This night, walk the dead in a solitary style and crash the cemetery gates in the dress your husband hates

Преди 3 години
Ди добре си спомняше паниката, която се бе настанила на трона си в деня на инцидента, и с фетишистко задоволство гледаше отвисоко как масите са принизени до най-ниските си, хищнически импулси. Грабеха, блъскаха се, крещяха. Децата ревяха, зарязани, като домашни любимци, пред входа на супермаркетът. Ако някой погледнеше отстрани, можеше да реши, че Краят на дните бе настъпил. И в известен смисъл, за мъничкото, провинциално градче, бе така. То никога нямаше да възвърне чарът си на семейно огнище, нито северяшкото си гостоприемство.
Той беше зрител на това пъклено представление, облечен в огромна, жълта тениска с логото на Междузвездни войни на баща му, която стигаше почти до обелените му колене, и имаше лекета от ягодов сладолед и сос барбекю.
Но от всичко, Дионис, най-добре бе запомнил витрините. Не, не беше това, което бе изложено зад тях – неустоими, за едно петгодишно, играчки, модерни дрехи в ярки цветове – типични за 90те или за пародия, нови телевизори, които показваха изкривената реалност на Америка. Не, това, което се бе запечатало в ума му и още дрънкаше там бе звукът – онази злокобна балада на стъклото, което се тресеше между металните рамки. Дънкаше като камъче в тенджера. Като полилей от кристал, с който някой се бе заиграл. Като детска залъгалка ....но по-страховито.
После дойде тътенът.
Всички го очакваха, но никой не бе подготвен за него. Звучеше така, сякаш Атлас бе изтървал земята. Крясъци отвред. Възрастните тичаха, дърпаха след себе си малчуганите, които ревяха с цели гърла и приличаха на гладни, голи птичета, очакващи майката-орлица с отворени малки усти.
В суматохата, Ди  не можа да открие майка си, която, също като всички други, беше се втурнала за провизии и бе паркирала напряко на пътното платно, новият си, сивкаво-зеленикав джип. Младият Стендал беше кръстил цветът „блатнозелен“ и баща му го бе одобрил.
Някой едва не го премаза с туловището си, но вярното му куче изръмжа на лоената топка, гушнала любовно двайсетина пакета кренвирши и мъжът отстъпи с крик на ощипана куртизанка.
Дишането на момчето заседна в гърдите му и той посегна към масивната глава на ротвайлера, като ритмично го почесваше зад ушите, за свое и негово успокоение. Доволното скимтене на животното го караше да се чувства в безопасност. Бузите му бяха по-червени от лъскавите череши в кошницата на преминаващата, до него, възрастна жена, която група юноши-хулигани едвам не пометоха.
После от небето се посипа бяла пепел. Беше приятно топла и миришеше на лавър и липов цвят, на морска сол и слънце. Приличаше на неуместен сняг, но беше нежна на допир. Падаше бавно, сякаш някой там горе се опитваше да спре времето и да я събере със шепи, преди да е изпаднала цялата. На места от облаците се сипеше щедро и гъсто, а на други – въобще не падаше. Над него, един памуков гигант – сиво-зелено-син – никакъв цвят за облак, изобщо, като че бързаше да приключи със задачата си и изхвърли талази прах върху главата му. Косата на Дионис посребря от пепелта. Кожата му придоби цвета  на козе мляко – онзи небесен, светъл оттенък на синьо и графитено, който едва можеше да се види в бялото. Хората по улиците потърсиха убежище в близките магазини. Тъпчеха се безмилостно, като орди, в тесните кутийки. Но не и Ди. Той стоеше закован, с очи вперени в синевата и разпери ръце за полет.
Май някой отгоре го видя и пепелта започна да се стели още по наситено, докато не го затрупа до кокалчетата. Той се усети леко прималял, почти като онзи път, когато му бяха били ваксина против тетанус, когато се набоде на пирон в плевнята. Роко също стоеше мирен до него и  ближеше въздуха, преглъщайки сребристия прах.