Мис Мистик Фолс 2011 г.

by **Изaбелa** Вто Авг 16, 2011 12:17 pm

First topic message reminder :

Място на провеждане.

Излязох пред всички гости. Честно казано нямаше капка вълнение в мен, не можех да мисля точно за това сега. Бях се приготвила по най-високоскоростния съществуващ начин. Изглеждах така. Спомних си, че миналата година бях в подобна рокля, имам предвид пак беше лъскава, но не сребриста, а златиста и беше драстично по-къса. Е, все пак и тази не беше за изхвърляне. Представих всички кандидатки, които слизаха по стълбите и се нареждаха отпред. Познавах някои от кандидатките – не беше нужно да споменавам Луси, Сара и Нат, но също така Емили, Доун, Али и Ая. Всички бяха ослепителни. Щом всички бяха представени ми връчиха лисчето, където беше написано името на победителката.
- Победителката в Мис Мистик Фолс е ...

* * *

Победителката в „Мис Мистик Фолс” 2011 е

Лусия МагКуин.

Ужасно много ти благодарим за всичката работа по академията и за всичката подкрепа и помощ. И като награда за Луси, а и понеже ще ми трябва помощ занапред, реших да я направи администратор на форума. Честито Мони <3

Ето гласуването:

Лусия МагКуин – 10 гласа
Линдзи Крос гласува за Лусия МагКуин
Доун МагКуин гласува за Лусия МагКуин
Elena Ivashkov гласува за Лусия МагКуин
Сорша Хейлс гласува за Лусия МагКуин
Леда Локхарт гласува за Лусия МагКуин
Алис Гомез гласува за Лусия МагКуин
Дейвид гласува за Лусия МагКуин
Melissa Winehouse гласува за Лусия МагКуин
Иви гласува за Лусия МагКуин
Изабела гласува за Лусия МагКуин

Сара Крес – 7 гласа
Ашли Стивънс гласува за Сара.
Саманта Блек гласува за Сара.
Danny гласува за Сара.
Дилън Браун гласува за Сара.
Brittani Bitch за Сара.
Ани гласува за Сара.
Elodie за Сара.

Кристин Рейнс – 7 гласа
Даниел Радклифе гласува за Кристин Рейнс.
Алия Стивънс гласува за Кристин Рейнс.
Фейт Уинчестър гласува за Кристин Рейнс.
Бела Суон гласува за Кристин Рейнс.
Куин Мъри за Кристин Рейнс.
Арияна за Кристин Рейнс.
Патрисия Бустаманте гласува за Рейнс.

Ая – 5 гласа
Наоми гласува за Ая.
Кристин Рейнс гласува за Ая.
Абигейл Съмърс за Ая.
Анди гласува за Ая.
Лиам Хемсуърт. Гласува за Ая.

Наталия Нортман – 5 гласа
Сара Крес гласува за Наталия Нортман.
Лусия МагКуин гласува за Наталия Нортман.
Alison DiLaurentis гласува за Наталия Нортман.
Ая гласува за Наталия.
Блеър Карсън гласува за Наталия.

Али Клермън – 5 гласа
Мария Канелис гласува за Али.
Марк Стоун гласува за Али.
Тони Стонем гласува за Али.
Анна Мей Стивънс гласува за Али.
Джейсън Хъмфри гласува за Али.

Бела Суон-Уинчестър – 4 гласа
Дийн Уинчестър гласува за Бела.
Сам Уинчестър гласува за Бела.
Лиса Брейдън гласува за Бела.
Алекс Клоуд гласува за Бела.

Eмили Роузууд – 3 гласа
Клеър Дайнард гласува за Емили.
Мередит Сулес гласува за Емили.
Хоуп Ривър гласува за Емили.

Алис Гомез – 2 гласа
Дастан Ибн Фадлан гласува за Алис Гомез
Айра Копс гласува за Алис Гомез.

Доун МагКуин – 2 гласа
Дулсе гласува за Доун.
Саша Питърс гласува за Доун.

Линдзи Крос – 2 гласа
Себастиан Еванджелин гласува за Линзи Крос.
Тайлър Дарк Гласува за Линдзи Крос

Тейлър Леро – 1 глас
Ашара гласува за Тейлър.

* Всички можете да пишете в темата евентуално до утре вечерта може и да удължим срока. Забавлявайте се : ))

* * *

- Луси! – изписках радостно.
Едно момче дойде до мен и ми даде кутия, където беше тиарата.
- Честито. – прошепнах `и тихо, щом се приближи до мен.

by **Изaбелa** Сря Авг 17, 2011 8:04 am

Наталия не спираше да ме дърпа нанякъде и нямаше нищо, за което да се уловя тук, докато не го видях. Дейвид. Вътрешно пищях. Откъснах се от Нат, колкото и силна да беше хватката `и и се затичах към него. Роклята ми пречеше и постоянно се заплиташе в краката ми. Спънах се, но преди да се озова на пода, той ме хвана. И дотук бях със съпротивленията. Бях в ръцете му и не бях способна да помръдна.
- Дейвид. - прошепнах и се улових за якето му, за да се изправя.
Какво правеше тук? Защо беше тук? Не трябваше да е тук. Не трябваше да бъде част от това, не и той. Не можех да го изгубя тук, щях напълно да се съсипя, да се саморазруша.
- Махни се оттук. Махни ме оттук. - започнах да шепна, гласът ми трепереше.
Погледът ми се беше спрял само върху него, никой друг, не можех да погледна встрани, не можех да гледам безжизненото тяло на Сорша, агонията на Луси, Доун и Саманта. Не можех повече да понасям това, исках да свърши, исках да се махна. Мислех само за момента, когато ще е свършило.
Всичко се беше провалило. Роклите се бяха превърнали в дрипи, високите кокове, се бяха развалили, блестящите обувки само се пречкаха. Целият блясък беше потънал в мрак.
- Моля те... - прошепнах и опрях чело на гърдите му.
Затворих очи и си поех дъх. Той беше до мен, щеше да ми помогне, знаех, че нямаше да ме остави.

by Наталия Нортман Сря Авг 17, 2011 8:22 am

Наталия зяпна ядосано към момичето..по точно вещицата,която я бе затворила в проклетата гробница и се ухили лукаво.Още сега можеше да й счупи врата,но реши,че първо трябва да помогне на Лусия.Видя,че Изабела побягна към Дейвид,който току що бе пристигнал и я остави в неговите ръце,след което побърза да се нахвърли върху Лусия и мъжът с когото се бореше. "Ако оцелея" .. обеща си тя .. "Ще правя всичко,което си бях забранила.." .. С тези мисли тя се втренчи в мъжа и без да чака повече се нахвърли върху вратът му,който я привличаше неудържимо.Русокоската усети как силата му прекалено мощна за нея сес вливаше в цялото й тяло..но преди да е упяла да се наслади усети режеща болка в главата си и изпищя..
-Копеле..-изсъска тя и се отдръпна назад скимтейки от пулсиращата болка,която започна да се разтила по цялото й тяло..
-Няма да умра точносега.-повтори си измъчено тя и се опита да се изправи,но краката й не можаха да издържат тежеста на тялото й,и тя се свлече отново на земята..

by **David Brightmore** Сря Авг 17, 2011 2:44 pm

Изабела падна в ръцете ми. Била е толкова красива, а аз съм го пропуснал. Как беше възможно? Роклята, обувките, косата...днес е било нейния ден, беше ми казала колко е важно за нея. До някъде се обвинявах, че я пуснах. Трябваше да я оставя заключена, не трябваше да и давам, да идва тук. Идиот. Хванах я на ръце и тръгнах към изхода. Но къде беше той? Трябваше да я измъкна, не трябваше да пострада. Тогава съзрях Наталия, опитваше да се изправи, но нещо сякаш и пречеше и не и позволяваше. Доун се биеше с някакви първородни, доколкото виждах. Вече почти бях се измъкнал, бях я измъкнал когато ме обградиха няколко първородни. Избутах Изабела на земята и започнах да се боря с тях. Бяха толкова много, а аз бях един. Но заради нея си струваше да се изправям всеки път, само заради нея. Не виждах почти нищо, костюма с който бях дошъл, беше изпокъсан. От всякъде бликаше кръв, но все пак раните зарастваха горе-долу бързо.

by **Queеn Infеcted.** Сря Авг 17, 2011 3:35 pm

НИКОЙ ОСВЕН УЧАСТВАЩИТЕ НЕ ВИЖДА БИТКАТА!
ТЯ СЕ РАЗВИВА ЗАД СЦЕНАТА И ОБИКНОВЕНИТЕ ЖИТЕЛИ НЕ ВИЖДАТ ПРЕЗ ЗАЩИТНАТА СФЕРА!!! ТЯ ЩЕ ПАДНЕ СЛЕД КАТО ТОЙ УМРЕ.
--------------------------------------------------
ТОЙ беше обезумял. Подмяташе ме като гумено топче и аз подскачах насам- натам пищейки от болка.
- Лусия МагКуин погуби всички! А най-вече НЕЯ! Кой каза, че любовта е прекрасна?- нямаше да го позволя , не. Дейвид се беше появил и Я пазеше. Едно от движенията му ме ядоса. Бутна Изабела на земята, което никак не беше просмукано с нежност или любов. Замислих се дали моята Изабелка си мислеше същото. Щом ТОЙ усети, че ТЯ е беззащитна се напрегна и започна да върви натам. Скочих МУ и ГО повалих на земята с финес. Очаквайки това развитие ТОЙ улови тялото ми във въздуха и ме прикова към твърдия под.
- О, Лусия, мен ли мамиш!- целуна ме. Беше като да целуваш някого, който тялото ти иска, а сърцето ненавижда. Нямаше я тръпката, когато докосвах Изабела. Усещах само едностранна връзка и никак не ми харесваше. Тиарата в косата ми блестеше. Очите ми бяха мъртвешки отворени и ръцете ми бързо се усетиха. Бутнах ГО и след няколко секунди отново си раздавахме юмруци. Изабела бягаше към Наталия. Силна пулсираща болка. Стоях парализирана на земята по начин , по който виждах как ТЯ попада в ръцете МУ. Изпищях. Всичко ставаше на забавен каданс.
- Пусни Я! НЕ, НЕ, НЕ!!! НЯКОЙ ДА Я ИЗДЪРПА! НЯКОЙ!- но всички бяха заети и погълнати в това да се бият с противника си. Беше като кошмар. Сбъдващ се. Ръцете ми се размърдаха и магията МУ се отслаби щом впи устни в Нейните. Нов крясък. Моят! Дейвид също беше парализиран. Изведнъж Първородните около него побягнаха нанякъде и двамата се спогледахме. За части от секундата между нас се издигна връзка, толкова силна, че успях да поема от силата му. Дейвид падна на колена. Успях да мръдна толкова, че да Я изтръгна от ръцете МУ. Бутнах Я зад гърба си внимателно и хванах за китката, скривайки Я от НЕГО. ТОЙ изръмжа и очите МУ станаха червени и тогава костите ми започнаха да се трошат една по една. Всяка костица беше за грешките ми, най- големите ми бяха за общите ни грешки, а най- финните за НЕЯ. Каквото и да правех знаех, че ще Я изгубя. Или щях да бъда мъртва след битката или щях да видя НЕЯ мъртва. Гласът ми отекваше над всички- толкова силен, че дори моите уши ме заболяха. "Обичам те!" изпратих Й мисъл. Нямаше да се предам преди да Я опазя, нямаше!

by **David Brightmore** Сря Авг 17, 2011 3:58 pm

Гледах как Я докосва, как Я държи, как Я дърпаше. Щях да умра, ако не от друго от това, че ТОЙ Я докосваше дори и с пръст. Не можех да отделя очи от нея. Вампирите се разотидоха, когато погледа ми срещна този на МагКуин. Усетих как взима силите ми, бях парализиран. Не можех помръдна, а Господ да ми е свидетел исках. Исках за секунда да отида до Иза, да я взема и да избягаме. Не ми пукаше за никой друг, освен за нея. Лусия я взе, измъкна я. Тогава усетих как някой забива нещо в сърцето ми. Не беше кол, беше кама. Погледнах нагоре и видях как някакъв вампир я беше забил. Всичко, което ми се беше случило сякаш мина на каданс. Така ли щеше да свърши всичко? ТОЙ щеше да ме сложи в някаква стая и нямаше да мога, да се върна за НЕЯ? Ами Изабела? Сватбата? В момента ми се искаше да се оженим още сега, да знам че поне за минута е била само моя. Ничия друга, че всичко около нас е било без значение и сме били само двамата. Всяка капка живот в мен си отиваше бавно, но все пак ми се изплъзваше от ръцете. Не можех да махна камата, беше забита толкова навътре. Вени се появяваха по цялото ми тяло, а кожата ми ставаше все по-бяла и по-бяла. С последен поглед исках да Я проследя. Къде беше? Някъде зад Лусия, срещнах погледа и. В момента исках да знам, че някой ще Я защити. Че няма да съм умрял напразно, че дори силата, която МагКуин взе от мен е помогнала, дори по някакъв миниатюрен начин.
- Изабела.
Само името и беше в главата ми. Чувах го постоянно, докато накрая изпаднах в нещо като безтегловност. Не чувах и не виждах. Всичко беше потъмняло. Сякаш нямаше нищо и никой.

by Наталия Нортман Сря Авг 17, 2011 4:14 pm

-По дяволите.-изрева русокоската и започна да се влачи по земята приближавайки се по близо до Изабела.Знаеше,че беше доста унизително острани да видиш как един вампир се влачи по земята останал без сили,но не и пукаше.Изабела щеше да остане жива каквото и да й струваше това.
-Хайде размърдай се..-говореше сама на себе си тя и почти докосна ръката на изплашената Изабела. "Ставай глупачке такава" .. нареди си тя и усети как краката й отново поддават..
-Съжалявам Дейвид,но трябва да го направя.-преди мъжът срещу нея да е проумял какво искаше да каже вампирката тя започна да изсмуква жизнената му енергия.Усети как болката в главата й започна да се отдръпва и съзнанието й,да се прояснява.В следващата секунда и тя не разбра како беше направила,но усети топлата кожа на Изабела под пръстите си.Беше я измъкнала..."ТОЙ" я гледаше с такава омраза,че едва се задържа на краката си от силата на погледът му..
-Трябва да останеш жива красавице.-измънка тя и се дематериализира на няколко метра от проклетата битка,която явно никой не забелязваше.Искаше да се намеси в боя отново,защото това й доставяше удоволствие,но преди малко бе наравила същата грешка и Изабела бе попаднала в ръцете му..
-Стой мирна Изабела,ако искаш Лусия и всички останали да оцелеят.-измърмори раздразнено тя и стегна ръцете си около крехкото й тяло.

by **Изaбелa** Сря Авг 17, 2011 4:29 pm

Той не спираше да я наранява. Не спираше да я кара да пищи, да плаче, да вика. Исках да `и помогна, исках да се спусна към нея, да я прегърна, да `и кажа, че и аз я обичам. Бих дала всичко, за да не бъде точно тя. Защо трябваше да бъде точно тя? Защо трябваше да бъдат точно те? Всичките хора, които обичах, бяха събрани в тази вихрушка. Само Сара не беше тук и слава богу. Това, че се беше отдалечила, беше само за неино добро. Не `и се налагаше да се сблъсква с всички неприятности, които донесох. Щеше да остане невредима след всичко това. Това беше единчкото успокоение, за което можех да се хвана. Дъщеря ми беше жива. Опитах се да не мисля за това. Знаех, че Той можеше да се докопа до мислите ми, не трябваше да ги чете.
В един момент всички бяха безпомощни. Стоях изправена насред нищото, чувствах се по-сама, по-изплашена, по-безсилна, безпомощна, изтощена, ужасена. Той впи устни в моите. Исках да го ударя, да пищя, да се съпротивлявам, но не можех. Не можех.
Някой го издърпа и отново се озовах в черната дупка, от която все още никой не ме беше измъкнал. Въртях се и се опитвах да намеря гледка, която не ме караше да потръпвам, когато отрих такава, която ме накара да умра отвътре.
- Дейвид! – изпищях.
Всичко се срина.
Дейвид. Съпругът ми. Сватбата ми. Меденият месец. Замъкът. Роклята, която ми беше обещал. Всичко се пропиля като пясък, който бавно се проплъзна измежду пръстите ми. Той изрече името. Една сълза се търкулна по бузата ми. Тялото му се строполи. Погледът му се беше впил в нищото. Сякаш в момента съществуваше нещо за мен. Всичко се въртеше в една буреносна вихрушка, а той вече беше паднал.
Не знаех какво точно ме държеше изправена. Избутах всеки и всичко край мен. Не знам какво правех, как го правех. Строполих се над тялото му.
Никога не съм си го била представяла по този начин. Блед. Вените по кожата му. Прокарах пръст по лицето му. Никога повече нямаше да го целуна. Никога повече нямаше да мога да се сгуша в прегръдките му. Наведох се над него и допрях устни до неговите. Искаше ми се да можеще да ми отвърне. Не, това не беше краят, не можеше да бъде, не можеше да ме остави тук, сега, не.
- Не. – промълвих.
Ръката ми се спусна към оръжието, което го беше поразило. Измъкнах го от гърдите му.
- Обичам те. – промълвих и сълзите продължих да се стичат от очите ми. Всичко край мен се размаза, отпуснах глава на тялото му и затворих очи.
Исках всичко да потъне в мрак и щом отворя очи всичко да е свършило.

by **Сорша Хейл** Сря Авг 17, 2011 4:46 pm

Тъмнина, лепкава и задушаваща, а не приятна и спокойна, каквато се очакваше да бъде. Не сякаш се рееш, лек като перце, а все едно си прикован към земята и всяко вдишване е неистово мъчение. Две леки убоцквания и гласа на Лусия, прокънтяваш в главата ми. Отворих очи и зениците ми рязко се разшириха, след като осъзнах какво се случваше. Саманта крещеше името ми, а Лусия ме приканваше да ГИ убия. С един замах убих вампира, опитващ се да източи кръвта ми и рязко се изправих. ТОЙ ме беше обезоръжил. Стига, достатъчно! Вдигнах ръце, а ТЕ се озоваха във въздуха. Знаех какво трябва да направя - да Я защитя. Гръбнакът му описа дъга и всеки отделен прешлен се разби на хиляди малки парченца. Болка в главата, разнасяща се по цялото тяло. Можех да гарантирам, че в момента се чувстваше, все едно бавно замръзва, а след това се разкъсва, разпада се на милион частици. Неистова болка. ТОЙ губеше силите си, малко по малко отслабваше, а Лусия, заедно с НЕГО. Въртеливото движение на ръката ми предизвика вихър, който ГИ обгърна. Няколко минути, а после всичко утихна. ТЕ паднаха на земята, изгубили съзнание. Не знаех дали бяха мъртви. Надявах се да съм свършила това, което ми беше наредено. Не чувах мислите ИМ. Нито на единия, нито на другия. Това означаваше ли, че всичко приключи? Бяха ли мъртви?

by **Queеn Infеcted.** Сря Авг 17, 2011 5:37 pm

Болката се разпростираше навсъкяъде. Тъпа и гадна, отвартителна и унищожаваща болка. Можех да се закълна, че дори да изпаднех в безсъзнание всичките ми мускули щяха да са будни. ТОЙ можеше да мине за главен герой във филм на ужасите. "Сорша, Сорша!" Ако сега не се съвземеше, нямаше кога, нямаше!
- Мразя ТЕ! Винаги съм ТЕ мразила!- ТОЙ продъжаваше да чупи костичка след костичка. Вече не ми пукаше. Бях на практика умираща, дори и да ме убиеше Сорша нямаше да е голяма работа. И в тези последни секунди на живот през главата ми мина всичко на лента:
... Бях малка и тичах безгрижно с децата, после картина, онази хубавата картина в хола. Похлопване на вратата. Доуни и мама изчзват в сенките. Ставам вампир, толкова болезнен и грозен момент... Дишах учестено, очите ми се пълнеха със сълзи. Смъртта, виждах я... Джейсън и аз толкова щастливи, когато татко ни намери след онази нощ. Егоистичното му сърце! Ах баща ми, никога няма да ти простя! Париж толкова красив със своите светлинки. Картините ми. Веселите моменти прекарани с Лейла, най- добрата ми приятелка. Мощната болка на погребението й... Някаква вихрушка, летях към небесата, потъвах в синевата им, изчезвах, аз и спомените ми, нямашхме място тук, никога сме нямали. Кога точно съм пасвала в цялата ситуация, кога точно имах място в глупавата игра на живот и смърт? Много ли исках!? Те, спомените ме погубваха! ...Лейла безжизнена във вечно си легло. Сто години скитане по света. Леля. Тя ме потърси. тогава реших, че все пак има място за мен. Потърси ме и изчезна в ръцете ми. Издъхна и последните й думи бяха "Пази се!". Отекващи в главата ми се прехвърлям в имение МагКуин в ръцете на Джонатан, бременна и сгодена... Болка, писък, нечий чужда болка. Неговата болка. Оставете ме всичките, нека поне последните ми минути бъдат близо до НЕЯ, нека Я видя за последно. Нека Я докосна. Колкото и грешно да беше всичко, да обичаш момиче. Да се самоубиеш за момиче да погубиш целия си живот и свят за момиче! Не просто момиче, а моята Изабела. О, болеше. Сладостно усещане. Приятна болка разкъсваше сърцето ми. То се ронеше като падащ пясък между ръцете ми, пръстите ми, сърцето ми Й принадлежеше. ТЯ беше неговия притежател аз бях една Лакримоза, бях умиращата прашинка във въздуха ...Кръвта му, болката в сетивата ми, пищях ли. Томас стоеше до мен, на сантиметри и ме гледаше на кръв. Падах ли? Падах в Нейните обятия. Падах безцелно, падах. Губех се над всичката вода около мен. Едно сухо местенце в целия океан- устните Й. Моите и нейните в перфектен синхрон, моите и нейните!... Гръбнакът ми се разпадаше, разпадаше и съзнанието ми. Разпадаше и оставаше само арматурата на цялата същност. Влюбена съм! Влюбена съм в Изабела! Влюбена съм! ... Думите Й как няма място за мен. Думите Й крехки стрелички. Прашният път и тъмнината. Прашният път и моите боси крака, бялата самодивска рокля и аз- изгубена. Без семейство,а Изабела, ТЯ...
Изпищях. Не знаех защо. Кое болеше повече спомените или магията на Сорша. Първото. ...ТОЙ и надеждата ми да ме убие! Исках да съм мъртва ако не бях толкова сложна нямаше да има нищо от сегашната мъка и трагедия в едно, нищо. ТОЙ и любовта МУ. ТОЙ и прекрасното МУ тяло... "Ти винаги си дръзка и безмилостна и затова те ОБИЧАХ Луия, още те..."- ТОЙ беше мъртъв. Сорша продължаваше да ме убива. Гордеех се с нейната сила. Бях избрала правилната вещица! ... Кладата и пламъците по тялото ми. Смехът на Първородните и ТОЙ. ТОЙ ме сваля от кладата, целува ме и ме инфектирва. Дар и проклятие в едно! ТОЙ... Успях ли да ГО обикна, не, защото искам само НЕЯ. Това значеше да умреш, значеше да видиш всичко за секунди, бързо като автомобилно състезание- излизаш на платното и оставаш неспособен да мърдаш. Изабела. Моята кола, силата, която ме уби. Изабела ... Погледът Й когато не ме позна. ТЯ не ме помнеше. ТЯ нямаше да бъде моя, никога. Никога. Онази вечер, ТЯ заспа в обятията ми. Онзи диван и онова помещение, онзи момент. Онази цеувка, всико беше толкова приятно , умопомрачаващо. Нейното парти, медальонът. Изабела щеше да се омъжва, никога нямаше да бъде моя. Болеше ме повече отколкото можете да си помислете. Мистик Фолс. Бях победила. За първи път побеждавах, който и да е било и тогава всичко свършваше за секунди за минути. Ах, трудно е да си спомниш, когато сърцето ти не бие вече... Вихрушката слезе бавно надоло. Туп-туп-туп. Само един поглед. Само да Я видя отново, за последно. Гласът Й. Настръхнах всичко в мен се събуди. Изабела беше добре. Дърпаше се от хватката на Наталия и бягаше към мен. Очите ми Я гледаха. Запечатвах всичко. Дишах или не, дишах. Дишах , за да Я гледам как тича към мен. О, само ако беше знаела. Изабела... Сладко мое късче нежност, дребна моя пеперудка, пъстроцветна моя отдалечена звездичка. Изабела! Шепнех.
- И-и-з-з-з-а-б-б...- гласът ми заглъхна. Последните буквички, които описаха кръгове около нас. Последното ми желание, копнежа на всичко мое. Изабела исках да ТИ кажа толкова много преди да затворя сините си очи и да потъна във вечния си сън на забравата. Исках да ТИ кажа всиките си мечти и как исках да си купя кола, която да кръстя на ТЕБ. Изабела, не ме оставяй, не заспивай и ТИ. Никога не умирай. Скадко е в смели мечти тихо да прекараш дългите дни на живота и да храниш с ясна радост доволна душа. Мечти за мен и НЕЯ. Толкова грешни и нереални, толкова невъзможни, но мечти. Нали любовта болеше. Тя беше тази, от която не можех да спя. Тя беше тази, която ме приспа. Тя беше тази , за която дадох всичко свое. Ах, любов, истинска ли си? Ах любов, грешна и копнееща, тлееща, пламтяща. Ах Изабела малка моя надеждо за теб дадох най- скъпото си, за теб исках да умра много преди този ден, за теб дадох любовта си. Открадна ме и ме остави неспособна да дишам. Не дишах. Не чувах, не мислех. Тъмнина. Тишина. Мъртва ли съм? Да. Съзананието ми се губеше, едни думи обаче стояха пермаментно гравирани над думата "Смърт- Обичам те Изабела Донахю!.
И тогава всичко придоби мъгляв цвят, всико остана назад. Сбогом звездичке, сбогом.

by **Изaбелa** Сря Авг 17, 2011 6:15 pm

Из всички закътани и тайни предели на измисленото ми царство се разпръсна жестоката и безутешна мизерия, безпощадна, злочеста и поваляща. Гибелта им бе необратима. Те бяха загинали в любов, в моята любов. Тя ни беше унищожила. Беше ни обрекла на страдания, на мъка, на мъст и на гибел. Беше ни лишила не само от разсъдък, беше ни лишила от бъдеще и минало, от спомени. Беше ни отвлякла някъде далеч в моето царство. Беше ни омагьосала с копнежи и мечти, с воали и рокли, диаманти и докосвания. Беше ни завързала здраво с копринени чаршафи за позлатени тронове и ни беше подпалила със собствените изгарящи чувства. И ние горяхме като свещи, ставахме все по-малки, по-беззащитни, по-слаби, докато накрая не оставаше нищо от нас. И сълзите ми се стичаха като капки восък от запалена свещ. Пламъците ни обгръщаха, унищожаваха, оставяха само пепел. Финна пепел, която щеше да се разпилее из цялото пусто, мъртво, глухо и нямо царство.
Нужда. Тя можеше да ме прекърши. Беше безспирна, беше необятна, беше изтощаваща. Нужда за непокварената интимност, която ни беше сплела в едно тяло, която ни беше отредила една участ.
Те бяха мъртви, а аз живеех. Не. Не живеех. Дишах, ходих, мислих, но не бях жива. Бях мъртва. Гърчех се изпод сгромолясалото се над мен отчаяние в своите вечни предсмъртни мъки. Всичко, което ми предстоеше, беше бавно пренасяне от царството на Изабела в царството на мрака, тишината, самотата. В царството, където замъците бяха пустощ, където водата беше суха, храната – незасищаща, въздухът – смъртоносен, любовта – омраза.
Пусках се. Изпуснах въжето, което ме държеше да не полетя надолу към скалите. Летях. Вятърът минаваше през мен и се превръщах в пепел. Накъсвах се на малки листчета, които оставаха зад мен, разпиляваха се и изгаряха, губеха с в небесния свод.
Болка. Сякаш вода нахлуваше в дробовете ми. Очите ми широко се отвориха. Знаех, че не беше реално, беше сън, беше мираж, беше спомен. Давех се. Водата ме стискаше с огромните си лапи, изкарваше въздуха ми, изцеждаше силите ми. Еуфория. Крайниците ми се изпъваха в опити да ме спасят, да ме измъкнат оттам.
„Той не ме научи да плувам. Не можа да ме научи да плувам.” – пищеше тънко гласче в главата ми.
Всичко се изпари. Дейвид не ме беше научил да плувам. Нямаше да разпратя поканите за сватбата. Нямаше да мога да облека роклята, да сложа булото, да застана пред олтара, да кажа „Да.”.
Никога повече нямаше да срещна топлите очи на Лусия, изпълнени с толкова много любов и нежност. Да наблюдавам движенията `и пропити със загриженост.
Бях сама. Бях лутаща се, рееща се прашинка, която някога е била част от нещо красиво, нещо голямо, нещо изящно, което се беше разбило на парченца, заради нечия непохватност. Бях изгубена. Щях да остана на този свят като един призрак, като една измъчена душа, раздвоена между света на живите и този на мъртвите, която никога нямаше да открие отново своя съпруг или жената, която обичаше.
Бях бледо отражение в изкривено огледало. Бях неясен образ на черно-бяла снимка. Живеех в спомените на другите, а когато никой нямаше спомени с мен, умирах.
„Сбогом.”
Те умряха погубени в любов, а аз останах жива, откъсната завинаги от тях. Ние трябваше да бъдем разделени. Трябваше, защото иначе пожарите, които предизвиквахме взимаха прекалено много жертви. Трябваше, защото иначе взаимно се убивахме по малко с погледи, с ласки, с целувки.
Те бяха мъртви, бяхме разделени, бяхме сами, но пламъците разтапяха дори ледените окови на смъртта и никога нямаше да позволят да спрем да живеем с мечтите, копнежите и спомените.

by **Сорша Хейл** Сря Авг 17, 2011 6:36 pm

Подчинените му се сляха с нищото, потънаха, изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Виковете, плачът, суматохата - всичко престана, замръзна. Каква гледка се откри пред нищо неподозиращите празнуващи... Следва шокът. Онзи, който ме разтърси, сякаш ток премина през тялото ми, но нито една частичка от мен нямаше волята, нямаше силата да помръдне. Всичко беше отвътре. Разкъсвах се, все едно някой беше приложил собственото ми заклинание върху мен. Вложих цялата си воля, цялата си сила, за да направя няколко отмерени крачки. Сгромолясах се там - до мъртвата Лусия и Изабела, която не можеше да се откопчи от нея, до НЕГО, също толкова мъртъв. Аз ГО бях убила. Бях убила и нея. Една сълза се отрони и изчезна. После втора, трета и така до безкрай. Също както капчици кръв капеха от врата, челото и носа ми. Развалина!
- Аз я убих. - проплаках. Гласът ми беше дрезгав, всеки дъх ми се струваше като последен. Не можех дори да си представя, не исках да си представям колко ме мразеха всички в момента. Аз я убих... отчаянието, изтощението, безнадежността взеха връх, паднах в несвяст до другите две тела. Това беше нейната воля - да ГИ убия. Независимо колко и какво ще ми струва.

by **Саманта Блек** Чет Авг 18, 2011 2:41 am

Саманта не искаше да го прави, не можеше. Стремеше се да избегне всеки един от придружните МУ, докато с периферното си зрение виждаше как Изабела плаче и крещи, как Лусия пищи в агония. Как Сорша с последни сили вдига ръце, ТОЙ полита във въздуха, всичко спира за секунди. Сякаш времето спира. Зениците на Саманта се разширяват, тя се концентрира върху него. Знае, че може да помогне на Сорша, използва дарбата си. ТОЙ умира бавно, а заедно с него и Лусия. Тази, която превърна Блек в инфектиран вампир, тази, която я беше връщала към живота не веднъж. Този изключително важен човек за Саманта умираше, за да могат те да защитят НЕЯ. От любов. От страх. От задължение. Но трябваше да я защитят. Главата на Саманта скърцаше от болката, тя усещаше как всеки един мускул от тялото ѝ се разкъсва бавно, но продължваше. Знаеше, че и ТОЙ изпитва същото, просто защото такава беше дарбата на Блек. Каквото искаше да причини на жертвите си, усещаше го и тя. Те умираха. Заедно.
* БУМ *
Едно прекрасно спокойствие. Полилеят - счупен. Роклите - разкъсани. Кръвта - разляна навсякъде. И сълзи. Много сълзи. Сорша, строполена до тях лежи над безмълвното тяло на Лусия и плаче.
– ТОЙ е мъртъв...Лусия... - Промълви Саманта. Сякаш се беше събудила от този безкраен сън. Вихрушката беше отминала, придружените се бяха изпарили във въздуха, заедно с НЕГО, а след себе си бяха оставили разкъсваща тъга. Болка, по-лоша дори от смъртта.
Саманта усети как по лицето ѝ плъзват топлите сълзи. Как не може да ги спре дори и да иска. Как болката от раните намалява, но тази вътре в нея става огромна. Заедно с въздишката, тя не успя да спре сълзите си. Не беше плакала от толкова време. Не веднъж беше вкусвала горчивината на смъртта, не веднъж беше гледала как близките ѝ умират. Но сега беше друго. Лусия беше толкова важен човек. И то не само за Сам. За всички нас. За всички.
– Луси... - Промълви тя. Сега им оставаха само сълзите. Сорша, Саманта, Изабела...плачеха от любов, от тъга, от мъка, от страдание. Толкова много чувства. Можеха да се изразят само в безкраен плач. Викове. Но нямаше да могат да върнат времето. Оставаха им само сълзите.

by Наталия Нортман Чет Авг 18, 2011 7:03 am

Русокоската побърза да грабне Изабела в ръцете си и се дематериализира пред къщата й.Въздейства й без да се замисли не да забрави,а да се отпусне и да поспи.Наталия се върна на проваленото парти и гледаше смаяно открилата се гледка пред очите й.Лусия лежеше с отворени очи,които гледаха към нищото,а от устните й капеше алена кръв."ТОЙ" беше паднал до нея мъртъв,протегнал ръце към крехкото й тяло..Сцената определено бе покъртителна и Наталия се почувства зле.Лусия и беше обяснила,че след като кралят и кралицата умрат тя ще стане кралица..но не усещаше нщо..Беше ли жива?!Вампирката присъпи плахо към двете мъртви тела и се вгледа в стъклени очи на Лусия,които отразяваха образът й.
-Не си мъртва..-промълви тя и падна на колене кат пое главата й в ръцете си.Прекрасната й руса коса се беше оцветила в червено и бе полепнала по челото й.Тънките пръсти на Наталия отметнаха кучурите от лицето й и тя се усмихна..
-Не си мъртва..-повтори тя и отново се усмихна на Лусия,сякаш тя беше жива и я виждаше.От една страна се зарадва,че ще стане по силна,но от друга не искаше да се занимава с останалите инфектирани.Това беше работа на Лусия и тя искаше да си остане такава..

by **Доун МагКуин-Нортман** Чет Авг 18, 2011 7:22 am

Всичко беше ужасяващо,бой,кръв,викове.Биех се без капка умора.Падах, поемах си дълбоко дъх и пак ставах,но не се отказах не спирах да се бия.За миг се спрях и обърнах поглед към Изабела,горката беше толкова уплашена.Тя беше главната цел на ТОЙ.И каквото и да правехме трябваше да пазим НЕЯ.След което обърнах поглед към инфектираната вещица.Беше пребледняла,всеки момент щеше да се сгромоли на земята,но не спираше,гледах и останалите и те не се прадаваха,всички бяха готови да умрат,защо да не умра и аз за сестра си.
И накрая погледнах Лусия,лежеше върху ТОЙ.Забелязах,че силите започнаха да я напускат,заедно с тези на ТОЙ.
Отворих пресъхналата си уста и успях да кажа само една единствена сричка
-Лу......-протегнах ръка към Лусия.Краката ми не ме даржаха вече.
-Не иска да умреш-това бяха последните думи за които събрах сили преди да се сгроморлясам на земята в безсъзнание.

***

Отворих очи.Погледа ми беше леко замъглен,разтърках очите си и първото нещо,което ми дойде на ум е да отида при Лусия.При нея вече беше някакво момиче,което също страдаше.
-Не е мъртва,не не....Сестричкеееее.
От една страна беше хубаво,че ТОЙ е мъртъв,а от друга,беше УЖАСНО,защото Луси също беше мъртва
Една сълза се търкули по бледата ми кожа
-Лусия МагКуин,не мога да ти позволя да умреш-изкрещях,знаех,че вече беше късно,но не исках да приема факта,че сестра ми няма да е сред живите.Тогава се сетих за дарбата си.Сложих ръце на трупа и,затворих очи.Нищо не се получаваше никакъв признак,че ще се съживи.
-Нееееееееееее-изкрещях отново и положих глава върху тялото и.Прегърнах я,не исках да се отделям от нея.

by Sponsored content

Мис Мистик Фолс 2011 г.

Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.

Re: Мис Мистик Фолс 2011 г.