Диагноза булимия

by **Сара Крес** Пон Апр 04, 2011 3:28 pm

Не съм добре в писането..на места може да има правописни грешки ...просто исках да разбера за мнението ви как се справям и какво още ми трябва. Главите не са дълги, защото нямам време, но ето първата за сега

1 глава
Перфектна

Отворих очи. Слънцето ме заслепи. Първият септемврийски ден настъпи. Майка ми влезе и ме накара да побързам, защото скоро трябваше да тръгвам. За къде да бързам? За мястото където трабваше да понасям подигравките и закачките на съучениците си. Не..! Това не бяха само закачки. Това беше нещо повече. Нещо което ме караше да плача 365 дена в годината. Защо? Защото бях различна? Не..Просто се примирявах...
Момиче със същата банална история като хиляди други. Това съм аз. Една шестнайсет годишна тинейджърка без приятелки. Бях момиче с наднормено тегло. Не знам колко точно тежа. У нас няма кантари, по простата причина, че просто не искам да приема действителността. Пробвала съм хиляди упражнения, диети и режими – нищо не помага! Затварях очите си от хорските погледи, които ме гледаха обвинително. Всеки ден минаваше бавно и мъчителн. Докато не дойде Тя!
Клеър...Момичето на купоните и веселието. Кой би помислил, че едно такова момиче ще заговори точно с мен! Да тя единствено ме гледаше с съчувствие. В очите и виждах възмущение, когато Бил и разказваше за мен. Чудех се дали тя е различна или само се опитваше да ме метне? Не определено беше различна.
Клеър беше в моя клас. Стройно, красиво и лъчезарно момиче. С една дума...перфектна. Момчетата я харесваха, а момичетата и подражаваха. Беше истинска кралица. Това което я различаваше от другите такива...просто не се държеше като такава.
Няколко дена само ме наблюдаваше. Най-накрая дойде на моята маса в столовата. Защо моята? Защото бях единствената седаща там.
- Сигурно ти е трудно? – попита ме тя и се вгледа в очите ми.
- Какво знаеш ти? – попитах я аз объркано и сведох поглед. Боже мразих някой да ме оглежда!
- Повярвай знам достатъчно – каза тя и обърна поглед към прозореца. Сякаш знаеше че ми е неудобно.
- За какво говорим? – попитах я аз объркано. Та тя беше 20кг!
- За това което си в момента. – каза тя
Знаех си. Тя е като всички останали. Не съм човек...аз съм нещо. Или по-скоро нищо!
- Оо, извинявай, аз... – започна тя
- Спри! – прекъснах я аз. – Защо просто не отидеш при идеалните си приятелчета и не ме оставиш сама?
- Виж аз не съм като тях и скоро ще разбереш! Дай си време. – започна тя – И за да ти го токава ела утре у нас. – Тя стана взе чантата си и ми подаде ръка.
- Аз съм Клер междо другото. А ти? -
- Ъъъ, Сали – казах аз изненадано. За първи път от пет години се запознавам с някой като нея, перфектната! Какво говорих?! За първи път от пет години се запознавах с някого въобще. Извих устните си с усмивка и продължих да ям сандвича си. Бях се заклела, че ще ям само салати на училище, но сандвичите и бургерите винаги бяха по-напред на лавицата, сякаш те мамиха към себе си. Въздъхнах и продължих да гледам безизразно.
- Забравих да те питам – обърнах се бързо към Клеър. – Как е телеонияти номер – Това аз ли го казах?! Засмях се на мисълта си...да определено беше хубаво да се сприятелиш с някого и да го питаш за номера му.
- Дай си телефона – усмихна ми се тя и протегна ръка към мен.
Извадих телефона си от скъсаните си и протъркани джинси и и го подадох. Тя го пое и започна ловко да набира. Мелодията на новото парче на Риана звънна в джоба и и тя се усмихна. Боже ако искам да стана готина трябва да зарежа депресарските си песни. Въздъхнах...или само привидно да ги зарежа. Не обичах парчетата, въртящи се по МТВ, но определено трябваше да живея по правилата на безмозъчните същества от моя клас. Трябваше да се променя, а не само да обвинявам живота за несполуките си!