече тичаше надолу по хълма разтърсвана от безпомощен гняв. Докато тичаше усети как костите и сякаш се трошат една по една, а мускулите и се усукват болезнено заслепявайки я с неописуема болка. В следващия момент тя отново тичаше задъхано, но под формата на тигрица с козина черна като нощта. Изи не спря да тича докато не стигна улицата на която се намираше домът и. Това, което я накара да забави бяха оранжевите и червени проблясъци в небето. Нещо гореше. Малко и трябваше преди да осъзнае, че това нещо е собствената и къща. Тя стоеше пред горящата сграда и гледаше как всичко, което обича се превръща в тлееща жарава, а в главата и се въртеше една единствена мисъл:
"Ще ги накарам да си платят"

Глава 2
(в наши дни)

Барът на Бек бе препълнен както винаги в малките часове на нощта. Събралите се мъже вътре бяха повече от комичен колаж от различни персонажи. От костюмирани юпита решили да опитат тръпката на нощния живот, до дебели рокери, които възприемаха бара като свой втори дом. Едно обаче беше общото между тях. Всички се обърнаха да огледат младото червенокосо момиче, влязло току що. Тя беше повече от красива. Лицето и бе издължено, но с меки женствени черти. Очите и имаха тюркоазени отенъци и сякаш блестяха в тъмното като на котка. Беше висока и стройна, но закръглена точно където трябва. С котешка походка Изабел бавно се придвижи до склада. Никой не посмя да я спре или заговори, макар на всеки мъж в бара да му се искаше. Имаше нещо в нея, което ги караше инстинктивно да се страхуват. Ако питате Изи това бе инстинктът им за самосъхранение, защото тя не бе особено либерална с нежеланите ухажори. Истината обаче бе, че тя беше Различна и макар да не го осъзнаваха всички го усещаха. Вратата на склада изскърца, когато натисна дръжката и.
- Закъсня. Шефът губи търпение. - пробумтя тежък бас принадлежащ на слаб тийнейджър опрял гръб на отсрещната стена. Изи дори не го отрази, а мина покрай него и влезе в малкото но изискано помещение където я чакаше Дмитрий.
- Палето ти отпред си позволява твърде много. - каза тя меко, но обвинително на мъжа седящ зад масивното бюро.
- Нов е, още не знае точната йерархия. - оправда се Дмитрий и в очите му блесна нещо средно между гняв и страх. Вътрешно наистина го прогаряше страхът. Познаваше я като Скарлет и никога не научи истинското и име. Бяха минали повече от 15 години от първата им среща, а тя не беше се променила и с милибръчка, изглеждаше като същото невинно шестнадесетгодишно момиче, в което се бе влюбил навремето. Още таеше тази любов, но вече изкривена от огорчението и обидата, които времето бе гравирало като пирограф върху нея. Тя никога не стана негова, но успя умело да използва чувствата му и днес тя беше най-добрата в занаята.
- Какво си ми приготвил? - попита тя прекъсвайки мислите му.
- Това ще ти хареса. Мамино момченце, точно каквито ги обичаш - отвърна и Дмитрий и и подаде папката. Изабел я отвори и започна систематично да я преглежда и да запаметява данните в главата си. Фотографската и памет беше направо идеална за работата и на наемен убиец. Жертвата и този път беше синът на един от най-влиятелните Донове на Картел де Меделин. Хуако Мендес беше тъмнокосо и тъмнооко момче с невинно изражение, чак не му личеше, че е на 25. "Невинното" момче обаче бе отговорно за над 30 убийства и се славеше със своята безскрупулна жестокост. Именно това му бе навлякло гнева на неподходящите хора. Дмитрий я познаваше добре и никога не би и поверил убийство на невинен.
Изабел нацупи сладко устните си, както знаеше, че му харесва, и затвори папката. Тя стана и отиде до весело пламтящата камина, където изгори и последната бележчица от папката. След това бавно отиде до него и седна на бюрото.
- Благодаря Дима - прошепна сладко тя. - Знам, че винаги мога да разчитам на теб.
Тя постави ръката си върху неговата и го усети как трепва преди да успее да се овладее. Тя не го остави да и отговори, а и се съмняваше, че би го направил и без това. Те никога не говореха повече от необходимото, не и след онази нощ. Тя не можеше да си позволи да нарани още един човек на когото държи. И именно поради това никога не му показа нито на него, нито дори на себе си, колко го цени наистина.
- И научи палето си на уважение. - подвикна тя на тръгване, така че младото момче също да я чуе. То трепна като ужилено от оса, но не посмя да каже и думичка, тъй като шефът му го фиксираше строго с поглед.
Изабел излезе от бара и потрепери скована от ледовития вятър. Имаше три дни да се справи със задачата. Знаеше, че няма да и отнеме повече от 48 часа. Токовете и продължиха да потракват в такт с пулса на събуждащия се към сутрешен живот Ню Йорк, прочиствайки всички мисли от главата и. Тя вече не беше Изабел, тя беше Скарлет - ловджийката, тръгнала на лов и готова да отнеме живот. "Готви се хлапе, аз идвам!"

Глава 3
(преди 15 години)

Дим, тихо бърборене и нежна музика са смесваха в еднородна мъгла изпълваща цялото помещение без да пропусне нито едно кътче. Дима се бе облегнал мързеливо на бара посръбвайки си тихичко водка и хрупайки кисели краставички. Ако трябваше да е честен нито едното нито другото ставаше за консумиране, но не разполагаше с голям избор. До преди няколко седмици той беше обикновен студент по медицина в Московския университет, а сега беше дошъл в Щатите, за да поеме "бизнеса" на чичо си. Пред себе си той признаваше, че това не е за него, но не разполагаше с особено голям избор. Пък и вече беше започнал да се примирява със съдбата си. Поне нямаше да му е скучно, а и едва ли щеше да доживее някога да му е скучно. Той тръсна глава и отпи голяма глътка водка или поне това, което му сервираха като такава. Беше нова година и той нямаше да я посрещне самосъжалявайки се. Струя студен въздух бе това, което прекъсна мислите му. Обърна се към вратата от където идваше ледения полъх и я видя. Червената и коса бе прибрана в сложен на вид кок, а тънката и талия изглеждаше болезнено пристегната в корсет напомнящ периода на гражданската война. Магията на момента изчезна в секундата, в която тя се опита да мине през вратата, но не успя. Кринолинът на пората и бе заседнал в касата на вратата и тя отчаяно се опитваше да се измъкне от този капан. В заведението се разнесоха възмутени коментари да затворят проклетата врата. Дмитрий незабавно се притече на помощ и с общи усилия двамата с момичето едва не се претърколиха един върху друг, тъй като обръчът на роклята и се изплъзна като коркова тапа от касата на вратата.
- Добре ли си? - попита той.
- Да, благодаря. - Отвърна тя, усмихвайки се като ангел. - Ти си моят Ред.
Трябваха му няколко секунди, за да схване шегата и. Когато мозъкът му затрудняван от разсейващите фактори все пак му подсказа, че не го нарича червен, а го сравнява с герой от отнесени от вихъра, той също отговори на усмивката и.
- В такъв случай мис Скарлет, надявам се да ме удостоите с тази велика чест..- Той леко и поклони и подаде ръката си в безмълвна покана за танц. Тя само мълчаливо я пое и като по поръчка в заведението се разнесе мелодията на Love me tender. Двамата танцуваха без да продумат и думичка в продължение на часове. Той я изпиваше с очи, всяка линия на лицето и, всеки меден кичур немирно изплъзнал си от мястото си. А тя му се усмихваше на среща и сияеше като утринно слънце сред сребриста мъгла.
- Много си красива - прошепна той, безсилен да се спре.
- Знам - отвърна му тя, толкова простичко. И думите и не звучаха самонадеяни или горделиви, само глупак би отрекъл красотата и, а тя нито бе глупава, нито страдаше от излишни комплекси.
- Как се казваш? - попита глухо сякаш всички друго освен шепот би развалило вълшебния момент. Тя помълча за момент после отвърна колебливо.
- Ти ме кръсти Скарлет, нека това остане моето име от сега. Много ми харесва.
Дима кимна, приел че тази нощ ще бъдат просто Ред и Скарлет и сякаш вдъхновен от романтичните им първообрази събра смелост и я целуна. От начало нежно, но като тя отвърна на целувката му той вложи цялата страст, която бе сдържал в продължение на цялата нощ. Светът сякаш се завъртя около него и тогава помещението избухна във весели възгласи и ликуване. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че хората просто посрещаха новата година.
- Честита нова година - прошепна Скарлет в ухото му.
- И на теб - отвърна той, неспособен да възпре разполовяващата лицето му усмивка. Той щеше да запомни този нощ, като нощта променила живота му.

Глава 4
(в наши дни)

- Сигурна ли си, че ще дойде? - попита момчето потривайки зиморничаво ръце.
- Ще дойде. Вече си поръчан, тя винаги изпълнява поръчките си. - отвърна му Алис.
- Припомни ми пак, защо се подлагам на риск да бъда разкъсан от тигрица, само за да се срещнеш със стара приятелка?
- Това не е среща със стара приятелка хлапе. Трябва да я предупредя, дължа и го.
- Няма да ми обясниш повече нали?
- Естествено, че не. Ти дори няма да помниш какво се е случило утре.
Хуако направи кисела физиономия, но не каза нищо. Не разбираше защо изобщо прави каквото му казва, просто се съгласяваше пряко волята си и бе неспособен да възрази дори и на най-абсурдните и твърдения.
- Шшщ. - изсъска му вещицата. - Близо е усещам я.
И наистина в храстите нещо помръдна. От това разстояние не можеше да се определи дали е черна котка или голямо кафяво куче, но едно бе ясно, умееше да ръмжи. Тътенът ставаше все по осезаем и близък. Тогава тя изскочи бърза като смъртта. Беше огромна и черна и определено красива дори и в страшния момент на близката заплаха, която представляваше. Хуако нямаше време дори да извика до момента, в който беше съборен на земята и остра болка се разпиля по тялото му. Дори не можеше да определи къде точно тигрицата забиваше зъбите си. Знаеше само едно, болеше зверски.
- Изабел спри! - Алис крещеше, вероятно не за първи път. Момчето бавно осъзна, защо този път можеше да я чуе. Тигрицата бе спряла да го разкъсва и сега вместо нея пред вещицата стоеше младо и много красиво червенокосо момиче. Тя се задъхваше и кашляше, сякаш самата нея я бяха разкъсали току що.
- Всичко е било твоя постановка нали? - прохриптя червенокосата. - Трябваше да се досетя, прекалено идеално беше. Минаха 20 години Алис. Казах ти го тогава, казвам ти го и сега. Плюя на вашите правила и патрули. Не ме замесвай, не искам да съм на ничия страна, не искам да съм част от вашия свят. - Момичето говореше твърдо и решително, но с болезнена яснота той можеше да види сълзите в очите и.
- Не можеш вечно да стоиш на страна и го знаеш. Ти вече си част от нашия свят, дори действаш като тъмна с тази твоя професия. - Обясняваше бавно Алис, както се обяснява на малко дете от къде идват бебетата. - Но причината да те извикам тук тази нощ е друга.
- Ти не ме извика, ти ме примами! - изкрещя вбесено другото момиче.
- Въпрос на тълкуване - промърмори вещицата едвам, едвам под носа си. - Проблемът е, че вече знаят за теб. Този свят си има правила и ти си ги нарушила стотици пъти. Ще те преследват и съдят. Исках да те предупредя. Трябва да се скриеш, да избягаш някъде.
- Писна ми да бягам! - сопна и се момичето, което май се казваше Изабел. - Цял живот бягам заради теб и такива като теб. Няма да бягам повече!
- Но Изабел, не разбираш колко е... - Вече беше напразно, черната тигрица побягна по алеята и сякаш се разтвори във въздуха.
- Не можеш да се скриеш така лесно! - подвикна подире и Алис.
Хуако вече не чувстваше болка. Само огромна умора. Искаше да заспи, да заспи и да не се събуди повече. Клепачите му почнаха да натежават, а от устните му се изтръгна грозно гъгнене.
- А-а-а.. - опита се а каже той. - По - мощ.
- Не се притеснявай, миличък. Скоро всичко ще свърши.
Той ококори очите си, съзнавайки, че повече няма никога да види света през тях. От устните му се показаха балончета кървава пяна, а през миглите му потекоха последните сълзи, които някога щеше да пророни.


п.п. следват продължения, моля да коментирате, за да се ориентирам дали се харесва.

Глава 5
(в наши дни)

- Това не може да продължава така! - настояваше една от закачулените фигури, най-едрата от всички.
-Тъмните настояват за време сами да ришат проблема - с пискливо чиновническо гласче напомни друга, видимо по-дребна фигура.
- Колко още време да им даваме, след като не са се справили с проблема цели 5 години?! -пробумтя басовия глас на едрия мъж.
- Прав си братко. - отвърна със спокоен глас висока и слаба фигура и всички замълчаха да чуят какво има да каже. - На тъмните бе дадено достатъчно време да разрешат проблема вътрешно. От този момент това момиче Изабел е грижа на инквизицията. Не можем да позволим подобно грубо нарушаване на договора и то от върколак, който дори не живее според нашите правила.

***

Изабел съблече просмуканите си с кръв дрехи и се пъхна с блажена въздишка под топлата струя на душа. Водата малко по малко отми напрежението от плещите и главата и докато накрая не остана само само хладното и пресметливо осъзнаване на проблема. Нима пак щеше да и се наложи да бяга и ако да къде щеше да отиде, нямаше ли пак да я намерят. Тези мисли не спряха да подскачат неспокойно в съзнанието и когато влезе в спалнята.
- Този път няма да ти се размине. - каза мек спокоен глас от другия край на стаята. Изабел подскочи , но насред посягането към камата на нощното шкафче бързо осъзна кой бе притежателя на гласа.
- Това, че в момент на пиянска страст съм те поканила веднъж в дома си не значи, че можеш да влизаш когато си пожелаеш през прозореца. - изсъска му тя раздразнено.
- Всъщност мила моя Изи, за вампир като мен поканата ти значи точно това. Но моля те не прави тази сладка нацупена муцунка, нямам време за странични разсейвания. дойдох само да те предупредя да се махнеш от града заедно с онова твое вярно куче. Дмитрий беше нали?
- Не смей да споменаваш името му! - каза тя със заплашително леден тон.
- Ето тази реакция е доста неуместна. В момента дори инквизицията знае колко държиш на него и ще се възползва от това, за да се добере до теб.
- Но той няма нищо общо с този свят. Държах го на страна през цялото време.- Отвърна тя разпалена. - Освен това каквото и да правят, той няма никаква стойност за мен. Само се възползвам от него и жалките му чувства. - добави вече по-спокойно.
-Дори сама не си вярваш на това което каза. Както и да се преструваш личи си че ли влюбена в този глупак. Не, не се оправдавай като малко момиченце хванато да краде бисквити от буркана. Личният ти живот не ме вълнува, просто не искам да попаднеш в техните лапи. Покрий се някъде става ли?
- Но къде Аркадий? - попита жално тя. Червенокоската вече седеше на леглото и съжаляваше за всички години в които не бе показвала чувствата си и за това колко безрезултатно се било всичко това.
-Това не е мой проблем. - отвърна той е в следващия момент изчезна като дим през прозореца.
Изабел дълго стоя като препарирана, забира празен поглед в полуприворения прозорец. Писък на кукумявка я изкара от транса и. Тя тръсна глава и отиде до якето си проснато на облегалката на стола и бръкна в джоба му. От там извади телефона си и набра номер от последните повиквания.
- Ало Дима? Да, изпълни я, но имаме друг проблем. Чакай ме на нашето място. Не, не може в бара. Да, ела сам. Гледай да не те проследят. - тя замълча за момент и въздъхна. - Да, има за какво да се тревожиш.

Глава 6
(преди 4 години)

-Какво да бъде?- попита високият тъмнокос барман.
Аркадий впери в момчето поглед който сякаш бе изкован от лед. Зениците на невинния младеж се разшириха под влиянието на вампира. Той безропотно наля ябълков сок в чаша предназначена уиски и пусна вътре няколко бучки лед. Кръвопиецът му намигна и се отдалечи във вътрешността на заведението. Ловът за него тази вечер тъкмо започваше. Само след няколко часа той щеше да навърши 300 години и по този повод от канцеларията на Патрула му бяха подарили лиценз за жертва по негов избор.Тъкмо се беше насочил към една сладка блондинка, която обсъждаше оживено с приятелки премиерата на новия касов хит "Здрач", когато вниманието му беше привлече от току що влязлата в бара червенокоса красавица. Дори от това разстояние в мрака той можеше да забележи стройната и фигура, който излъчваше всичко друго освен крехкост. Вампирът не устоя на изкушението и притвори очи, сканирайки аурата на непознатата. Едвам сдържа ахването си, когато видя, че тя всъщност бе върколак. Явно бе инициирана на скоро, защото дори не си правеше труда да го прикрие. Аркадий бе запленен от начина, по който характерът и се четеше като на книга. Тя бе запленяваша комбинация от страхове и борбеност. Личеше си че е станала майстор в оцеляването, защото животът бе оставил тежкия си огнен отпечатък върху цялата и личност. А най-сладко от всичко бе, че тя дори не осъзнаваше всичко това за себе си. Той се приближи към нея с бавна елегантна походка като краката му сякаш дори не докосваха земята.

***
-Такава красива дама да пие сама? Къде е глутницата ви милейди? - Силно смутена от шегата Изабел се обърна рязко и замръзна при вида да "сваляча си". Беше красив, но по онзи особено древен начин по-който е красива възстановка на черепа на кроманьонец. Самото му излъчване караше подсъзнанието и да се гърчи притискано от хладния и разум. Очите и казваха, че той е на не-повече от 25 години, но вътрешно не можеше да се отърве от усещането, че пред нея стои старец. Изи тръсна глава в отчаян опит да си върне контрола над собствената си глава и го погледна в ледено сините дълбини на очите му.
- Защо точно глутница? Това е доста странен подбор на думи.
- А нима вълците не се движат на глутници? - попита със същия спокоен тон непознатия.
Момичето затваряше и отваряше уста неспособно да отговори на току що казаното. Трябваше и доста алкохол докато възвърне способността си да говори нормално без да пелтечи.
- От къде знаеш? - попита тя толкова тихи, че ако събеседника и не бе вампир едва ли би успял да я чуе.
- Та ти още малко ще си закачиш табела на красивото вратле. Никой ли не те е учил как да се прикриваш?
Изабел се изчерви и започна усърдно да разглежда бомбетата на кубинките си. Той явно бе като нея. Е, или поне подобен на нея. Беше срещала такива като тях през годините, на някак винаги разбираше или поне успяваше да прикрие деликатното си положение.
- Ами като го казваш така... - смънка тя неясно.
- Спокойно, всички сме били млади. От кога си различна? Предполагам още те обучават, макар на учителя ти да трябва да му кажа две думи, защото прикритието е първото, на което трябва да те научи.
- Ами такова... - продължи да мънка Изи. - Нямам учител. Вече 16 години се оправям сама в това.
Вече беше ред на Аркадий да занемее.
- Ама как така?
- Виж какво - разпали се вълчицата- ако и ти ще ми опяваш за патрули и различни, по добре се разкарай. Казах ви още тогава не искам нищо общо с вас! Вървете по дяволите и вие и тъпия ви свят!
Тя тупна силно няколко банкноти на барплота и масивното дърво завинаги запечата следа от малката и ръка гравирана в него. После изхвърча от бара като се стремеше да остане човек и да се махне по-далеч от онзи изрод. Тъкмо се оглеждаше назад, когато се блъсна в нечии гърди. Макар гърди да бе неточно определение за буцата мрамор, в която се блъсна.
- Нима си мислиш, че от вампир се бяха така лесно? Страха ти направо оставя светеща пътечка след теб. - въпросния изрод пред нея.
- Какво искате от мен? Няма да стана част от вашия свят, по добре ме убий. - Изабел изрече тези думи съвсем сериозно, което и бе причината да се засегне, когато вампирът избухна в истеричен смях и му трябваха поне 2 минути, за да се съвземе.
- Защо да те убивам малката? Не ми пука какви ги вършиш със живота си. Просто исках да те вкарам в леглото...
- Оу. - успя да отрони само Изабел. След първоначалния шок тя бързо осъзна, че вампирът е доста привлекателен. Широки силни мишци, големи, но нежни длани, интелигентни сини очи. Сякаш нещо я дърпаше към него.
- Какво ми правиш? - попита в опит да се паникьоса, но излъчването му я омайваше като райски газ.
- Спокойно малката - отвърна вампира. - Ако сама не го искаше нямаше да се получи.
Тя бавно се замисли и през петмеза, в който се превръщаше съзнанието и осъзна, че беше прав. Тя наистина го желаеше.