Там където таланта свършва и започва въображението

by **Alexis Ackles** Нед Авг 08, 2010 1:56 pm

Такааам, тук ще в пускам едно мое многоооо старо фикче, което в момента редактирам. Всяка редкатирана глава ще минава през вас, че да ви чуя ценното мнение
Предупреждавам, че фика е пускан в два форума на Twilight, да се знае.

Всяка прилика с герои на Стефани Майър е съвсем неомишлена!
Вампира, за който следва да четете е съвсем различен от тези в Здрач или Дневниците на вампира.
Без кръв той не озверява, а напротив - силите му отслабват и е горе-доло като човек, но все пак достаъчно силен да се бори за плячка.
Предварително отговорям на въпросите "ще се храни ли с животинска кръв" и "ще живее ли във Форкс/Мистик Фолс".
Отговора е не.

Скоро ще пусна първата глава и се надявам да ви хареса. Пък, ако не пускате коментари ще спирам да го поставм, няма смисъл да ви тормозя.
Иии друго, фен съм на не много дългите глави и спокойно мога да кажа, че моите са късички и просто написани, така че са много лесни за четене. Там където таланта свършва и започва въображението 272792

Там където таланта свършва и започва въображението 272792

Ликове на героите:
Адриана
Джес
Дийн

by Nadia Petrova Нед Авг 08, 2010 1:59 pm

Ще следя с интерес. Smile

by **Alexis Ackles** Нед Авг 08, 2010 2:14 pm

САМОТА, БОЛКА, СМЪРТ...НОВ ЖИВОТ

Първа глава. Историята.
Там където таланта свършва и започва въображението Tears

Хвани ръката ми. Дръж се здраво.
Ще минем през страшни места, но мисля, че знам пътя.
Само не пускай.
И ако те целуна в мрака, не се притеснявай,
защото ти си моята любов. (Стивън Кинг)

Адриана:
...Студени капки пот се стичаха по лицето ми, около мен бе непрогледен мрак, единствено бледата луна хвърляше сребристата си светлина, но въпреки това не виждах пътя пред себе си. А аз тичах ли, тичах, нямах цел, краката ми вече болезнено се вдигаха от земята, чуваше се джвакането на калта под обувките ми, нещо в мен закрещя, че съм в грешна посока и беше право.
Достигнах стена, краят на улицата, опрях гръб на нея и болезнено се свлякох на земята. Тъмна, гъста мъгла ме обгръщаше, навлизаше в ноздрите и устата ми, минаваше през гърлото ми, с една единствена цел и когато я достигна я сграбчи с двете си ръце в здрава, непобедима хватка...и въздухът секна. Отворих уста с болезнено желание да изкрещя, но от нея не излезе нищо, очите ми с болка се впиха в тъмното небе, което за секунда бе осветено от ярък лъч светлина. След него последва и силен гръм, чийто тътен отекна в стените. Гърдите ми се свиваха и разширяваха болезнено и напразно. Небето се разцепи и големи капки се устремиха към тялото ми. Забиваха се с все сила върху голата ми плът, сякаш хиляди игли се забиваха в мен, нагорещени, смъртоносни...
- Адриана! - чух името си и се изправих в леглото. Толкова рязко, че последва силен трясък и болка в главата ми. В последствие осъзнах, че трясъка е бил от удара на главата ми в горното легло, това се случва всяка сутрин от последните няколко години...и по точно откакто брат ми умря. Изправих се, а сънят не напускаше мислите ми, очаквах смъртта си по този начин, точно както се е случило с Дийн или поне полицията казва така, макар тялото му да не бе намерено...
Разтърсих глава в отчаян опит да изляза от болезнените спомени. Затътрих краката си до банята. Опрях ръце на мивката и очите ми се впиха в образа обрисуван в огледалото, а там нямаше и следа от някогашните жизнерадостни зелени очи, пълни с жажда за живот и знание, те бяха отстъпили място на безличния мътен цвят и дълбоките лилави сенки. Някогашната мургава и стегната кожа, красива и чиста, точно като на типичното 17 годишно момиче, се бе отпуснала и посивяла, сякаш бе на 40 годишна пушачка. Нямаше ги и плътните алени устни, на които вечно имаше усмивка, нямаше я и някогашната дълга и лъскава кестенява коса. Няма ги от 2 години на сам...
Наплисках лицето си с вода и мудно измих зъбите си, не си направих труда дори да си среша косата, просто я вързах на висока опашка, а нея навих на кок...както всеки ден през последните 2 години...
Върнах се в стаята си и отворих двукрилия гардероб. Очите ми се насълзиха, както вчера и онзи ден, дрехите му все още бяха там, не смеех да ги махна или просто не исках. Побързах да извадя нещо подходящо за училище и затворих вратите.
- АДРИАНА! - гласът на майка ми достигна да ушите ми. Облякох извадените дрехи, които в последствие се оказаха дълги черни дънки и широк черен суитчер с качулка и без цип. Идеално, точно като за мен, дрехите допълваха дупката в която се намирах. Обух кецовете си и свалих чантата си от закачалката на вратата. Слязох на закуска. Коремът ми се сви при вида на празния стол точно до моя. Сякаш бе потънал в прах. Седнах до баща ми, който безинтересно разлистваше страниците на вестника, като периодично отпиваше от кафето си, докато мама слагаше закуската на масата. Отново сложи четири чинии, сякаш да напомни на Дийн, че дори да го няма ние го помним и той все още е част от семейството.
Двадесет минути по-късно, след три чаши кафе и изядена на сила малка препечена филийка, излязох от вкъщи и тръгнах по пътя към училище. Чудя се дали преди две години, когато той се е прибирал по същия този път е знаел, че това ще му е последния ден измежду живите. Дали е знаел, че като поема в друга посока ще срещне смъртта си? Едва ли...Чудя се също как ли е станало всичко, полицията не намери тялото му, само кръв, неговата кръв в една от задънените улички в квартала, дали болката е била непоносима или всичко е свършило бързо? Надявам се да е била бърза смърт...
Някак без да усетя отново се бях отправила към гробищата и краката ми ме отведоха до неговата надгробна плоча. "Искам в далечното бъдеще, когато умра на гроба ми да пише "Горко ти, че ме прибра Смърт, навлече си белята с мен!", би било готино!", казваше той, а сега аз прокарвам пръсти по същите тези думи, макар да не ги виждам, защото погледа ми е замъглен от сълзите. Прокарах пръсти и по усмихнатото му лице, което сякаш ми махаше от снимката. По гравираните със златни цифри "18 години", толкова млад си отиде, а имаше такова желание за живот искаше да изцеди всичко от него, а сега какво...дори не успяхме да го погребем както трябва, празен ковчег, а кой знае къде се разлага тялото му сега...
Стиснах очи и прехапах до кръв долната си устна, паднах на колене върху зелената прясна трева, а ноктите ми се забиха в пръстта.
- Защо? - единствено успях да пророня аз.
- Ади! - чух нечий глас зад себе си, а после груби, мускулести ръце ми помогнаха да се изправя от земята. Погледнах към лицето на дошлия току що, от там ме гледаха разтревожено черни очи. Разплаках се по-силно и го прегърнах.
Джес - единствената ми упора след смъртта на Дийн, най-добрият ми приятел, той единствено разбираше какво преживявам, той беше единствения, който ме изслушваше.
Когато тръгна към изхода на гробищата не се противях, а може би не исках, краката ми се влачеха до него, а той тихо ми шептеше в ухото...
- Шшт, спокойно миличка, спокойно...тук съм... - нежния му глас наистина ме успокояваше.
Не след дълго бяхме стигнали до училище, аз бях спряла да плача, може би защото очите ми бяха пресъхнали вече, а може би защото ми беше писнало от подигравки...
Застанахме на входа на сградата...
Сега беше началото на последната ми година, от която зависеше бъдещето ми, поредната година, която трябваше да преживея без Дийн.
Поех дълбоко въздух и тръгнах по пътя на съдбата си...

by Наталия Нортман Нед Авг 08, 2010 2:24 pm

Първата глава е невероятна... Smile

Давай нататък Razz

by Nadia Petrova Нед Авг 08, 2010 2:46 pm

Невероятна е!Давай некстт! Razz

by **Alexis Ackles** Пон Авг 09, 2010 6:34 am

Ууу благодаря много, ех зарадвахте ме

Втора глава. Времето лекува! Едва ли...

Народа е казал: Времето лекува!
Но никъде не е споменато какво количесто време ще ти трябвда докато излекуваш болката,
докато забравиш...ако това въобще е възможно...(Из лични мисли)

Единственото, за което жадувах беше да се върна в къщи и когато последният звънец оповести края на часа, се изстрелях от стаята като попарена. Взех си нещата от шкафчето и побързах да изляза от "Зоната на здрача" както наричаше Дийн училището. Последва нов спазъм в корема при лика му, който се изрисува в съзнанието ми. Стиснах очи за секунда, но тя беше достатъчна за да се блъсна в някой, а после да усетя студения цимент под мен.
- Внимавай къде ходиш, клошар такъв! - изрога грубо момчето, в което се бях блъснала. Изсумтях и събрах нещата си от земята. Излязох от опасната сграда и тръгнах по пътя към вкъщи. За мое щастие този път краката ми ме слушаха и ме отведоха право там. Качих се право в стаята си и легнах на леглото си. Свих се на кълбо като сложих ръка през кръста си, сякаш да предотвратя разпаденето на тялото ми. Имах ужасното чувство, че се разпадах, че всичките ми вътрешности се разкапваха, сякаш някой зверски ги разрязваше с нож. Като празна съм, голяма част от мен си отиде заедно с Дийн преди две години, а другата, която сячески се стараех да подържам жива, бавно, но сигурно си отиваше. Заплаках, отново, нямах сили вече за сдържам сълзите си и те вече се стичаха по бузите ми. Усетих нечие присъствие в стаята и се обърнах към вратата, на която стоеше майка ми. Русата и коса се спускаше покрай бледото й и изпито лице, очите и бяха леко присвите и ме гледаха разтревожено, синия им цвят бе станал като бушуващи морски вълни без капчица желание за живот. Слабата и фигура беше напрегната, стегната и някак едновременно с това небрежно облегната на вратата на стаята ми, леко прегърбено.
- Пак ли плачеш? - попита ме тихо тя. Не беше ли очевидно, очите ми вече бяха подути и червени, а по страните ми имаше следи от вадички.
- Да! - отговорих и с прегракнал глас, като леко изхълцах.
Тя се приближи до мен и седна на леглото ми.
- До кога ще продължаваш така? - попита ме тя, а дъхът и лъхаше на алкохол, ето защо и очите и бяха толкова мътни.
- Пак ли си пила? - изправих се в леглото си и я погледнах укорително. Тя примигна няколко пъти срещу мен, знаех, че сега ще и кипне, щеше да се развика, ще последва караница, както всеки ден през последните две години.
- Няма да ми държиш сметка какво правя, аз съм майката, ти дъщерята... - развика се тя, както и очаквах. Запуших ушите си и започнах да се клатя в леглото си. Сега щеше да последва и обвинението, щеше да изкара мен виновна за смъртта на Дийн, щеше да каже, че е било по-добре аз да си отида вместо него...
- Ти, ти...ти си винавна, да беше пукнала ти, а не малкото ми синче...съкровището ми... - както си и мислех. Говореше за него сякаш той е единствен за нея, сякаш са били толкова близки, неразделни. Ако някой е слушал ще си помисли, че Дийн е бил мамино момче, може би дори, че е страдал от Едипов комплекс. А всъщност той не я понасяше, мразеше начина, по който се държеше с мен, караше се за това с нея и не искаше да има нищо общо с нея. Нямаше търпение да завърши и да се изнесе, постоянно повтаряше как ще ме вземе с него, как ще си вземем квартира, че той ще работи, а аз ще завърша училище...а сега това никога няма да се случи..., а аз най-вероятно ще свърша като майка си.
В пристъп на ярост хвърлих по нея чаша, която се разби на пърчета в стената. Майка ми ме погледна с присвити очи и излезе от стаята тряскайки силно вратата. Свих се отново на кълбо за да предотвратя новия спазъм в корема, който скъса малкото останали кончета, които ме оставяха цяла.
Известно време не се чуваше нищо от долния етаж, предполагам, че отново е започнала да пие или вече е заспала на дивана в хола. По едно време на вратата ми се почука, обърнах се към нея за да видя как баща ми влиза с бавни крачки. Дойде до леглото ми и седна до мен, погледнах го за секунда, а после се сгуших в големите му като мечешки лапи ръце, в които се чувствах сигурна. Заридах тихо, докато татко бавно рисуваше кръгове по гърба ми.
- Спокойно, спокойно мила, всичко ще свърши, времето лекува! - прошепна тихо той в ухото ми.
- Едва ли... - казах аз хлипайки и едва поемайки си въздух.
Баща ми въздъхна и усетих как леко закима с глава.
- Права си...
Вечерта настъпи, здрачът падна и слънцето отстъпи мястото си на луната, която беше в пълната са фаза. Наусетно се бях унесла в доста по-спокоен сън от обикновенно може би това се дължеше на татко, който не напусна стаята ми, а остана при мен, топлейки ме с прегръдката си и шепнейки ми успокоителни думи в ухото. В сънят ми този път не беше намесена моята смърт или тази на Дийн, но него все пак го имаше. Седяхме на широка поляна като тази, на която ходехме на питници всяка неделя когато бях на около 10 години. Около нас се чуваше единствено песента на птиците, а из въздуха се носеше приятния аромат на пролетни цветя. Тревата беше мека, зелена, току що окосена, а миризмата и се сливаше с този на цветята. Цареше спокойствието, което ми липсва от години, имаше го онова чувство, което те караше да не мислиш за нищо, просто да лежиш наблюдавайки следобедното слънце през стъклата на черни очила и да се наслаждаваш на блянуваното спокойствие. Дийн ме поглеждаше с широката си усмивка, която толкова много обичах, а зелените му очи, точно като моите, изкряха от щастие. Тогава се събудих, тогава се върнах в реалността и отчаяно се опитах да запазя ухиления му образ в съзнанието ми, точно както беше в съня, но той бавно избледняваше, а на негово място заставаше надгробния му камък и болезнената мисъл, че него вече го няма...
- Дийн... - прошепнах аз, макар повече да звучеше като стенание. Татко веднага започна да ме люлее и да рисува кръгове по гърба ми докато отново се онеса в този път по-неспокоен сън...

by Наталия Нортман Пон Авг 09, 2010 6:40 am

О горката..какво преживява Crying or Very sad

Давай следваща глава Smile

by Nadia Petrova Пон Авг 09, 2010 7:01 am

Много хубава глава,но и много тъжна! Sad

by **Сара Крес** Пон Авг 09, 2010 9:16 am

Боже! Този разказ е страхотен. Пишеш много увлекателно. Очакваме следващата глава Smile

by **Alexis Ackles** Пет Авг 13, 2010 3:10 am

Благодаря много lowe

Трета глава. Смъртта ли е истината?

По-добре да умреш в името на нещо, отколкото да няма в името на какво да живееш.(Неизвестен автор)

Събудих се рано сутринта, когато слънцето все още не беше изгряло. Бях плувнала в студена пот и дишах учестено. Този път имаше разлика между този и предишните кошмари. Е на края смъртта пак ме достигна, но преди това трябваше да гледам отново и отново смъртта на Дийн неспособна да се събудя и да прекратя поне част от болката. Леглото до мен беше празно, явно татко се беше изнизал от стаята след като съм заспала отново. Погледнах към часовника, показваше 4 и 45, не след дълго щеше да съмне, а неспирния ми кошмар щеше да продължи с бясна скорост. Изправих се от леглото, като нямах никакво желание да заспивам отново. Влязох в банята и оставих горещите капки да се стичат по мен близо час, като през това време в главата ми бясно бушуваха мисли. Когато най-накрая излязох от банята и затътрих краката си към стаята си усетих как струйка топла кръв се стича от устната ми. Явно отново бях плакала, но сълзите ми са се сливали с водата и дори не бях усетила, как до кръв съм прехапала долната си устна. Избърсах я с кърпата, която бях увила около тялото, а после се загледах в петното, което остана по бялата памучена повърхност. Сякаш беше идеално изваяно алено кръгче, с лека миризма на ръжда, в главата ми веднага изплуваха картините на локвите кръв в задънената уличка...
Когато се върнах в стаята си за моя изненада на леглото ми имаше оставени дрехи, а до тях бележка...

"Адриана,
спестих ти момента на сълзи, който щеше да настъпи когато отвориш гардероба. Надявам се да съм подбрал дрехите добре, просто не искам да плачеш отново...
Майка ти спи, аз отивам на работа.
Татко"

Оставих бележката на страни и се загледах в оставените дрехи. Светли дънки и черен потник, беше оставил и черен сутчер, ако на вън е студено, предвидлив. Седнах на леглото си и търпеливо изчаках да изсъхна, нямах желанието да върша каквото и да било. След 10 минути най-накрая се наканих и да се облека, а косата си, все още мокра отново вързах на висока опашка, а нея навих на кок. Погледнах часовника, неусетно бе станало седем часа.
Слязох в кухнята и набързо си приготвих голяма доза кафе, а след това тръгнах към училище. За моя изненада пред къщата имаше спряно черно, спортно БМВ със свален гюрук, а на шофьрското място беше Джес.
Заковах се на прага на вратата, а той ми помаха с ръка и ме подкани да отида до него.
- Не исках да рискувам, като те оставям да идваш сама, не е в твой плюс да се отклоняваш отново от пътя. - каза ми той когато стигнах до колата. Протегна се от мястото си и ми отвори врата за да вляза.
- От кога имаш кола? - попитах го докато се вмъквах вътре, не вярвам, че съм била толкова вглабена в проблемите си, че чак да не забележа, това лъскаво и мощно возило.
- От известно време, но баща ми не ми я даваше, днес успях да я измъкна от него. - отговори ми той, а след това се вгледа в лицето ми. - Изглеждаш недоспала... - отбеляза той.
- И е така... - казах и отпих голяма глъдка от кафето си.
В следващата секунда Джес издърпа чашата от ръцете ми и я хвърли на вън докато плавно потегляше на долу по улицата.
- Хей! - извиках аз.
- Не се цупи, пиеш прекалено много кафе. - каза той, а после погледна намръщената ми физиономия с леко ехидна усмивка. Оплезих му се детински и тогава осъзнах, че за първи път насам от доста време се държа по-свободно и дори се усмихнах, нямах представа на какво се дължи това, но не исках да търся причината точна сега.
- Тази усмивка ми липсваше... - засмяно каза Джес, след което се обърна отново към пътя. Докато стигнем до училище никой не каза нищо, но когато се разделихме на входа отчаянието отново ме обзе, а някакво чувсто ме караше да настигна Джес и да не се отделям от него цял ден, защото спокойствието ми явно бе благодарение на него.
Влязох с нежелание в пъвия час и се настаних на последния чин с цел да съм колкото се може по-далеч от съучениците ми. Когато преподавателя влезе, най-накрая осъзнах какъв час имаме. Английска литература, учихме "Ромео и Жулиета" от Шекспир, бях чела тази пиеса преди години, заедно с Дийн, той не схващаше любовта, която свързваше двамата влюбени и непрестанно сумтеше и извърташе очи на всяко тяхно действие.
- Смятате ли, че бихте умрели заради любовта? - този въпрос ме извади от мислите и ме накара да се изправя за да видя реакциите на останалите. Класът мълчеше, имаше само тихи сумтения, а дори се чу и смях. Плахо вдигнах ръка.
- Да, ти на последния чин... - посочи ме господина.
Всички глави се извъртяха към мен.
- Разбира се, бих направила всичко за любовта дори това да означава да се срещна със смъртта, независимо дали е за момче, в което съм влюбена или въобще за любим човек. Ако единствения начин да се видя с него е да умра, бих се пожертвала, ако за да съм щастлива с него трябва да направя тази стъпка, нямаше да се замислям... - "както правя сега", довърших на ум аз. Наистина в момента водих тази дилема, ами ако наистина се самоубия, нямаше да липсвам на много хора, почти никой не ме познава, а ако това е единствения начин да видя човека, с който съм израстнала и който обичам, ще го направя, а и така ще се избавя от непрестанната болка.
- Смели мисли, госпожице...
- Адриана, просто Адриана... - намесих се аз, а преподавателката кимна.
Обърна се към класа и продължи с воденето на урока, докато аз се върнах на предишното си занимание, слових глава върху студената дървена повърхност на чина и се загледах в една точка, сякаш бях пленена от нея...

by Nadia Petrova Пет Авг 13, 2010 3:43 am

Много е красиво,браво! Smile

by **Нора** Нед Сеп 19, 2010 5:46 pm

Браво! продажавай с нетърпение ще чакам следващите глави Inlove

by **Дара Фей** Пон Сеп 20, 2010 1:08 am

Много е хубаво, нямам търпение за следващата глава Smile

by Sponsored content

Там където таланта свършва и започва въображението

Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението

Re: Там където таланта свършва и започва въображението