опити за разкази (:

by **Елеана МакКартни** Нед Дек 05, 2010 10:41 am

"Черната роза"

Living easy,
Loving free.
Season ticket for a one way ride.
Asking nothing,
Leave me be,
Taken everything in my stride.
Don’t need reason.
Don’t need rhyme.
Ain’t nothin’ I would rather do.
Going down.
By the time.
My friends are gonna be there, too…

Поредният вик. Поредният звук от забита яростно длан в нечия мека кожа. Поредният спазъм в корема на Лара. Или с две думи – поредният скандал.
Малката чернокоска вече половин час седеше на високия дървен стол в малката си и невзрачна стаичка, очаквайки развоя на нещата. Ярките й като изумруди очи шареха из стаята, обгръщайки всеки малък детайл. Трябваше да запомни как изглежда поредната й любима стаичка, която скоро щеше да напусне. Най-много ден-два и щяха отново да я върнат в сиропиталището, а до една седмица някой пак щеше да я приюти, пленен и заблуден от невинната й красота.
Лара бе увила кичур от нересаната си коса около пръста си и му се любуваше. За едно нещо можеше да е благодарна на този несправедлив живот – притежаваше неземна красота. Но даже тя не правеше седемгодишното момиченце по-значимо, по-обичано. Всеки рано или късно намразваше това ангелче и проклинаше деня, в който се бе залъгал от красотата й.
Томас и Джена Джеферсън – това бяха четвъртите поред приемни родители на чернокоската за малко повече от година. И тя самата не знаеше защо всички я ненавиждат, но пък й допадаше да гледа как самата тя разрушава семейства без да иска. В това отношение тя си бе направо дявол.
Брюнетката изкрещя за пореден път и запрати една скъпа китайска ваза, изрисувана с нежни лилави орхидеи, по съпруга си. Томас успешно избегна удара, но се препъна в ниската стъклена масичка, донесена от Испания. Русокосият мъж се строполи върху крехкото стъкло и го разби на милиони малки парченца. Отблясъците от кристалния полилей над главите им затанцуваха по наръбените стъкълца и ги превърнаха в диаманти без стойност. Кръв потече от множеството драскотини, които се образуваха по загрубялата мъжка кожа.
- За Бога, това дете е виновно за всичко! – Пискливият глас на госпожа Джеферсън бе нетърпим даже и за най-закоравелия престъпник.
- По дяволите, Джена, права си! – Пълният мъж изруга, без въобще да се съобразява с невръстното момиченце, което го слушаше от съседната стая със затаен дъх. Лара се надяваше да я върнат там. По-добре бедна с добри хора около себе си, отколкото богата „дъщеря” на такива измамници.
Мъжът се изправи и изтупа най-спокойно стъкълцата от скъпия си костюм. Явно бе, че и преди се е наранявал върху стъкло и беше свикнал с болката.
- Трябва да я върнем в сиропиталището. – В заключение каза Томас, докато набираше някакъв номер по телефона си. Все някой трябваше да разчисти тази бъркотия.
Лара си отдъхна и, вече спокойна, се отпусна на стола. Щеше да се разкара от този дом. Това бе добре дошло за нея.
- О, не. – промълви Джена и чернокоската пак наостри уши, впивайки нокти в мекото дърво. Един път не я върнаха. Наложи се тя да избяга. Опасяваше се, че тази „възможност” можеше пак да я сполети.
- Имам много по-добра идея от това... – Дебелата брюнетка се усмихна злобно, а дяволито пламъче заигра в черните й като бездна очи.
Лара едва не падна от стола си, който се бе наклонил заплашително над постлания с най-обикновен тъмнозелен килим под. Щеше да е по-лошо, отколкото очакваше. Трябваше веднага да се заеме с приготовлението на малкото си багаж и възможно най-бързо да избяга. Но Джеферсън имаха съвсем други планове за нея.
Чернокоската още не бе измислила как точно ще избяга (живееха на петия етаж, така че вариантът със скачането през прозореца напълно отпадаше.), когато съпрузите усмихнати влязоха в стаята й. Въобще не подозираха, че готви бягство.
- Е, миличката ми, имахме малка караница с майка ти, но вече се помирихме. Искаш ли да дойдеш с нас на малка разходка? – Гласът му бе мил и нежен, на който всяко друго дете би се подвело. Но не и Лара. Тя много добре знаеше, че няма да отидат просто на малка разходка. Щяха вероятно да я убият и да я захвърлят в някой канал. Или да я заведат в уж непознатата за нея планина и да я изоставят. Все нещо щях да измислят.
Гласът ти може да е подвеждащ, но очите ти те издават, глупако!, помисли си чернокоската и се усмихна. За така наречените й родители това бе покорна усмивка. Но който и да е нормален човек я видеше сега, веднага щеше да разбере, че това е една злобна, ехидна и подигравателна усмивка.
- Но не е ли малко късно за разходка? – гласът на момиченцето прозвуча прегракнало, не бе продумвала цял ден, и все пак в него имаше някаква грация, някаква изисканост.
Лара погледна към големия отворен прозорец, през който нахлуваше студен ноемврийски вятър. Бе тъмна и почти непрогледна нощ, луната и звездите бяха закрити от плътните облаци. Скоро щеше да завали, във въздуха се носеше тежкият аромат на дъжд.
Чернокоската не получи отговор, но пък й бяха връчени две лъчезарни и окуражаващи усмивки. Тя се направи на глупава и се съгласи. Помоли единствено да я изчакат, за да се облече.
Навлече набързо раздърпана и протрита синя тениска с надпис “I heart rock” и едни избелели с времето дънки. Но най-важно бе джобното ножче, което пъхна в кеца си и покри с крайчето на панталона.

Двигателят избръмча чак след третото завъртане на ключа. Колата бе стар тъмночервен Форд, прашасал от пустинния климат на Тексас и по-стар от повечето дядовци в околностите.
Лара седна на задната седалка както обикновено. Този път не си сложи колана, за да е по-бърза в случай на бягство.
Бе притворила клепачите си, правейки се на заспала, но съвсем ясно чуваше тихия разговор, който се водеше между двамата отпред.
- Сигурна ли си, че ще стане? – Гласът на Томас бе колеблив, все още не вярваше в успеха на плана им.
- Довери ми се, всичко ще мине по вода! – За разлика от съпруга си, Джена бе напълно уверена в себе си.
- Но тя е още малка...
- Престани, вече ти казах, че и така става! – Жената повиши леко гласа си, но се усети и в миг замлъкна. Не трябваше да събуждат дяволчето. След секунда продължи, вече шепнешком, като се взираше в тъмното пред нея шосе. – Ще я приемат, ще се погрижат за нея, докато стане на девет-десет години, а ние ще получим много пачки. „Красотата” й е важната. – Джена изговори думата с омраза, сякаш да си красив бе богохулство. Самата тя бе превъплъщение на грозотата. Вероятно затова ненавиждаше красавиците. За разлика от съпругата си, Томас едва ли не боготвореше красотата на Лара. Но жена му се караше с него заради това и той бе принуден да не споделя възхищението си с когото и да било.
От отворения заден прозорец нахлу студен въздух и Лара се размърда. Съпрузите веднага прекратиха разговора си, надявайки се да не ги е чула. Продължиха да пътуват през остатъка от нощта, потънали в мълчание.

Кичур черна коса се залепи за потното чело на момиченцето. Чак към девет сутринта бяха спрели с колата на едно изоставено от Бога място и сега бавно напредваха към близкия хълм. Слънцето жарко напичаше по напуканата почва, опитваше се да убие всеки организъм. Но Джеферсън не се предаваха така лесно. Не и за толкова много пари.
Вариантът с изоставянето на Лара в планината бе отпаднал, тъй като отдавна бяха отминали онази част, в която тя можеше да се изгуби. Чернокоската прие с пълно спокойствие факта, че ще я убият. По-добре това, отколкото да се измъчва. Тя вървеше с гордо вдигната глава, игнорирайки пулсиращата болка в слабите си крака. Имаше чувството, че скоро ще се строполи безжизнена в повяхналата трева, но продължаваше напред. Странно бе да се каже, че очакваше с нетърпение смъртта си, но си беше истина.

Тримата застанаха пред дървената врата на малка къщурка. Така наречената сграда бе поставена някак не на място – насред този пущинак изглеждаше като пинчер в Антарктида.
- Това ли е? – Томас несигурно се обърна към жена си. Присви очи от слънцето, което го заслепяваше, за да види изражението, но веднага уплашен отклони поглед. Остана без отговор.
Джена почука тромаво по дървената врата. Отвътре не се чуваше нито звук, въобще бе невъзможно тук да съществува живот. Трудно можеше човек да погледне през покритите с дебел слой прах стъкла. Това, което можеше да се види вътре, бе единствено безпорядък. Сякаш живеещият тук бе напуснал мястото бързайки.
И все пак живот имаше. Слаб, по-скоро хилав, вече почти оплешивял мъж на средна възраст отвори скърцащата врата. Студените му очи срещнаха изпълнените с омраза изумруди на Лара и той показа зъбите си, от които бяха останали едва половината, в жалко подобие на усмивка.
- Моля, заповядайте! – На фона на съсухрената му външност гласът му би подхождал повече на двайсетгодишен младеж, отколкото на собственика си. Джена бегло огледа стаята, която се разкриваше зад отворената врата, и се усмихна едва забележимо.
- Не, благодаря. Бързаме. Само ни дайте пратката. – тук вече Лара не успя да разбере за какво става дума. Мъжът изчезна навътре и след секунди се върна с голям колет в ръце.
Джена го пое и се усмихна, задоволена от тежестта на пакета. Вътре имаше поне петдесет хиляди долара в брой.
Докато тя привидно съзерцаваше пейзажа, Томас се наведе към чернокоската.
- Това е дядо ти, миличка. – непознатият се намръщи, досега не го бях оприличавали на толкова стар човек. – Ще останеш за няколко дена с него, докато ние сме на почивка в Маями. – Момиченцето за малко щеше да се заяде и да попита защо пък и тя да не отиде с тях, но само погледна към „дядо” си и се усмихна лъчезарно, разкривайки два реда прави и бели зъби.
- Добре. Чао! – Джеферсън остана учуден от примирието на Лара, но не го показа. Прегърна я съвсем неохотно, сякаш не знаеше как да го направи, изправи се и след минутка червеният Форд бе отпрашил по шосето. Чернокоската знаеше, че Маями е в съвсем друга посока.
Когато тя се обърна към така наречения си дядо, съзря искрицата на желание в очите му. Тогава осъзна какво става. Бяха му я продали, за да му чисти къщата, а когато пораснеше тя, той щеше да я използва за свои и чужди удоволствия.
Момиченцето бе отвратено от постъпката на вече бившите си настойници. Бе ужасено от мисълта за предстоящите години на терор и слугуване. И все пак усмивката й остана така жизнерадостна, очите й така весели, сякаш нищо не се бе случило и нямаше да се случи. Лара имаше каменна маска, която никой никога нямаше да разбие. Красива като розите, опасна като бодлите им и потъпквана като новопоникващите стръкчета рози през пролетта, Лара бе един бъдещ рай за мъжете. Но тя нямаше да им се даде. Нито Джеферсън, нито този мъж, нито който и да било друг нямаше влияние над нейните мисли и чувства. Само тя. Както си бе помислила и преди това, по-добре да умре, отколкото да се мъчи.
За части от секундата малкото джобно ножче се озова в треперещата ръчичка на чернокоската. Никога няма да ме имаш, помисли си тя и още преди „дядото” да се е обърнал напълно, тя вече бе забила леденото острие точно в сърцето си. Тялото й падна безжизнено в облак от прах, а непознатият остана съвсем леко учуден. Защо тя, а не аз?

by **Елеана МакКартни** Нед Дек 05, 2010 10:44 am

"По ръба или надолу?"

Пръстът му докосна леко ръба на чашата и я обиколи лениво. Звукът от допира между човешка кожа и наръбено стъкло бе някак странен. Тих. Стържещ. Зловещ. Зъл, какъвто бе и алкохолът. Нещо, което ти доставя удоволствие, кара те да вършиш необмислени неща, а накрая те съсипва. Съсипва те, съсипва те, съсипва те... Докато не решиш да сложиш края на живота си. Живот, който вече е твърде жалък, твърде опропастен, за да заслужава да бъде изживян.
Блуждаещите му очи най-накрая се фокусираха върху нещо. Снимката на Жасмин. Неговата любима. Но и тя си отиде. Като всичко друго хубаво, алкохолът я пропъди.
Тя имаше очи като малки тлеещи пламъчета. В тях винаги играеше огън, понякога игрив, понякога буен, понякога и застрашителен. Той винаги бе там, за да я защитава от външни фактори.
Косата й се спускаше като бурен водопад по раменете й, гъста и червена на буйни къдрици. Коса, която никога не би подхождала на очи с меден оттенък. Но Жасмин бе една богиня с тази си външност.
Той отпи поредната голяма глътка от уискито, за да пропъди спомените. Как нежните й и тънки като на пианист пръсти докосваха загрубялата му от морския вятър кожа... Как сочните й като праскова устни се долепяха в неговиге в страстна прегръдка... Не, той не можеше да си позволи да си припомня тези блажени мигове, подлагайки се на още по-голяма болка. Чувството, че главата му се разцепва на две, което го мъчеше вече почти цял месец по цял ден, бе достатъчно неприятно.
Зеленикаво-кафявите му очи се преместиха на друга снимка. На нея вече бяха и двамата. Бяха на пикник в парка и един минувач ги снимаше. Всичко бе така райско тогава... Утринното слънце, което стопяваше измръзналата през нощта почва, прохладният ветрец, който развяваше косите й, пролетните птички, които се събуждаха с песен... Сигурно даже и в рая не е толкова хубаво, помисли си Джак.
Погледна чашката с тъжен поглед. Оставаше му една съвсем малка глътка. Шишето с вино, непокътнато от няколко месеца, стоеше точно пред него. Това шише специално бяха пазили за годишнината им. Виното бе отлежало петнадесет години, от колкото време и те бяха заедно. Неомъжени, но завинаги заедно. Бяха се забавлявали на ръба между съпружество и лятно увлечение. И ето че Джаксън залитна от ръба и падна в пропастта, където нямаше нищо. Където нея я нямаше, където той бе едно жалко нищожество и където алкохолът бе спасението. Не смяташе, че някога щеше да излезе от тази пропаст. Бездна. Тя нямаше край. Не и за такива като него. Нещастници. Загубеняци. Пияници. Да, той вече бе такъв. От преуспяващ брокер се превърна в търсещ утеха в уискито безделник. Едно нищо. Това бе той без нея.
Кукувичката на часовника се показа и с весела песен отмери два часа. Поредният спомен се опита да нахлуе в съзнанието на Джак. Но този той умееше да игнорира. Доставяше му най-много болка и за разлика от други, този бе най-лесен за отблъскване.
Русокосият мъж се изправи, остави чашата на стъклената маса и се огледа, сякаш не знаеше къде се намира. Не, той много добре знаеше къде е. Просто оглеждаше щетите. Нещата, които бе съсипал след нейното заминаване. Масичката, по която бяха останали многобройни петна, кое от алкохол, кое от пръсти, кое от храна. Стените, които на няколко места бяха издрани. Картините, по които се бе наслоил голям слой прах. И въобще всичко. Цялата стая бе в безпорядък, откакто нея я нямаше. Животът му също. Но за разлика от помещението, животът му не можеше просто така да се подреди и всичко да е постарому. Всичко се бе променило напълно.
Пръстите му уловиха оставената в пепелника цигара и той я запали наново. Дръпна си и силно издиша струя цигарен дим. Винаги бе мразил това. Цигарите, алкохолът. И занемареното. Но след като тя изчезна от живота му, Джак не намираше за нужно да се грижи за себе си.
Приближи се към големия прозорец и го отвори. В стаята, задушлива и с мирис на застояло, нахлу свеж вечерен вятър. Леко разроши косата му, докато той си поемаше дъх. Поогледа улицата под себе си – безлюдна, неосветена, освен ако не се брояха двете улични лампи в двата й края. Идеалното време за една разходка, би казала тя. След това щеше да се усмихне лъчезарно и да го погали по рамото. Щеше да му предложи да излязат да се поразходят с онзи неустоим глас, на който никой не можеше да откаже. Навън щяха да се гонят като малки дечица из парка, да си правят забавни снимки и да се смеят. Накрая щяха да се уморят, да изядат по един сладолед в градинката пред блока и да се приберат.
Ала една такава идеална вечер никога повече нямаше да се състои. Той нямаше да вижда жизнерадостната й усмивнка и блясъка в очите й никога повече. Думичка, която го измъчваше. Никога, никога, никога. Най-ужасната дума на света.
Джаксън допуши цигарата си, смачка фаса в перваза и го хвърли надалеч. Надали бе паднал върху нечия глава. По-скоро да бе угаснал в някоя локва. Както и надеждата му за добър живот бързо угасваше.
Той бавно затвори прозореца и с въздишка на умора се приближи до един шкаф. Отвори най-горното чекмедже и се загледа в него. Да го направя ли? Това ще оправи ли нещата? Въпросите се въртяха в главата му, докато ръката му посягаше към пистолета. Надяваше се с това всичко да се свърши. Болката, мъчението, тъгата, спомените... Тези неща трябваше да изчезнат завинаги.
Опря спусъка в слепоочието си. Щеше да стане точно като по филмите – бум! – и тялото му да падне безжизнено на мекия персийски килим.
- Даже когато магията отмине, аз ще те обичам. До края на живота си. Заедно завинаги. – Той промълви думите с глас, напомнящ шепот на изнемогващ старец. Тези думи те си повтаряха след всеки спор. И след всеки спор отново се сдобряваха. Важното бе сега отново да се сдобрят.
Тихо щракване. Изстрел. Кръв. Това бяха първите три неща, които Джак си спомни, когато отвори очи. Така и не разбра защо се е самоубил – началото на съня винаги му се губеше. Заради каквото и да е било, сега нямаше значение. Всичко губеше значение, щом той погледнеше в нейните очи.
- Скъпа моя... – прошепна той, а тя го загледа с интерес. Имах странен сън, искаше да й каже той и да й го разкаже. Но не можеше. Думите отказваха да излязат от устните му. – Ще ми направиш ли кафе, докато аз се приготвя за работа? – Джаксън прочете раздразнение в очите й и тя едва видимо сви устни. Мразеше да става преди него. Но го направи.
Русокосият мъж сложи ръка на студената метална дръжка и се обърна към Жасмин. Очите му потърсиха онази люов, която се таеше в нейните очи. Но не я намери. Там бе празно. Пламъчетата бяха угаснали.
И тогава той се сети. Началото на съня. Те се бяха разделили. Онова, което му се струваше невъзможно, вече приближаваше с шеметна скорост към него.
Той отново вървеше по ръба на чашата. Този път щеше да се колебае между други две неща – работата или жената? Но и този път щеше да пропадне. Надолу, в бъздънната бездна... Където кошмарите се сбъдваха.

by **Елеана МакКартни** Нед Дек 05, 2010 10:46 am

Отмъщение. Това бе единственото, което се въртеше в главата на дванайсетгодишната Сузи вече половин час. Тя седеше на един избелял с времето матрак, върху който бяха поставени вече намачкани мръсно-бели чаршафи.Крехкото й бледо тяло изглеждаше още по-бяло под яркочервената й коса. Черните й очи се взираха невиждащо в отворения прозорец срещу тях. Завесите, които притежаваха неопределен цвят, силно се развяваха от нежния вятър, нахлуващ в малката стаичка. Той сякаш се опитваше да стопли помещението, да стопли душата на Сюзан, да довее цветове и да придаде на стените на стаята някаква хубост. Но колкото и да се опитваше вятърът, сърчицето на червенокоската бе свито и затворено за всекиго.
Всъщност, изключение имаше. Един-единствен човек можеше да я накара да се усмихне. Но те го убиха.
Братовчед. Той й бе най-обикновен братовчед, при това далечен, с когото тя успя да се запознае едва преди три години. И двамата бяха сирачета, но и двамата бяха успели да се доберат до някакво жилище.
Той я разбираше. Не й се подиграваше, когато тя говореше на стената. Не й се ядосваше, когато тя безпричинно го спъваше, а после се заливаше от смях, докато той умираше от болка. Не ставаше безразличен, когато тя се разплакваше, припомняйки си блаженото минало. Те просто бяха сродни души.
Но вече бе само тя. Те й бяха отнели единствената радост в живота й. И то пред очите й. Забиваха юмруци в корема му, на няколко пъти го простреляха в краката, докато нея държаха в здрава хватка за ръцете. Тя пищеше, дърпаше се като обезумяла, гледайки как бавно и мъчително го убиват. Но те не я пускаха. Хилеха се злобно, отпивайки кафето си, като от време на време изпускаха цигарен дим.
Сузи извика тихо, сякаш и сега бе там. Сякаш нещата отново се случваха.
Това щеше да е последният удар. Той нямаше да издържи. Юмрукът бавно се приближаваше към разкървавеното му лице, сякаш бе на забавен кадър.
Той й се усмихна окуражаващо и прошепна няколко думи. Те не можаха да го разберат, но тя го прочете по устните му. „Не отмъщавай. Няма смисъл. Ще убият и теб.”
От устните на червенокоската излезе сподавен вик, когато отново видя пред себе си този последен удар. Главата му се отметна на зад и тялото му остана безжизнено. Те бяха напълно безразлични. Шефът им заповяда да хвърлят тялото в някоя река. Допуши пурата си и я изгаси в нежната ръка на Сюзан. Тя изпищя от болка, което му достави удоволствие. Тогава, помисли си тя, няма нито думичка да чуеш от мен!
Въпреки мъката и болката, които изпитваше, тя се усмихна злобно. Планът вече се задействаше в нейните мисли.
Бял гълъб прелетя пред прозореца. Червенокоската го проследи с поглед, изпълнена единствено с жажда за мъст. Нямаше да ги остави да се хилят ей така. Нямаше да им позволи да съсипят още нечий живот. Щеше да омеси голяма баница, както би се изразил братовчед й. Много шум за нищо. Или по-скоро обратното.
Без да мисли повече, Сузи се изправи от матрака, предназначен за легло, премина по мръсния под на пръсти и минавайки през олющената дървена врата, се озова в другото помещение – кухнята, в която спеше бабичката, за която се грижеше момичето.
Без да я събуди червенокоската се озова на стълбището. Черните й като мъниста очи оглеждаха олющените стени, прашасалия парапет и цялата армия от мравчици, които бавно напредваха по стълбите. Мразеше това място. И все пак вече пет години живееше тук.
Улицата бе оживена както винаги. Просяци се бяха разположили на всеки ъгъл, протягайки ръце за милостиня и някой и друг шилинг. Минувачите ги отминаваха с пренебрежение, а само някоя милостива дама се престрашаваше да им пусне една монета, а след това избягваше далече от погледите на хората. Жълтеникав смог тегнеше над стария Лондон и задушаваше жителите му. Конски копита тропаха по паветата в далечината. А тук всички бяха пеша. Бедни, изнемогнали, нещастни. Също като Сюзан. За разлика от тях, тя имаше цел.
Момичето бързо притича няколко преки по-надолу. Мразеше този град, мразеше тази държава, мразеше и хората в нея. Но на никой не му пукаше, разбира се.
Сузи се спря пред една врата с масивно златно чукало на нея. Плахо почука няколко пъти, но докато вратата се отвореше от една прислужница, тя вече бе възвърнала увереността си.
- Какво желаете, мадам? – попита не по-възрастното момиче от червенокоската с мек глас.
- Трябва да ги видя. – отвърна Сюзан остро и се опита да надникне в къщата.
Прислужницата се направи на неразбрала, но когато съзря пламъка, който гореше в бездънните очи на момичето, я пусна навътре.
- Нагоре, мадам. – упъти я слугинята, а Сузи се усмихна. Двете бяха от една и съща общност, и все пак прислужниците наричаха червенокоската „мадам”. Вероятно имаше някакъв респект в гласа й, или пък походката й бе грациозна като на придворните. Но й харесваше.
- Охо, толкова скоро ли се срещаме? – нисък, широкоплещест мъж се откъсна от гледката към Лондон и „приветства” гостенката си. Тя остана мълчалива и невъзмутима. Само той беше в стаята. „Съдружниците” му ги нямаше. И още по-добре, помисли си Сюзан. Щом шефът си отиде, другите ще се разбягат като гонени псета.
- На какво мога да дължа това приятно посещение? – той се усмихна ведро на червенокоската, която го прониза с поглед.
- Стига с любезностите, и двамата знаем защо съм тук! – бе сложила ръце на кръста си и изглеждаше като разярена майка. А пръстите на дясната й ръка лека-полека приплъзваха към револвера, който бе пъхнала в момчешкия панталон, който носеше, за да й е по-удобно.
Мъжът я изгледа, сякаш се опитваше да прочете нещо в очите й. Но там нямаше нищо. Тя бе надянала онази каменна маска, която никой не можеше да разбие. Внезапно обаче, сякаш разбрал намеренията й, шефът се усмихна подигравателно, дръпвайки от пурата си.
- Колкото и да ти е мъчно, пак няма да се осмелиш. – заяви той и отпи глътка кафе, което все още се срещаше съвсем рядко и само богатите имаха от него. Сузи загледа чашата с жадни очи. Винаги бе искала да пробва от това божествено питие.
Мъжът забеляза това и се пресегна към една друга порцеланова кафеена чашка.
- Искаш ли да опиташ? – попита той с мек глас, сякаш предлагаше захарно петле на петгодишно момиченце. Но червенокоската вече бе далеч от тази възраст. Въпреки че кратката думичка „да” напираше на устните й, тя го изгледа с пълен с омраза поглед. Той преспокойно върна чашката на мястото й и отново се загледа през големия прозорец. Гледката вероятно бе красива, но на Сюзан не й се мислеше точно за това.
- Спомняш ли си... – внезапно проговори червенокоската, а гласът й придоби съвсем друго звучене – на зряла жена, която е преживяла много. Той не се обърна. – Ти насочи револвер към него. Малък, черен револвер, в който се отразяваше светлината. – пръстите й напипаха дръжката на оръжието и тя бавно го извади. На вратата се почука. – Той стоеше с гръб към теб и не можеше да види съжалението в очите ти. Ти пък не можеше да видиш увереността в неговия поглед. – женски глас се обади отвън. Сузи въобще не го чу. – Той не ти беше направил нищо. Бореше се единствено за справедливост. Ти го простреля първо в прасеца. – тих изстрел се чу откъм револвера, миг след това мъжът се строполи на земята в агония. Навън настъпи тишива. – То падна на студения под, а ти го простреля и в другия крак. – последва втори изстрел, а плешивеца изстена тихо. – Не, той викаше по-силно. За да ти покаже, че колкото и да го тъпчеш, неговият глас винаги ще се чува. – в този миг червенокоската чу гласа на братовчед си, сякаш той стоеше до нея. „Не прави глупости”, викна той и изчезна. Но Сюзан трябваше да отмъсти. Докрай. – Ти не стреля повече. Искаше той да се мъчи с дни. Но аз не съм като теб. Няма да ти позволя да избягаш и да се наслаждаваш на живота си. Един изстрел и си мъртъв! – гласът й се повиши, а дишането на мъжа се учести. – Както последният юмрук в главата му... А този револвер помниш ли?! – очите му проследиха оръжието от дулото до нетрепващата ръка на червенокоската. В един миг погледът му застина, устата му се разтвори от почуда. Как тя бе успяла да открадне револвера му?! Този, с който бе убил толкова много невинни хора. А сега едно дванайсетгодишно момиченце щеше да го убие със същия този револвер.
В следващия миг куршумът се заби право в сърцето му. Сузи бе изключително точна за човек, който за първи път докосваше оръжие.
От раната му бликна кръв, бялата му риза се напои с червената течност. По стълбите се чуха забързани стъпки, явно прислужницата не се бе бавила. Но червенокоската знаеше какво да прави.
Прескочи с единия си крак прозореца. Бърз поглед надолу я увери, че може и да оцелее. Но не бе сигурна.
Вратата се отвори и вътре нахлуха двама полицаи, придружени от прислужницата.
- Госпожице, недейте, не е нужно... – започна единият, когато я съзря на прозореца. Но вече бе късно.
Момичето полетя от четвъртия етаж с шеметна скорост надолу. По-високият полицай изтича към отворения прозорец и погледна към улицата. Тълпа се бе насъбрала над нещо, но тялото не се виждаше през толкова много хора.
Ниският полицай дотича на местопроизшествието, разбута обърканите лондончани и стигна до това, което гледаха. Малко коте бе премазано от кола.

Кап, кап, кап. Тук долу, в каналите на Лондон, бе студено и влажно. Навсякъде по камъните имаше влага, миришеше неприятно, а на всичкото отгоре и от време на време се чуваше цвърчене на плъхове. Сюзан леко накуцваше от не съвсем премереното падане, но се усмихваше щастливо. Бе успяла. Уби го, уцели дупката на шахтата, а нейната приятелка Вера веднага бе върнала капака на мястото му. Полицаите не я хванаха. Видели са само умряло коте. Това си бе чист късмет.
Какво щеше да се случи нататък, червенокоската не знаеше. Надяваше се да издържи през десетте часа, през които щеше да ходи безспирно. Носеше със себе си самун хляб и мях с вода. Вера трябваше да я приюти в своята къща в провинцията. Там Сузи щеше съвсем да се разхубави и никой нямаше да я познае. А и да я познаеше някой, по-вероятно бе да я похвали, че го е убила. Много хора го мразеха и ги беше страх от него.
Кап, кап, кап. Тръбите безспирно отмерваха отминаващите секунди. От време на време някой плъх се хвърляше в мръсната и ленива река, подплашен от стъпките на Сюзан. А тя продължаваше все така неуморно, сякаш бе стоманено оръжие, което трябваше на всяка цена да достигне целта си.

by **Кристин Рейнс** Пон Дек 06, 2010 3:59 am

Прекрасно е lowe

Давай следващ Razz

by **Елеана МакКартни** Пон Дек 06, 2010 8:36 am

Хах, мерси. (: Следващ, следващ, ама музата от месец и нещо вече я няма... Избяга ми. dry

by **Роузмари Хатауей** Пон Дек 06, 2010 10:01 am

The Kiss Of A Devil

Целувка... Всичко е скрито в една целувка...Една единствена целувка може да те върне към живота... Или да те върне към смъртта. Проблема е ,че не ти избираш... Целувката... Дяволската целувка може всичко... Но какво, ако си целунат от дявола?! Ще те върне към живота? Или ще останеш непробуден? Никой не може да знае... Но какво е да си целунат от дявола!? Е, сами ще разберете що е да си живееш живота на нежив! Нямаш право на избор...Ако си целунат от дявола! Целунат ли си от дявола... Съдбата ти няма да е никак светла!...

Всеки живее живота си. Всеки има шанс да избира, но какво за мен? Е, аз нямам този прекрасен шанс определящ живота ми. Моето бъдеще е начертано. Какво е да бъдеш като мен? Не ти трябва да знаеш... Какво съм аз? Аз съм нещо несъществуващо в науката... Аз съм нещо необикновенно... Аз съм нещо тъмно... Аз съм кошмара дебнещ те всяка тъмна и дълбока вечер! Аз съм песът, който преследва плячката си! Чудите се какво преследвам? Какво съм? Е, да се надяваме, че сами ще разберете...

...

Звездите потрепваха леко на тъмния небосклон, дълбок препълнен със светлинки. Луната огряваше цялата местност , която очите ми можеха да видят с острия им поглед. Ветрецът леко брулеше малкото листа по дърветата готови за зимния си сън. Звукът от щурците в тъмната вечер напомняше на красиви произведения. Бледата ми ръка се плъзна по клона на дървото огрята от малко лунна светлина измежду листата. Бавно преместих крака си заела бойна позиция, готова да чакам с търпение за поредното тъмно шоу из пустите улици на града. Дървото бе посъдено отстрани на гладко циментираното шосе. Тъмната ми кестенява коса леко се развяваше свободно от вятъра. Дъхът ми секна. Чух стъпките пронизващи спокойната нощ , стъпващи в лепкавата кал. Носеше се мирисът на канал примесен с влажен въздух. Ледени тръпки пробягнаха по гърба ми. Наклоних се леко, чакаща с нетърпение готова за скок. Ниско ръмжене пробягна през устата ми. Устните ми се разтеглиха в лека и остра усмивка. Звука от забързаните стъпки се усили. Преместих бледите си ръце напред, готова за действие. Светлина пробяга през дълбоките ми пъстри ириси. Свих ръцете си в юмруци и полетях надолу бърза като вятъра. Още едно ръмжене се отдели от устата ми показващи острите ми кучешки зъби. Сграбчих тичащата жена и светкавично обвих шията `и с гъвкавите си ръце. С всяко нейно издишване стисках все повече като змия. След последния `и дъх забих кучешките си зъби в шията `и. Бавно топлината ме обвзе. Енергията ми се увеличаваше с всяка следваща дълбока глътка. Когато енергията `и се вля напълно в мен отделих зъбите си от шията `и и хванах тялото за ръката дърпаща го към контейнерите. Чувство на вина ме обвзе. Невинни хора измираха заради такива като мен. Задърпах я по – бързо и със сила я захвърлих до един от контейнерите за смет. С тъжни очи погледнах тялото и тихо казах с треперлив глас изпълващ нощта:
- Извинявай...
Примигнах и обърнах главата си в другата посока. Косата ми се развя свободно на всички страни и аз потреперих, щом усетих вятъра в лицето си. С бързи крачки се предвижих и изчезнах в нощта...

...

- Не! – Погледна ме ококорено Даниел.
Погледнах го сърдито с остър поглед и промърморих:
- Защо!? – Изказах си мнението силно.
- Защото не е правилно! – Изгледа ме той с кърваво червените си ириси.
- Правилно е! – Разкрещях се аз, сякаш можех да го издухам като вятъра.
- Не е! Голям инат си! Мисли и за другите Нериса! – Разкрещя ми се той на свой ред.
Обърнах се и с бавни крачки се запътих към стаята си промърморвайки:
- Ще съжаляваш за това! – Изсъсках и се затичах нагоре по стълбите на четири етажната къща.
Отворих вратата бързо и влязох трескайки я след мен. Скочих на леглото и се обгърнах с пухените ми жълтеникави завивки. Въздъхнах високо и си затворих очите. Не след дълго на вратата се почука и аз се провикнах:
- Оставете ме намира!
- Спокойно де! – Влезе Мейсън и промърмори.
- Ох, ти никога ли не ме оставяш намира? – Изрекох саркастично.
Той само изпъна ръце и се прозя мърморейки:
- Нищо ново под слънцето – ухили ми се той.
Взех едната възглавница и я метнах по него. Той ме погледна учудено и се разсмя. Нацупих се очакваща по-добра реакция. Той седна на леглото до мен и промърмори отново:
- Защо не ни изчака за лова?
- Защото мога да се справям и сама! – Намусих се още повече.
- Ами ако пазителите те бяха хванали? – Изрече сърдито той.
- Е, и? Щях да избягам! – Смутих се аз.
- Живота не е игра Риса! – Намръщи се професора по личния ми живот.
- Все тая! – Промърморих сърдито.
- Не! Не е все тая! – Разкрещя ми се той и очите му се втренчиха в мен.
- Защо всички ми крещят днес!? – Разкрещях се аз на свой ред.
- Защото не спазваш правилата! – Каза тихо той.
- Просто ме остави намира! – Изсъсках силно.
- Хубаво! – Каза той и тресна вратата след себе си.
Зарових лице във възглавниците и изръмжах тихо.
...
Силен пронизващ ушите ми звук ме събуди. Аз скочих от леглото стреснато готова за бой. Видях часовника и въздъхнах. Отидох до него и натиснах един бутон и пръщенето веднага спря. Огледах се из стаята ми и видях, че няма никого друг за мое щастие. Погледнах часовника отново. Беше девет вечерта. Примигнах изморено и се запътих към гардероба. Грабнах първите черни дънки, които видях и един черен дълъг като туника пуловер. Седнах на леглото и се облякох бързо. Излезох от стаята си и поздравих бодигарда си:
- Здрасти Майк – усмихнах се и бързо слезох надолу по стълбите към останалите от клана ни.
Влязох в голямата обширна кухня и се огледох. Мейсън дотича до мен и ме поздрави. Аз кимнах и се загледах в пространството. Не след дълго той заговори:
- Всички чуха за вчера... Даниел не е в добро настроение. Той и Галина мислят да направят нещо като процес, заради нарушаването ти на правилата. Мислят да те изгонят, но не искат да загубят най-добрия си ловец. – Смъмри той.
- Е, на мен не ми пука особенно. Много добре знаят, че ако ме изгонят от клана на вечната луна, те ще съжаляват.
Той само кимна и се запъти към хладилното помещение с охладена кръв взимана от болниците. Грабнах един пакет и с невероятна скорост долетях в трепезарията. Даниел ме погледна и се приближи към мен. Извърнах главата си на друга страна отбягвайки погледа му. Той застана до мен и заговори:
- Риса това не може да продължава вечно! Или се примиряваш или си вън от клана! – Каза тихо той.
- Тогава съм вън! – Креснах му аз и се запътих към стаята си.
- Хубаво! – Отвърна ми той.
Затичах се нагоре по стълбите към четвъртия етаж и бясно отворих вратата. Отворих едно от чекмеджетата на гардероба ми и извадих средно голям черен сак. Бясно отварях всеки шкаф и сгъвах дрехите си, а след това ги набутвах в сака. Побрах всичките си вещи в сака и се запятих бързо към първия етаж отново. Блъснах се в Даниел и го погледнах свирепо и зашепнах:
- Ще съжалявате за това! – И продължих към изхода на постройката.
- Чакай! – Провикна се глас зад мен.
Обърнах се и видях Мейс да тича с всички сили към мен.
- Идвам с теб! – Изрече той задъхано.
- Не Мейс! Не искам да те излагам на опастност!
- Моля те! – Той прехвърхи чантата си на рамо и ме погледна с тъжни очи. – Нищо няма да е същото без теб!
- Не ми пука! – Креснах му аз и с бясна скорост минах през вратата и продължих надолу до черният път.
...

Краката ми бързо се плъзгаха по прашния път. Вятъра безмилостно брулеше лицето ми. Звездите трепкаха, сякаш всеки момент ще загаснат. Леките капки падащи от дълбокото небе се търкаляха по лицето ми. Устните ми се бяха изкривили в леко ръмжене показващо острите ми и дълги кучешки зъби. Мириса на канализация дразнеше сетивата ми, но аз продължавах. Пред мен се мярнаха ярките светлини на града. Крива усмивка се показа на лицето ми. Забярзах се още повече с надеждата за прясен деликатес и не след дълго пред очите ми се появи малък хотел. Влязох вътре цялата измокрена и се отправих към рецепцията скривайки усмивката ми заедно с кучешките ми зъби. Погледнах жената право в очите си пъстрите си ириси и изрекох бавно и беизразно:
- Искам единична стая.
Тя само се подсихна и вдигна слушалката на телефона до нея набирайки някакъв номер. Изчаках търпеливо жената да свърши, докато очите ми обхождаха стаята. Най – сетне тя затвори телефона и дружелюбно ми рече подавайки ми ключ:
- Стая 74 на вашите услуги!
- Благодаря – изрекох тихо и извадих пари, за да платя.
Подадох на жената стойността, която трябваше да платя и се запътих към асансъора. Натиснах бутона и зачаках. Не след дълго вратата се отвори и аз влязох вътре. Асансъора се запъти нагоре след като натиснах друг бутон. Стаята се намираше на петия етаж. Пъхнах ключа в ключалката и го превъртях. Бутнах вратата и миризмата на ванилия се допря до сетивата ми. Треснах вратата след като влязох, което е типично за мен. Хвърлих сака на леглото, което се намираше на другия край на обширната стая и седнах на един стол близо до вратата. Доскуча ми и излезох на балкона държейки метален кол в ръцете си. Да, той не беше от сребро, защото това вредеше на вампирите като мен. Извадих го бавно от джоба си и го огледах насочвайки острието към мен. Чу се лек за околните, но силен за мен шум. Идваше от долу. Наведох се през терасата и погледнах надолу. Нямаше нищо. Шума пак се чу, но този път от зад мен. Хванах здраво кола и се обърнах рязко, като хванах създанието за гърлото с едната си ръка, а с другата бях насочила острието към него.
- Спри, спри! – Каза той силно с познат тон.
- Мейсън!? – Изненадах се аз и изпуснах кола на пода.
- Здрасти! – Каза той и се ухили. – Може би е по – добре да ме пуснеш сега, защото ще се задуша! – Допълни пак ухилен както винаги.
Отдръпнах ръката си от шията му и въздъхнах мърморейки смутено:
- Стресна ме!
- Знам! – Ухили се пак той.
Цялото почервенях от яд и му ударих един лек шамар като добавих:
- Не е смешно!
- Напротив смешно е! – Засмя се той. – Как може ловец като теб да се уплаши така?
Завъртях очи в знак на досада и промърморих:
- Все тая! Просто влизай.
Запътих се към леглото и седнах на меките завивки. Той ме последва и се настани удобно до мен. Разтрих лицето си с длан и го попитах уморено:
- А ти какво правиш тук?
- Ваканция! – Ухили се пак той.
- Тези ги разправяй на баба ми! – Отвърнах смутено.
- Добре де... Напуснах клана. Без теб не е същото! – Погледна ме тъжно той произнасяйки тези думи.
- Никога не споменавай клана отново! Това е минало! – Изрекох сърдито и го изръгах леко в ребрата.
- Но защо?! – Поинтересува се той досадно.
- Не е твоя работа! – Смутих се аз и станах от леглото.
С бавни крачки влязох в банята и въздъхнах леко. Облегнах се на стената и разтърках лицето си с длан. Хиляди мисли нахлуваха в главата ми, а аз все повече се изморявах и отказвах да мисля. Със замъглено съзнание се надвесих на мивката като си изплакнах лицето с вода от течащото кранче. Вдигнах глава гледайки напред към огледалото нефокосирано. Видя се черно размазано петно. Едвам фокусирах погледа си от умората и погледнах надписа:
„Скоро ще те настигнем...”
Стреснах се и направих две бързи крачки назад и подхлъзвайки се паднах по гръб на твърдите и студени плочки. Изохках силно и Мейсън се притече на помощ. Влезе в банята и едва не стъпи върху лицето ми.
- Господи! Какво правиш на пода!? – Изрече той шашнато.
- Не е ли очевидно?! – Изохках казвайки тези думи.
Той ми подаде ръка и ме издърпа леко. Разтрих си шията леко с ръце охкайки. Най – накрая му казах:
- Виж огледалото...
Мейс отиде и погледна съсредоточено като после пак ме погледна и изрече тихо:
- Странно.
- Странно!? Това вече го знам! – Казах сърдито и се нацупих повече от очакваното.
- Гладен съм! – Ухили се той.
- Виж в сака ми. Откраднах няколко пакета с кръв – ухилих се на свой ред.
- Златна си! – Засмя се той и тръгна към стаята.
Затворих вратата на банята и съблякох половера си. Обърнах се с гръб към огледалото и изпъшках казвайки:
- Ох, синки! Това определено болеше!
Облякох се отново и тръгнах към стаята. Мейсън държеше една банка с кръв и гледаше към телевизора с интерес смучейки със сламка. Нацупих се отново и коментирах сърдито:
- Хей, не на леглото! И леко с килима! Това не ти е във вас!
Той само се подсмихна леко и отвърна:
- Както кажеш шефе.
Стана и се премести на жълтеникавия диван близо до леглото. Изпъшках отново и легнах на завивките казвайки:
- Утре вечер ше ловуваме. Сега съм изморена.
Отпуснах се и не след дълго заспах.

...

Пронизващ звук отново навлезе в чувствителните ми уши. Изръмжах силно и ударих часовника до мен с цел да млъкне. Стъклото ми се спука, а пластмасата се начупи леко. Изругах на висок глас:
- По дяволите!
- Мммм... – Провикна се Мейсън от дивана явно още в своите сънища за негово щастие.
- По дяволите Мейс ставай!
- Неее... Трябва ли?! – Прозя се казвайки сънено.
- Да! – Изръмжах отново аз стискайки зъби.
- Ти си най – злото същество, което съм виждал! – Ядоса се той и изръмжа също.
- Лошо за теб! – Креснах и станах бързо от леглото.
Отидох до дивана и издърпах оранжевата завивка, която го покриваше. Присегнах се и издърпах възглавницата също. Той изруга нещо неразбираемо за мен и се обърна на другата страна. Ударих го с лек юмрук в гърба и заповядах настойчиво:
- Ставай мързел световен!
- Поне не съм сухар като теб! – Кресна ми той и скри лицето си с ръце.
- Сухар ли ме нарече?! – Заявих изненадано.
- Да! – Отговори ми бързо той и зарови лицето си във възглавницата.
- Ставай! – Креснах му аз отново.
- Добре де, добре! – Изрече и се изправи бавно.
Той разтърка очите си леко с ръце и тръгна към банята. Въздъхнах и се отправих към сака си. Извадих дълги черни панталони и черна дълга тениска навличайки ги набързо и се отправих към банята. Почуках на вратата силно и креснах:
- Побързай! Не си единствения, който има нужда от ободряване!
- Ей, сега излизам! – Кресна ми той също.
Облегнах се на стената и зачаках. Мина цял половин час и той излезе.
- Най – накрая! – Промърморих и влязох вътре трескайки вратата след мен, както винаги.
Измих лицето, очите и зъбите си набързо и излязох. Мейс седеше на дивана с кръвна банка и гледаше телевизия отново. Отидох до сака си и взех едно от малкото останали пакетчета кръв. Седнах до него и се насладих на енергията преливаща се в мен. Той свърши и ме погледна учудено казвайки:
- А, кога ще ловуваме?!
- Не знам Мейс... – Отговорих набързо и се вгледах в телевизора.
Той последва примера ми и се вгледа също с дълбоките си сини ириси. Кестенявата му коса беше леко изправена нагоре като таралеж а лицето му невероятно чисто. Навън беше тъмна вечер около дванадесет вечерта с жертви чакащи своето бъдеще. Изпих дозата си и станах енергично изричайки:
- Днес ще ловуваме!
- Невероятно! – Ухили се той като също се изправи.
- Е, тръгваме ли партнъоре? – Ухилих се също казвайки това.
Да! – Изкрещя весело той и се отправи към просторната тераса.
- Ъмм, вратата е натам. – Казах посочвайки с поглед.
- Днес ще минем напряко! – Ухили се отново той и скочи през балкона.
- Боже... – Казах тихо и последвах примера му.
Вкопчих се в лозата израстнала по стените на хотела. Мейсън вече седеше долу и ме чакаше. Изпъшках леко и се пуснах от лозата падайки надолу. Земята бързо се приближаваше към мен и аз се наклоних напред. Стъпих здраво и клекнала позиция е след това се изправих грациозно.
- Леле! – Обади се той. – И аз бих искал да съм толкова добър!
- Ще бъдеш. – Ухилих се леко и продължих. – Отиваме на улица №7. Тя е до един нощен клуб. Минава през две сгради в пълна тъмнина.
- Дадено. – Отговори бързо той е се затича натам като аз тичах пред него давайки му насоки.
Не след дълго време тичане с наистина голяма за неживите скорост, стигнахме. Срещу нея бе разположена голяма сграда с надпис най отгоре, който гласеше:
„Клуб Еспасиа”
Усмихнах се лукаво и с бързи крачки се изкатерих на една от терасите на блока до улицата. Мейсън се покатери на другия блок разбира се и двамата зачакахме нетърпеливо някое пияно човешко същество да попадне в капана.
Най – накрая тишината на мрачната улица неогрята от светлината се наруши от пеенето на песни и викове пронизващи досегашната тишина. Мириса на алкохол безмилостно атакува ноздрите и сетивата ми. Намръщих се от отвращение. Мейсън ме погледна разтревожено. Все пак, това му беше първото ловуване извън клана за разлика от мен. Подсмихнах му се с моя „Ще успееш!” поглед. Леко затворих очите си и се доверих на останалите си сетива. Хората наближаваха центъра на улицата, където отгоре се бяхме настанили ние. Изпънах тялото си нагоре от клекнало положение. Отворих очите си бавно и погледнах Мейсън с острия си поглед и кимнах леко. Той се ухили както обикновенно и се спусна надолу едновременно с мен. Жертвите бяха две момичета. Едното русо и слабичко, а другото чернокосо и пълничко. Скочих върху русото, а Мейс върху другото момиче. Забих ноктите си свирепо в гърлото на момичето преди тя да ме е отблъснала и го разкървавих. Преместих ръцете си по – надолу и забих кучешките си зъби в гърлото`и. Мейс хвана за ръката блюдото си и я изви силно, като нещо в нея се пречупи и момичето изохка силно. И двете бяха твърде шокирани, за да действат, а и русата почти беше мъртва. Мейсън обгърна плячката си с ръце и безмилостно заби зъбите си в гърлото `и. Продължих да отнемам енергията на момичето в ръцете ми. Бавно по – малко и накрая остана само един безжизнен труп. Партнъора ми също беше приключил с вечерята си. Той ме погледна и ми намигна леко. Аз само се усмихнах и избърсах кръвта на лицето ми с ръкав. Приближих се до него и заговорих със сериозен тон:
- Трябва да ги скрием.
- Къде? – Попита ме той веднага.
- Бързо. Качи ги на покрива на една от постройките.
Той ме послуша и пъргаво хвана двете тела за ръцете като ги дърпаше изкачвайки се по терасите напред към покриво. След поне пет минути той се върна и каза тихо:
- Готово.
- Добре. – Потвърдих аз и кимнах. – По – добре да се прибираме засега.
- Хубаво. – Отговори той и се затича след мен.

...

Стигнахме отново улицата, на която бе разположен хотела. Устните ми се разтеглиха в широка усмивка отново и едва прикрива веселото си настроение. Той се запъти към вратата, но аз с всичка сила се провикнах:
- Този път може да минем и отзад Мейс!
Той както винаги се засмя и тръгна ходейки след мен.

by **Елеана МакКартни** Вто Дек 07, 2010 9:01 am

Ъм, Сани, защо в моята тема? о.О

by Sponsored content

опити за разкази (:

опити за разкази (:

Re: опити за разкази (:

Re: опити за разкази (:

Re: опити за разкази (:

Re: опити за разкази (:

Re: опити за разкази (:

Re: опити за разкази (:

Re: опити за разкази (: