Поредицата "Пърси Джаксън и Боговете на Олимп"

"Ако си взел тази книга, защото подозираш, че и ти си като мен, по-добре я захвърли веднага. Повярвай в лъжите, които мама и татко са ти наговорили за раждането ти, и се опитай да живееш нормално. Да си син на божество е опасно. И страшно. Най-често води до смърт по особено жесток начин. Да не кажеш после, че не съм те предупредил..."
Пърси Джаксън пак ще бъде изгонен от училище... от поредното училище. Непокорен, побойник, слаб ученик, той осъзнава, че не е като останалите деца, но искрено се старае поне малко да прилича на тях. Да, но обикновените момчета не са преследвани от чудовища и не изпаряват учителките си по математика.



Пърси Джаксън не е обикновено момче. Той е син на бог и всякакви чудовища го преследват, за да го убият. Но това не е единственият му проблем. Най-неочаквано Пърси открива, че има брат – най-грозният, най-тромавият, най-страхливият дангалак в цялото училище. Двамата, заедно с Анабет, ще трябва да преодолеят куп неприятности и страхотии, да прекосят Морето на чудовищата, да попаднат на Острова на сирените, да се избавят от магиите на Цирцея и още много, много, преди да откраднат Златното руно...
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
***
Сините ѝ очи се впиха в моите и изведнъж разбрах каква е била целта на намирането на Златното руно, на отравянето на дървото и на всичко останало. Кронос го беше направил, за да вкара нова фигура в играта – „нова възможност да контролира предсказанието“.
Дори Хирон, Анабет и Гроувър, които би трябвало да се радват най-много от всички, бяха твърде смаяни и потиснати от мисълта какво можеше да означава това. А аз държах в обятията си девойката, която щеше да се превърне или в най-добрия ми приятел, или в най-злия ми враг.
– Аз съм Талия – рече тя. – Дъщеря на Зевс.



С романа ПРОКЛЯТИЕТО НА ТИТАНА продължава поредната вълнуваща история за приключенията на Пърси Джаксън. Но това ново приключение е започнало със страховито пророчество за смъртта на един от младите герои.
***
"…Стоварих се на земята. Виеше ми се свят. Отворих очи, бях в краката на Артемида, която с последни сили едва крепеше небосвода на раменете си.
– Бягай, момче! – изсъска тя. – Бягай!
Атлас самодоволно пое към мен. Мечът ми го нямаше. Беше отхвръкнал настрани. След няколко секунди отново щеше да се появи в джоба ми, но тогава вече нямаше да има никакво значение. Щях да съм мъртъв. Люк и Талия се сражаваха с настървението на диви зверове, край тях трещяха мълнии и светкавици. Анабет лежеше на земята и се мъчеше да се освободи от белезниците на китките си.
– Умри, геройче! – Атлас вдигна копието си, за да ме прониже."