Няколко разказа от Муа XD

Злото в един ангел
Нощния въздух просвистя под мощните ми, черни криле. Обичах този звук, обичах чернотата и хладнината на нощта. Носеше ми някакъв вид успокоение. А аз имах нужда от всичкото спокойствие на света, за да не полудея,да не се нахвърля върху някой или да се върна там и да убия всеки, изпречил се на пътя ми към Него.
За пореден път се сетих за падането си. Беше преди около седем века, но все още се ядосвах от загубата по време на бунта. Ах! Бунтът... Бях въстанал срещу Него и слугите му. Просто животът в, така наричания от хората „рай”, никак не ми се услаждаше. И така.... паднах. Но това се оказа не падение, а победа. Наистина, крилата ми почерняха и сега бях син на нощта. Да, често убивах, защото ми бе станало втора природа, услаждаше ми се. Но, кой някога би предположил, че тук на земята има и толкова удоволствия. Най-голяма тръпка ми бяха жените. Не ме разбирайте погрешно. И жените сред ангелите бяха красиви, но там по-голямата част от истинският секс бяха забранени.
Телефонът ми извибрира. Сигналът тук, в небето, беше лош, затова кацнах на покрива на най-близката сграда. На него имаше четири големи каменни грифона, разтворили човки, свили крила, гледащи към небето. Облегнах се на единия, който наблюдаваше тъмнеещия хоризонт и дигнах.
-Микхаиле! Къде си? – разнесе се познатия глас на Данаил. – Намерих ти работа! Кемал е открил още един нефилим. Онзи ден е навършила 18. Можеш лесно да я откриеш. Като гледам на GPS-а на Кемал, си близко до нея. Тя е на няколко пресечки.
Изсмях се студено.
- Данаиле! Как знаеш кога да ме разведриш. От няколко часа обикалям в небето. Имам ли право на забавления?
-Разбире се Микхаиле.Нямаш проблеми с това. Но просто искам да съм сигурен, че нефилима е премахнат. – и след това връзката прекъсна.
Разперих черните си криле и оставих въздуха да ме отлепи от покрива. Ако сетивата ми бяха прави, а те винаги бяха, нефилимът трябваше да е на една пресечка от мен. Тихо се спуснах на земята, прибрах крилете си и облякох ризата, която носех вързана на кръста си. Беше от бяла коприна. Късата ми, кафява коса, леко се повяваше от вятъра, черните ми очи оглеждаха притихналата уличка. Накрая съзрях целта си. Красиво момиче, внимателно вървящо. Носеше прилепнали дънки, кафяви ботуши, и пончо(както жените наричат тази гадост) в същия цвят. Под него виждах перата от белите й криле.Беше ги закрила, и за очите на човек, те биха бил невидими. Но аз знаех какво търся и лесно го откривах. Сякаш бе заложено в природата ми да откривам нефилимите. Да намирам най-ужасния начин да ги убивам. Човек би си помисли, че един ангел би направил всичко, за да смъртта на жертвата му да е безполезна. Но, всеки забравяше, че аз съм паднал ангел. Владетел на тези, нисши жертви. Бях безсмъртен, смятаха ме за Бог на Отмъщението. И имаха право.
-Здравейте млада госпожице – заговорих с най-нежния си тон. – Да не би да сте се загубила?
Тя се извърна към мен. Съзрях уголемяването на очите й, когато ме фокусира. За малко да се засмея. Ах, хората и техните слабости!
-Аз... – потрепери гласа й. Виждах, че мисли какво може да каже. –Не. Просто... се разхождам.
-А мога ли да ви поканя на вечеря?
Тя ме погледна объркана.
-Сега? – кимнах й. - Сега!
Засмях се гръмко.
-Разбира се, ако нямате нищо против. Бих се радвал да поканя красива дама като вас. – усмихнах се съблазнително.
-Разбира се – нервно заизвива пръсти тя. – Ще е удоволствие за мен.
„Не мила. Удоволствието ще е изцяло мое.” – но ме го изказах на глас. Имах нужда от доверието й. Така смъртта щеше да е още по-болезнена, споходила я от близък човек.
Бузите й придобиха красив розов оттенък. Сините й очи блеснаха и ме заслепиха. Чакай! Заслепиха ли казах?! Мен нищо не ме заслепяваше. Загледах се в нея. Платинено русата й коса блестеше на лунната светлина. Кожата й беше бледа, но по красив и изискан начин.Носът й беше малък с почти невидими лунички, а устните й, намазани с розов гланц, бяха пълни и с перфектна форма.
Разтърсих глава.
„Какво си мислиш Микхаиле?! Тя е нефилим, който трябва да убиеш!”
-Е, нека вървим – подадох й внимателно ръката си. Тя неуверено я хвана и след това ми се усмихна.
Заведох я в ресторант, носещ името „Bloody kill”. Колко подходящо. Всичко обаче беше заето.
-Моля ви да ни настаните някъде по-усамотено – подадох на салонния управител банкнота от 100 долара. Знаех колко алчни и подкупни могат да бъдат хората. Той скришом погледна към парите, очите му светнаха и веднага ни настани на двуместна маса в един тъмен ъгъл.
-Сега ще дойде сервитьора ви –усмихна се мазно той и се отдалечи.
-Мога ли да ви попитам името ви красива модмоазел – отново се усмихнах съблазнително.
Тя се изкикоти тихо. Смехът й прозвуча като мелодия.
-Каролин! – усмихна се и тя, показвайки бели като перли зъби. – Но вие можете да ми казвате Лин.
Поех подадената й ръка. . Беше топла и нежна. Но знаех, че ако й позволя да живее още няколко години, ще стане силна и унищожителна.
Прокарах пръсти по китката й, и леко ги пъхнах под ръкава на синята й блуза. Бузите й почервеняха още повече.
-Приятно ми е драга Лин. Сам. – кимнах и вдигнах дланта й, целувайки я. Чух как пулса й се ускори. Ах! Колко бяха лесни младите момичета...
Когато сервитьора дойде поръчах изискана испанска храна и вино. Виждах нещо, приличащо на неудобство в очите й. След това говорехме, прилагах изтърканите за мен свалячески реплики, правех комплименти, съгласявах се със всичко, което продумаше, казвах, че харесвам същите неща, постоянно се смеех. И накрая, след три часа тръгнахме. Очите и се притваряха, а дългите й мигли ги правеха да изглеждат още по-красиви. Сини и блестящи като диамант.
Подадох й ръка, а тя я пое, свивайки малкото си, изящно тяло до моето. Можех да усетя леки тръпки да минават през нейното. Вървяхме и разговора който подех, беше романтичен, но в умерена степен. Нашепнах й няколко реда на любовни поеми, а тя въздъхна и постави ръка върху моята. „Тази е наистина лесна” – мисълта прехвръкна бързо през съзнанието ми. Нямаше как да не го помисля. За една нощ я бях омагьосал в пълна сила. Усмихнах се доволно и продължих да шепна любовните си капани.
Когато наближихме домът й, тя леко се изнерви. И после разбрах защо. Не, че за мен това което видях имаше значение...
Блокът беше висок и внушителен. Но бях сигурен, че е така само на тъмно. Защото част от ангелските ми сетива бе добро виждане нощем. Забелязах порутените балкони,счупени прозорци, олющена мазилка... Това бе първият блок на тази улица, но и другите не бяха в по-добро състояние.Самата улица бе тясна и тъмна, осветена тук-там от лампа, цялата осеяна с боклуци. Колйо много ми заприлича на окаяните улички в Лондон от преди няколко века...
-Това е моят дом – измърмори почти неразбираемо тя. – Беше невероятна вечер Сам. Наистина ми бе много приятно.
-И на мен мила ми Лин – казах нежно и целунах челото й. Тя въздъхна щастливо и след това се отдръпна от мен. Бързото движение раздвижи крилата й, а заедно с тях и ... пончото. Тя забеляза, че гледам към гърба й, бързо изписка „чао” и се шмугна през облепения с тиксо вход.
Отдъхнах уморено. Кой би предположил, че ухажването може толкова да ме умори?! Свалих копринената си риза и пуснах крилата си на свобода, извън тялото ми.
Черните пера изшумоляха. Ах, как обичах този звук. Размахах ги леко и полетях. Проследих инстинкта си и се понесох към последния етаж. Колко лесно щеше да ми бъде да наблюдавам нефилима от тази височина...
Вече се реех около половин час, когато видях лампата да се светва. Каролин влезе в стаята и бавно махна връхната си дреха. Лицето й беше зачервено, а в очите й се спускаха сълзи.Тя открехна прозореца и се загледа в тъмнината. Капките солена вода капеха, мокрейки дрехата. На гърба й виждах нежни бели криле да потреперват. Липсваше й само арфа и можеше да мине за Ангел на Тъгата. Русата й коса се развяваше от засилилият се през вечерните часове,вятър. Сините й очи, бяха зачервени, а руменината по бузите й придаваше божествен вид.
Зад нея чувах женски и мъжки крясъци. Явно някой се караше. Съседите? Съквартирантите й? Родителите й? Нямах си ни най-малка представа. Накрая Лин не издържа, запуши уши и се хвърли в леглото си. Грабна една внушителна на големина плюшена мечка и се сгуши в нея. Омота краката и ръцете си около нея и продължи да хлипа заглушено.
Хм! Беше ми странно да видя тези сълзи, имайки предвид, че след няколко дни аз ще ги причиня. Щях да ги видя минути преди смъртта да я сполети...
Отлетях и кацнах на покрива, който наричах мой дом от няколко години. На самия покрив имаше една малка беседка, която се виждаше само ако се качиш на него, но аз бях заключил вратата. Никой не беше стъпвал около десет години. Влязох и се излегнах на хамакът, който бях опънал на две греди. Загледах се към колекцията си. Имах хиляди, за някой който не знае произхода им, непотребни предмети. Всеки имаше своя история. Всеки бе принадлежал на нефилим. Най-скорошния беше мънистена огърлица, закачена на пирон, като повечето вещи. Взех я и се загледах в нея. Спомних си невзрачния нефилим. Ужаса в малките й, мишо-сини очи. Гърчовете на кокалестото й тяло, кръвта стичаща се по гърба й, от където бях отрязал белите й крила. Спомних си и злото си отражение в локвата кръв. Бездушните ми очи, подигравателната ми усмивка...
Захвърлих гердана на земята и взех сложен, златен пръстен. Имаше малки рубини и един диамант. А, да! Това беше пръстена на един нефилим – принцеса. А пръстенът до него, по-прост, но отново златен – този на брат й. Това убийство беше едно от първите ми. Нямаше много мъчение за тях. Мисля, че където и да бяха, са по-щастливи от всеки друг, попаднал под ръката ми.
Беше късна нощ, летях с бясна скорост в пустинната жега и бързо напредвах към големия, изящен дворец. Последвах новият си инстинкт и кацнах на единствения балкон от тази страна. Бутнах открехнатата врата и видях принцесата, неспокойно да се върти в леглото си. Косата й бе черна, кожата - като кафе. По лицето си имаше изрисувани йероглифи, а от ухото й до носа се спускаше златна верижка. Тя изстена уплашено и се обърна с гръб към мен. Крилата й бяха скрити, но можех да подуша ангелска кръв в нейната. Вдигнах ръка и колкото едно нейно вдишване – бях забил огнения си меч в гърба й. Тя издиша шумно и след това застина мъртва. Мечът, който бе единственото нещо, което можеше да убие един ангел, се справяше бързо с обикновените нефилими и хора.
Излязох от покоите й, оставяйки алена кръв да наквасва леглото. След това все така безшумно влязох в съседната стая. Там лежеше момче, със същите тъмна коса и кожа. И по неговото лице имаше изящни татуировки. Той бе стиснал силно очите си, явно също сънуващ кошмар. Отново вдигнах меча си. Светлината явно го събуди, защото когато мечът ми се заби в сърцето му, очите му бяха отворени.
Оставяйки и двата нефилима мъртви, свършил задачата си, отлетях при приятелите си. Но преди това бях пъхнал пръстените в джоба на панталона си. Когато босите ми крака докоснаха студения пясък, чух писък на жена. Завих зад скалата и видях Кемал, притиснал красива либийска девойка към земята. Останалите разговаряха и се смееха, напълно игнорирайки ставащото. Помня как си помислих да освободя момичето. Тогава все още имах добро в себе си. Но бързо отблъснах мисълта и се присъединих към останалите. Данаил ми наля чаша вино. Неговата вече бе полу-празна. Харасян спеше необезпокояван на няколко метра. Бялата му коса закриваше очите му, а устните му бяха извити в победоносна усмивка. Явно сънуваше нещо хубаво. Все пак, не спяхме често. Може би веднъж на няколко години. Трябваше да сме истински уморени или пък да сме ранени, за да заспим.
-Какво му се е случило на Харасян? – бях попитал.
-Нефилима се е борил – засмял се бе Марконий. Смехът му – също толкова изкусителен колкото и външността му. От нас шестимата, той бе най-пленителен за жените и жертвите си. Коста му стигаше до брадичката му, стелеща се на кафяви воали. Очите му – прогарящо зелени, гледаха пресметливо към Камел и девойката. Тялото му бе най-трениарно, така да се каже, най-надарено. Той бе част от Небесната войска, докато още бяхме там. – Извинете ме, но смятам да помогна на нашият другар с тази вълчица.
След това ме бе оставил с Данаил. Той бе най-добрият ми приятел. Все още бе такъв. В него имаше най-много доброта и това винаги ми е било приятно. Харасян бе най-зъл, Марконий – най-привлекателен, Кемал – най-лесно откриваше нефилимите, Данаил – най-човечен.А аз? Аз бях най-отмъстителния. Затова и ми бяха избрали призванието Бог на Отмъщението. Хората често използваха това призвание, ако не можеха да открият рожбите си, не можеха да проумеят начина по който са загинали. Тогава казваха „Отмъщение го е застигнало. Това е Негова работа.”. Колко смешно, че те ме наричаха така, както ние ангелите наричахме Създателя...
Поставих пръстените обратно на мястото им, прогонвайки спомена. Реших да изляза.Разперих криле, като преди това завързах нов риза на кръста си, и излетях, насочвайки се към най-близкия стрийптиз бар. Кацнах в тъмната странична улица, облякох ризата си и след това влязох в бара. Видях красиви млади момичета, разсъблечени, показвайки телата си на извратени старци, за да могат да преживяват. Отидох на бара. Там сервитьорката ме позна, хвърли ми усмивка и каза:
-Ей сега ще викна Естел, сладурче.
След това се скри през вратата. След минутка излезе от там, следвана от висока, красива жена, облечена в черна кожена рокля, прилепнала по перфектните извивки на тялото й. Русата й коса се спускаше по раменете й, а устните й бяха начервени с тъмен отенък на червеното.
-Как е мило – поздрави ме тя. – Обичайното ли ще е?
Кимнах. Тя свирна и след малко при нас дойде ниско момиче на 19, облечено единствено с изрязано червено бельо.Усмихна се.
-Естел?! Що стайот? – попита то. Жената му обясни какво се очаква от него на същия език. След като набързо ме огледа, момичето кимна, хвана ръката ми и ме поведе към задната част на бара, вкарвайки ме в едно малко сепаре. Бутна ме на един стол.
-Тебя будет приятна – измърка тя и пусна тиха музика. След това започна да извива тялото си в сложни движения, като грациозна змия.
„Колкото и години да минат няма да се насладя на женската красота” – помислих си и вдигнах ръце, обвивайки тънката й талия. Дръпнах я и тя изненадана падна в скута ми. В началото викна отново „Що стайот”, но след това не можа да устои на чара ми. Притисна се към мен и тихо застена, когато ръцете ми започнаха да се прокрадват по тялото й. Изви глава назад, облягайки я на рамото ми и зашепна нещо на руски.
След малко бях махнал ризата си, бях поставил момичето да легне на диванчето в сепарето, а устните ми жадно целуваха вратът й, вече голите й гърди, корема... След всяка целувка тя издаваше задоволен стон и притискаше тялото си още по-близо до моето Накрая махнах панталона и боксерите си и я обладах. Тя не спираше да издава най-различни възбуждащи звуци, и след минута вече правехме див секс. Ако не беше музиката в бара съм сигурен, че всеки би я чул...
Накрая напълно задоволен я оставих да лежи, облякох се, поставих банкнота при бельото й, излязох и затворих след себе си. След това отидох при Естел.
-Ммм.... днес се забави повечко миличък. Къде е Канди? – заклюкарства тя.
-Почива си. Не я притеснявай. Заслужава си го. И й предай, че наистина ми беше приятно – след тези думи оставих нужната сума на бара и излязох.
Избързах отново в тъмната уличка, хвърлих ризата на земята и се изстрелях в небето. Сега, когато бях толкова разгорещен щеше да ми дойде добре среща с Данаил и момчетата. Замахах силно с крила, но за жалост когато пристигнах нямаше никой. Те живееха в една голяма вила в планината. Не разбрах претенциозния им вкус. Извадих телефона си и натиснах петица за бързо набиране. Даде свободно. След второто бип най-накрая вдигна.
-Микхаиле. Не ми казвай, че вече си се погрижил за нефилима. Много си бърз приятелю. – заговори щастливо в слушалката гласът на Кемал.
-Кемале! Дай ми Данаил. Веднага. – усещах, че е пиян... или пък беше с жена.
Чух вик от другата страна и след малко щастлив глас ме посрещна.
-Микхаил. Да не би да си...
-Не, не! Не съм я убил още – прекъснах го. – Къде сте?
-Оу! В Маями. На един купон. Не те извиках, защото реших, че ще искаш да работиш. – забърбори той.
-Правилно си решил. Ще се чуем друг път – и затворих. – Идеоти! – изръмжах и отново разперих криле.
Накрая без да осъзная се насочих към апартамента на Лин. Тя спеше спокойно, крилата й бяха прибрани. Е, щях да чакам до сутринта, за да продължа с играта.
Насочих се към онзи покрив на който бях кацнал в началото на тази нощ. Когато седнах до грифона, гледащ на изход, се загледах към хоризонта заедно с него. След няколко часа слънцето започна да се показва.Зачудих се дали вече да тръгва към блока на Каролин, или да изчакам. Накрая реших да тръгвам. Но преди това трябваше да ида да си взема друга блуза. Бързо стигнах до скромното си жилище, грабнах кашмирена тъмно синя риза и бял шал.Литнах и след малко бях пред домът на Лин. Седнах на една мръсна пейка и се облегнах, чакайки времето да мине. Не чаках много, защото Каролин излезна в 7 и нещо от сградата. Когато ме видя се закова на място за секунда и след това завървя усмихната към мен.
-Сам! Какво правиш тук? – леко притеснено попита тя.
-Тук съм за да те видя мила Лин – казах и я дръпнах да седне в мен. Тя се изсмя тихичко и се сгуши в гърдите ми. Днес крилата й бяха прибрани. Носеше къса черна дънкова пола, зелена блуза и черно кожено яке. Краката й бяха обути в черни боти и дълги до коляното чорапи на рае, в зелено и бяло. – Как добре реших какво да взема – усмихнах й се, отвързах шала от врата си и го сложих на крехките й рамене.
-Благодаря – смути се леко и целуна бузата ми.
„Колко сме бързи. Една вечер разговори и вече голямо доверие” – засмях се в главата си.
-Накъде си де запътила Лин?
-Към... не зная. Някъде да закуся, след това съм на работа от 9 до 13... И имам урок пи френски в 14 и половина.
-Много заета програма. Нека те придружа за закуска? – предложих.
Тя кимна и се изправи. Поставих ръка около раменете й и бавно завървяхме, търсейки закусвалня.
-Къде работиш? – попитах уж нехайно.
-В бар „Mandarin’s moon ”. На десетина пресечки от тук е. – отговори тихо тя. – Нека седнем тук – посочи с брадичката си ресторант за бързо хранене от дясно.
-Нека – съгласих се и отворих вратата пред нея.
Поръчахме си сандвичи, пържени картофки и кола. Седнахме на маса до прозореца и заядохме. Отново започнах своята игра, а тя не преставаше да се смее и изчервява. Любимият и цвят бе зелен, живееше с майка си и баща си, нямаше братя и сестри. Домашен любимец – папагал, завършила училище на 17, ще кандидатства в дизайнерски факултет във Франция догодина. Колко жалко, обаче, че нямаше да доживее следващата година. Мечтае да живее някъде в Европа...
Колко много можеш да научиш, за един час.
-Сега е мой ред да разбера нещо за теб – прекъсна тя поредния ми въпрос. – Кажи ми нещо за себе си. Не зная нищо освен името ти. Къде живееш.
-В стария квартал „Кюкъри Норт”. Близо до реката. – отговорих неохотно. Не й бе нужно да знае нищо за мен. Аз бях този, на когото му бе нужна тази информация. – Не е ли вече време да тръгваме. Не искам да закъснееш за работа.
Тя ме погледна объркано, но после кимна и стана. След няколко минути спряхме пред кафето. Неоновата табелка още светеше, но някои от буквите бяха изгорели. Прозорците на заведението бяха мръсни, явно чистени много отдавна. На паркинга бяха спрлеи главно камиони и тирове. До вратата имаше мотори.
-Чао! Мерси, че ме придружи. Може би ще се видим следобед? – побърза да се сбогуваме тя.
Изсмях се тихо.
-Не мога ли да те придружа вътре? – попитах закачливо. – Мисля, че имаш още десетина минути до девет.
-Ъм... ами, разбира се!
Влязохме и не се изненадах от мръсотията. Масите бяха олющени, и очукани. Зловонен дъх на алкохол се носеше навсякъде. Рокери и тираджий бяха събрани по масите, крещяха и се надпиваха, въпреки ранният час. Повечето от тях имаха дебели кореми, плешиви темета и мръсни дрехи.
-Тук ли работиш?! – Тя просто кимна. – Но защо не си намериш работа в друго кафе или бар?
-Това е бара на баща ми. Той... не ми разрешава да си търся друга работа – обясни тихо и след това се извърна към мен, бързо целуна бузата ми, помаха ми и влезна в задната стаичка. След малко седнах на масата най-близо и я изчаках да излезе. Когато се показа носеше къса пола, бял потник, а косата и бе вързана на висока опашка. Дойде до мен и седна на съседната пейка.
-Трябва да си намериш друга работа.
-Но... баща ми. Не мога. Ако напусна той ще ме изгони от вкъщи. А няма къде да живея...
-Ще дойдеш при мен. Не искам да те гледам в тази кочина. Зная какво може да ти направят тези мъже. – Не зная защо изобщо ми пукаше. Някакъв нов инстинкт се бе зародил. Сякаш цялото ми същество искаше да я защити.
-Но...
-КАРОЛИН! Не ти плащам, за да седиш и да си бърбориш – провикна се мъжът на бара. Беше мършав, с мазна руса коса, цялото му лице бе в бръчки, дрехите му бяха развлечени...
-Идвам татко! – изписка тя уплашено. След това се обърна към мен и ми прошепна - Върви си.
Кимнах.
-Ще те изчакам в парка от среща – казах й и излязох.
Наблюдавах внимателно ставащото в бара през следващите три часа. Лин постоянно бе със сведена глава. И не зная защо, но това ме ядосваше. Начинът по който позволяваше на баща си да й заповядва. Бях на ръба на търпението си, когато Каролин излезе и бързо завървя към мен.
-Ако не направиш нещо по въпрос на баща си, аз ще го сторя.
-Сам! Какви ги говориш. Познаваме се едва от вчера, а ти вече искаш да се месиш в живота ми?!
-Ако искаш да продължим това между нас, а то може да бъде много, то няма да гледам как някой те разстройва. Дори това да е баща ти.
„Какво по дяволите говориш Микхаиле. Какво ти пука въобще?!” – проговори злото в мн. Но за първи път от векове го отблъснах. Усещах нещо в този нефилим. Нещо странно. Сякаш душата й ме зовеше. Сякаш бяхме създадени един за друг.
-Искам да ти кажа нещо Лин.Името си.. Не се казвам Сам.
-Какво имаш предвид?
-Името ми е Микхаил. Ако наистина искаме да има нещо... трябва да съм честен с теб.
-Искаш да кажеш, че си ме излъгал? Но... защо?
-Имах причини. Аз не съм този, за когото ме мислиш. Зная и ти не си просто обикновено момиче.
Тя пребледня леко.
-Не те разбирам.
-Каролин... вчера. Видях крилете ти – тя отвори уста, за да отрече. – Не ме лъжи. Зная за тях, но... не ме притесняват. Аз... ще ти покажа нещо.
Хванах малката й длан в моята и я повлякох към пресечката наблизо. Махнах ризата си.
-Какво за Б.... – започна тя, но след това замлъкна. Защото крилете ми бяха излезли от гърба ми. – О, Боже! Ти... ангел ли си? Какво... как?
-Винаги съм бил ангел. Преди седем века па... слязох на земята. И сега разбирам, че това слизане, може би е имало причина. Да срещна теб! – това вече не бе обичайна сваляческа реплика.
За пръв път показвах на нефилим крилете си. За пръв път бях искрен. И чувството ми хареса.
-Може ли? – попитах и разтворих ръцете си. Тя бързо се притисна към мен, обгръщайки тялото ми.
Разтворих крилете си и полетях. Чух как от устните си излезе уплашен писък. Но след това тя просто дишаше тежко и надничаше през рамото ми. Стигнах до дома си. Когато кацнах, тя разтреперана залитна, но преди да падне на пода, успях да протегна ръка и да я задържа. Погледнах красивите й сини очи и се потопих в тях. Бавно, давайки й възможност да се отдръпне, се наведох и докоснах устните й. Каролин се притисна до мен, разтваряй меките си устни, позволявайки на топлият и дъх да плъзне в устата ми.Езикът ми докосна нейния и чух лек стон на удоволствие да се изплъзва от гърлото ми. Ръцете ми започнаха бавно да обхождат тялото й. И през двама ни минаваше странна електрическа тръпка, която не бях изпитвал никога досега.
-Имам урок – успя да прошепне тя през целувката.
-Обади се, че не можеш да идеш – отвърнах и, прокарвайки бавно език по врата й.
Тялото й се разтресе и тя се притисна още по-плътно до мен.
-Добре – издиша бързо и дръпна жадно устните ми върху нейните.
Поставих ръце на бедрата й и леко я повдигнах. Тя омота краката си около кръста ми.
„Ами сега?” – обади се разума ми. „Нямаш легло!”
Наистина. Но... имах мек и пухкав килим.
Запридвижвах се към беседката, носейки Каролин с мен. След това бавно я поставих на земята. Отново зацелувах врата й. Тя изрита обувките си и аз последвах примера й. Бързо махнах якето и блузата й. След това. Прокарвайки устни по корема й, разкопчах полата й и я смъкнах, сядайки. Хванах единия й крак и бавно засвалях чорапа й, целувайки голите места. След това направих същото и с другия крак. Махнах панталона си и бельото си. След това отново се наведох към нея и издърпах прашките й надолу, без да искам, късайки ги. Тя вече не можеше да чака и седна в мен. И така, прегърнати, проникнах в нея, чувайки тихия й стон. Лин отметна глава назад, притискайки голите си гърди към моите. Отново я бутнах да легне. Тя ме придърпа и жадно ме целуна, движейки тялото си в ритъм с моето...
Лежах до нея, галейки меката й кожа. Всяко място по което минеха пръстите ми, кожата й настръхваше. Тя бе затворила очи и се наслаждаваше. Голото й тяло бе притиснато до гърдите й, а главата й също лежеше на тях. Прокарах пръсти през гъстата й коса. Не бяхме говорели много. Просто се наслаждавахме един на друг.
Слънцето залязваше. Светлината правеше всичко да изглежда златно. Въздъхнах. Толкова време съм бил на земята и никога не бях оценил истински красотата й. За пореден път през последните часове надигнах глава и нежно целунах челото й.
-Как ще продължи това? – попита ме тихо тя. Едно от малкото неща, които й бях разказал, бяха нефилимите и моята задача. – Ще... ще ме убиеш ли.
-Никога Лин, никога. – отвърнах също толкова тихо. Обгърнах я с ръце и я притиснах защитнически към себе си.
Тя подсмръкна. Вдигнах ръка, докосвайки лицето й и усетих сълзи.
-Не плачи, недей! Няма да те нараня! Никога!
-Колкото и странно да звучи – прошепна ми тя и се изправи, поглеждайки ме в очите. – Обичам те! Сякаш душата ми те е познала. Сякаш съм била създадена да те обичам.
След това ме целуна. Разбирах защо е странно. Разбирах защо не трябва да бъде така. Но също така, разбирах, че и аз я обичах.
-Обичам те! – повтори тя.
-И аз те обичам! Обичам те, обичам те, обичам те. Мога да го повторя хиляди пъти – усмихнах й се.
Тя ме погледна и лицето й показваше невиждано досега щастие. Сякаш гледах Ангел на Любовта. Вече нямаше тъга в нея. Или поне не я виждах.
Чух телефона ми да вибрира. Целунах челото й и станах. Погледнах номера. И затова излязох.
-Данаиле! Какво става?
-Обаждам се, за да видя как върви с нефилима.
-Погрижх се преди малко. Няма нужда да се тревожиш – казах забързано.
-Идеално. Тъкмо ти взех подарък- замлъкна за малко и се чу „Не се дърпай жено!” и след това отново заговори.-Ще се влюбиш в тази. Висока като кобила, дълга червена коса, едни блестящи зелени очи. Направо злато! А да й видиш тялото. Ау! Убиец.
-Не съм в настроение за това. Имам нужда от почивка.
-Да не би онази да се е борила?
Замислих се. Секса бе доста животински. Изпълнен с емоции, любов и желание.
-Да. Доста при това.
-О... ще дойдем и...
-НЕ! – извиках и след това бързо овладях гласа си. – Искам да бъда сам. Трябва да оправя нещата. Мисля да замина за малко. Ще се върна след месец.
И затворих. Не знаях какво щях да правя сега. Но имах цял месец да бъда с Каролин. После щях да измисля нещо. Нямаше да позволя някой да я нарани!

Оставаха четири дни. Четири дни до изтичането на онзи месец. Все още не знаех какво мога да направя. Не бях мисли.
Бяхме в Гърция. Прекарвахме времето по плажове, гори, често плувахме и се гмуркахме. Каролин постоянно се смееше. Бузите й не губеха апетитен червен оттенък, тялото й постоянно ме примамваше с топлината и уханието й. Често се натискахме на най-различни места,а пък и нямаше много такива, които да останат неосквернени от голите ни тела.
Една нощ й казах да ме изчака в стаята ни в хотела, в който бяхме отседнали. Излязох и се запътих към близкото пазарче. Исках да купя рози и свещи. Но както вървях нещо привлече погледа ми. Заложна къща. А на витрината блестеше тридесет сантиметров тънък нож. Нещо в мен се пробуди. Сякаш звяр, за който бях забравил, се бе събудил след дълъг сън. Въобще забравих за розите и свещите. Забравих всичко и всеки.
Влязох в заложната къща и попитах продавача колко му е ножа. 20 евро. Имах и повече. Дадох му парите, взех плика и излязох. Заразхождах се из улиците. Не исках да се връщам. Не исках това да се случи. Но чудовището напираше и ме изгаряше.
Бързо се прибрах при Каролин. Тя ме погледна щастливо. Беше по бельо и лежеше на леглото, развявайки безгрижни крака. Застанах на вратата за секунда.
-Взе ли това от което имаше нужда – засмя се тя. След това потупа чаршафа до нея.
-Взех всичко от което някога съм имал нужда – чух гласа си, но не го познах.
Лин ме изгледа стреснато. Сякаш някой друг ме контролираше... Извадих ножа от торбичката. Крилете ми се разпериха и изтласках въздуха, засилвайки се срещу нея. И ножа попадна в сърцето й. Чух нежната й въздишка. И след това своя собствен крясък.
Очите и се затвориха, кръвта й потече между пръстите ми. Свлякох се на земята, повличайки я със себе си. Сълзи, ангелски сълзи, закапаха по побеляващото й лице.
-Не, не, моля те. Не умирай! Недей! Кажи ми, че си жива. Моля те – шепнех тихо и солените капки продължиха да падат. Прегърнах я, притискайки бездушното й вече тяло до своето. Разтресох се от плач.
Но нямаше знак, нямаше дихание, сърцебиене. Тя бе умряла. Бе преминала нататък. И повече никога нямаше да мога да погледна блестящите й очи, да усетя устните й, притискащи се към моите. Все пак се изправих. От ъгълчето на устата й течеше струя кръв. Целунах я, сълзите ми, сливайки се с кръвта й...

Стоях на плажа. Бях погребал Лин преди три дни. Вече живеех цял месец без нея. Беше най-трудното изпитание за мен, през цялото ми съществувание. А вечност, вечност без Каролин? Това нямаше да мога да го преживея.
Загледах се в звездите. Често се обръщах към тях, молейки се Лин да е някъде там. Там и да ме чува. Молех се да ми даде знак... знак, че някога може да я видя отново. Цяла вечност бих чакал за нея. Но... нея я нямаше. Живота ми не бе същия. Бе се счупил на малки парченца, пръснали се из целия свят.
Бях взел решение. И сега щях да го осъществя.
-Моля те Господи – прошепнах. – Не заслужавам да ме чуеш, не заслужавам прошка и изкупление. Просто, моля те, помогни ми – казах и сълза капна на голите ми гърди.
Вдигнах ръка. Чудовището бе оковано на дълбоко, но усещах, че скоро ще се освободи.
„Помогни ми.” – помолих се.
Усещах как се изплъзва. Вече не бе заради загубата. Не беше заради стореното. Бе заради любовта.
Вдигнах погледа си към звездите за пореден път.
Те щяха винаги да са там. Дали на тях въобще им пукаше какво става тук? Какво прави всеки един от нас?
В ръката ми проблесна огненото ми острие.
Винаги звездите ще са тук. Винаги ще гледат...
Знаех, че това бе грешка. Тя бе някъде, където аз никога няма да бъда.
Звездите винаги ще блестят...
Затворих очи и се замолих.
Звездите никога няма да ме приемат.
И острието премина през сърцето ми, миг преди чудовището да се освободи. Заедно със себе си, убивах и него. Заедно със себе си, погребвах своята любов. Със себе си, никога повече нямаше да видя Каролин.
Но ето, че се случва нещо нечувано. Пред душата ми се показва светлина. А там.. моята Лин.
Вече не бе загуба. Вече не бе стореното. Остана само любовта и прошката.
Чувствах, че падаме, падахме в прегръдки, а злото бе погребано.
Звездите винаги щяха да са там.
Злото завинаги щеше да остане мъртво.
А аз завинаги щях да падам със своята любима!