Къщата на семейство Джоунс

                Катрин Пиърс бе заключена в мазето на къщата на семейство Джоунс. Тя беше там от дни и оцеляваше с нищожно количество кръв, което Мери и даваше, за да не умре. Да, Мери беше състрадателна и не одобряваше методите на мъжа си. Знаеше, че вампирите са опасни, но винаги успяваше да види добро във всеки и да вникне по-дълбоко в душата му. Колкото до мъжа и, неговото име беше Рик. Безмилостен ловец на вампири, който преследваше всеки от тях и водеше случаи, които поместваше в папки. Той винаги събираше информация за вампирите, следеше го с месеци, година, дори повече и след това ги залавяше. Този случай бе в графа „Специални“. Рик бе отделил повече от девет години, опитвайки се да се добере до Катерина, когато най-после я залови в близост до Чикаго. Той бе готов да я убие веднага, тъй като знаеше колко опасна и непредвидима е Петрова, но Мери не искаше това.

- Е, колко още ще ме държите тук? Пресъхвам, нямам сили и съм слаба. Толкова ли ви е страх от немощен вампир? – иронично, но с отчаян поглед Катрин гледаше към Мери, която тайно от мъжа си отново бе дошла за да си поговорят
- Всеки ден разубеждавам Рик, за да не те убие. Аз вярвам, че зад всеки се крие и нещо положително. Дори в теб Катерина. Знам почти цялата ти история. – седнала на дървен стол пред клетката, Мери съчувстваше на Пиърс, но не можеше да я пусне и да предаде семейството си, излагайки на риск децата си Итън и Калиса.
- Знаеш ли? Силите ме напускат. Усещам всяка вена как изтръпва, а кожата ми става още по-студена. Имам нужда от още малко кръв, донеси ми, моля те! Нали не искаш да умра, оставяйки вина в теб, че си можела да ме спасиш? – отвърна Катрин с изнемощял глас, манипулирайки Мери, докато се облягаше на каменната стена и драскайки пода с нокти.
- Добре, сега ще се върна. – ставайки от стола каза Мери, записвайки всеки разговор в дневника, който водеше за случая на Катерина Петрова.


Катрин се усмихна макар и мръсна, с изпокъсани дрехи и неприлично за нея занемарен външен вид. Тя чакаше поредната доза от десет милилитра кръв, която Мери щеше да и донесе, надявайки се да удължи още дните си в изгнание или по-точно, кроейки перфектен план, с който ще се спаси, както винаги.
- Не може да я държим тук вечно, Мери. Тя е вампир и то най-опасния, който някога съм виждал. Довечера ще я убия, защото обичам теб, Итън, Калиса и държа на вас. Вампирите застрашават живота ви. – разгневен Рик спореше с Мери в кухнята, докато тя тайно се готвеше да се върне при Пиърс с малката доза. Катрин чуваше всичко благодарение на вампирския си слух. Тя стисна едно камъче, дишайки тежко и гневно. Тя не можеше да се предаде просто така. Тя не можеше да умре. Не и докато името и беше Катерина Петрова.

- Катрин? Нося ти кръв. Какво ти има? Добре ли си? – изплашено Мери тръгна към клетката с решетки, където Пиърс бе заключена. Тя видя как затворничката лежеше и се гърчеше, кашляйки и раздирайки ръцете си в пода. Пребледняла и с умоляващ поглед, Катрин се свиваше на пода.
- Вземи дозата, вземи я, Катрин! – протягаше ръка с малкото шишенце Мери. Без да иска обаче тя изпусна дозата, виждайки как Пиърс няма сила да се изправи и да я  достигне, тъй като бе отишла в другия край на клетката до стената.
- Не мога, помогни ми! – агонизираше Катерина, докато сърцето на жената се късаше. Госпожа Джоунс знаеше, че не трябва да го прави, но не можеше да преживее мисълта, че пред нея е умрял човек, молещ за помощта и. Тогава Мери събра кураж и заслепена от жаждата си да спаси Пиърс отвори клетката. Тя се доближи и и подаде шишенцето с кръв. Това бе най-голямата грешка в живота и. Катрин за миг се изправи и заби зъби във врата и. Тя изсмукваше всяка капка от нея, усещайки как цялата и сила се завръща, а тялото на Мери се отпуска пресушено.


- Благодаря ти, Мери! Беше добра приятелка. – каза Катрин Пиърс, гледайки надолу към тялото на жената, която искаше просто да и помогне. Странно или не, Петрова изпита истинско съжаление и въздъхна тежко. – Избирам себе си, съжалявам. – добави тя излизайки с вампирска скорост през отворената решетка и изчезна. Пред вратата на къщата имаше само една бележка, която гласеше: „Това ще ти бъде малък урок. Аз винаги оцелявам и получавам каквото искам“.

Тази седмица се навършваха точно 25 години от смъртта на майка му и завръщането му в Мистик Фолс, отвори старата рана, която не можеше да бъде заличена завинаги. Страничеше от заниманията на баща си, за това и замина. Не искаше да има нищо общо с вампирите, въпреки че беше обучен отлично да се бори с тях. Понякога му се искаше да бъде на мястото на сестра си и изобщо да не знаеше за цялото това нещо, но уви. Тя продължаваше да вярва, че смъртта на майка им е причинена от диво животно, което бе слязло до града, освирепяло от глад. Поне тя знаеше, че извършителят е бил животно и не я изгаряше желанието за отмъщение. Итън обаче знаеше, че причината за това семейно нещастие бе вампир. Баща му се беше отказал отдавна да търси виновника. След случилото се, семейството му се изнесе в една къща по-близо до града и тъй като баща им бе единствения родител в момента, семейният бизнес остана на втори план, поне докато децата не достигнаха възраст, в която можеха да стоят сами вкъщи.
Понякога го нямаше само няколко дни, понякога отсъстваше седмици, дори и месеци. Итън като по-голям брат се грижеше за сестра си и винаги се е стараел да не и липсва нищо, но ето че дойде момента, в който баща му реши, че Итън е достатъчно голям за да се присъедини към него и почти всеки уикенд пътуваше с баща си. През ваканциите обикаляше с него, разследвайки различни случаи, а когато откриваха извършителя го убиваха. Винаги е мразел да ходи на лов за вампири, мразел е че оставят малката Калиса сама и че баща му се надяваше той да продължи семейния занаят. Безброй пъти се бе опитал да говори с баща си за смъртта на майка му, но никога не получаваше отговори. Сякаш баща му се страхуваше, че Итън ще иска да си отмъсти за стореното и самият той би загинал.
Беше прав. Беше прав, но липсата на информация не можеше да предотврати жаждата за отмъщение, която изпитваше Итън. След гимназията замина за колеж, започна работа далеч от Мистик Фолс, оставяйки зад гърба си всички болезнени спомени, но ето че се върна отново. Баща му не бе в цветущо здраве и от няколко дни бе прикован към леглото. Сестра му беше сама с него през цялото това време и колкото и да не искаше да се връща не можеше да загърби семейството си.

Малко след като се завърна в Мистик Фолс реши да се задейства по случая на майка му и направи няколко драстични решения. Първо трябваше да разгледа папките с информация, които пазеше баща му за всеки един вампир, който бе убил и разследвал. Трябваше да върне архивите преди 25 години и да набележи най-вероятните извършители. След това щеше да използва помощта на един хибрид, който за достатъчно пари би направил всичко. А след това се надяваше да може да си отмъсти на чудовището.
Офисът на баща му беше винаги заключен, а ключът винаги държеше в себе си. Не искаше да се възползва от състоянието на баща си за да го направи, но нямаше избор. Никога не би му позволил да влезе там и най-малкото да се рови в миналото. Взе ключа и щом отвори вратата я заключи след себе си. Стаята беше тъмна, разхвърляна и доста прашна. За негов късмет папките с архивите бяха наредени по хронологичен ред  и Итън прекара повече от 3 часа ровейки се в тях, но не намираше нищо, което да привлече вниманието му. Отиде до бюрото и започна да отваря шкафчетата едно по едно, но не откриваше нищо. Последното шкафче на бюрото бе заключено, а нямаше ключ, с който да го отвори, за това го разби. За нагова изненада единственото нещо, което беше там бе една папка, на която с главни букви бе написано "Специален случай". Това което беше в нея го накара да изтръпне. В началото всичко беше както обикновенно - места, които посещава, с кого се среща и т.н. След това обаче откри снимка на въпросния вампир. Беше жена, която приличаше страшно много на бившата му приятелка Елена, но очите и бяха различни. В очите на въпросната Катрин се четеше омраза и зло, неща които той никога не бе виждал в очите на Елена. Прочете цялото досие, а след това откри прихванат и дневника на майка си, в който пишеше разговорите им. Четейки това, цялото му тяло трепереше. Нервите му бяха опънати. Как е възможно баща му да не приключи случая? Бележката, която беше сложена най-отзад беше доказателство, че тази Катрин е убиецът на майка им. Грабна папката и излезе.

Няколко дни обикаляше из града, разпитвайки за нея, но никой не му даваше информация. Или казваха, че не са я виждали или че не знаеха нищо за нея. Криеха, всички криеха, но защо? Опита се да я намери в интернет, отиде до старата им къща, която сега тънеше в развалини. Не знаеше къде може да я намери. След коронясването на сестра му за Мис Мистик Фолс, Итън бе излязъл навън да подиша малко въздух и сякаш я видя там, видя я как излиза,но не успя да я настигне. Трябваше да бъде тук и рано или късно той щеше да я намери. Същата вечер проследи хората, с които беше говорила и притискайки няколко вампира в ъгъла, успя да изтръгне телефонния и номер. Не успя да мигне цяла нощ, а на сутринта се отправи към старата им къща, където набра номера.
- Катрин - каза той и без да чака отговор продължи - Чакам те пред старата къща на Джоунс.
Надяваше се любопитството и да натделее и тя да дойде при него. Трябваше да получи отговори.

Катрин Пиърс тъкмо разопаковаше последния кашон, в който бе събрала дрехите си при случай на провал в мисията и с Елита. Е, за нейно щастие тя свърши работата си отлично и обричайки всички останали магически същества в града спаси себе си. Тя държеше гривната, която отмъкна от Алба точно след като и даде реликвата и не разбираше какво ценно има в тази грозна изработка. Беше обещала да я върне, когато всичко приключи, но не и беше до това. В този момент телефонът и звънна. Катрин веднага повдигна вежди и изостри слух, но не вдигна, когато се включи и телефонният и секретар.
„Телефонът на Катрин. Не си правете труда да оставяте съобщение, защото не ме интересува.“
- Катрин! Чакам те пред старата къща на Джоунс. – каза непознат глас, след което затвори без повече подробности или време да отговори.
- Джоунс? Джоунс… кои пък бяха тези? А, да! Тези от чието мазе избягах и строших няколко вази на излизане, след като убих жената на лошия и зъл ловец на вампири. – самодоволно се подсмихваше Катрин, не разбираща кой би я търсил след толкова много години и то на това място.
-А може би все пак знам кой ме търси. – добави Катерина, спомняйки си, че Мери, която бе убила и беше разказвала за децата си. Също така на излизане от къщата при бягството си, Петрова видя снимка на малко момче и момиче.
– Я, виж ти! Двадесет и пет години по-късно синчето реши да повтори грешката на баща си. – Присвила очи и крояща всевъзможни сценарии, Катрин реши да отиде на уговорената среща. Тя облече черното си кожено яке, обу високи токчета и се усмихна така, сякаш вече беше няколко крачки преди всеки.

Катерина се приближаваше към старата къща. Увереността в походката и казваше без думи „Тук съм, ето ме“. Спря се пред оградата и се огледа, за миг си спомни със съжаление за Мери, но не можеше да допусне проява на човечност, след което в свой стил каза:
- Е? Ако ще ми губиш времето, то нека не е днес. Имам да разопаковам кашони. Знаеш какво е да се местиш постоянно. – иронично и в свой стил Катрин знаеше, че той я чува и вижда.

Чу я да пристига. Никога не е бил толкова близо до убиеца на майка си, но чак сега осъзна, че бе изключително неподготвен за тази среща. Определено беше изгубил опит с вампирите, но трябваше да получи отговори, каквото и да му коства. Това, че се сети за семейството му и дойде на точното място беше знак, че тя много добре ги познаваше. Съжали, че не беше взел нужните средства за да я приспи или да я убие, но дори да беше искаше първо да е на 100% сигурен, че тя е виновницата за това.
- Катрин Пиърс - каза той, излизайки от къщата. Усещаше сърцето му да бие лудо в гърдите му при всяка една стъпка към нея.
- Няма да те бавя много, искам само да получа отговори - каза и се спря на няколко крачки пред нея.
Позицията на тялото и бе надменна, тя знаеше, че той е само човек, който може да смачка за по-малко от секунда ако пожелае. Итън също го знаеше, но трябваше да опита по добрия начин. Дори да не го осъзнаваше, той много приличаше на майка си. Не беше твърд и жесток с тези същества, като баща си. Явно се беше научил да живее с тях и въпреки че бяха хищници, не го беше страх. С повечеро от тях можеше да се разговаря и се надяваше в случая на Катрин да бъде същото.
- Знам, че си била заключена тук преди 25 години. Знам какво ти е причинил баща ми - спря за момент за да обмисли думите си - Искам да знам какво се случи в нощта на 27 март 1995 година? Ти си била тук, познавала си майка ми. Какво с случи през онази нощ?
Ами ако Катрин признаеше вината си? Нима щеше да я остави да си тръгне без нищо повече? Действаше прекалено меко, но вече беше сторено. Пое си дълбоко въздух и го издиша, чакайки отговора на вампирката срещу себе си.

       Катрин Пиърс слушаше Итън, в който се четеше мъка и искреност. Думите на момчето някак си витаеха в пространството, защото през цялото време тя си припомняше случката като на лента. Миг преди да съжали за това с Мери, Петрова завъртя очи и прекъсна Джоунс.
- Добре, добре. Престани да дуднеш! Разбирам, че си особено загрижен син, който едва двадесет и пет години след смъртта на майка си се сети за нея, но има много неща, които не знаеш. – Слагайки пръст на устните му, Катерина се усмихна и поклати глава.
- Да, аз убих майка ти. Горката женица беше билетът ми към свободата и невероятния живот на Катрин Пиърс. – казвайки това, Катрин видя облекчението в очите на Итън от това, че е разкрил убийството на майка си, но също така видя и гневът, който се засили. Той я гледаше с презрение.
- Знаеш ли? Съжалявам. Не съжалявам, че убих майка ти онази нощ, защото ако мога ще го направя пак и пак и пак, стига да спася себе си и да оцелея. Това правя от петстотин години. Съжалявам единствено, че оставих баща ти жив, защото изгуби седмици от живота ми, държейки ме в разбито мазе с клетка, оставяйки ме да пресъхна. – повишаваше тона си Катрин, която гледаше Итън право в очите, бутайки рамото му с пръст. Тя знаеше, че той е невинен, но не можеше да позволи неговото отмъщение. Момчето не обелваше и дума, чувайки учестеното и дишане.
– Той уби майка ти Итън, замесвайки я в мръсните си игрички с грешния вампир. – добави Петрова, потупвайки го с ироничен поглед и лека усмивка. Джоунс бе стъписан. Той знаеше за това, което правеше баща му и бе склонен да повярва на Катрин. Доброто му сърце дори позволяваше да се постави на нейно място и да разбере, че тя не е имала друг избор, но все пак това беше неговата майка. Объркан в емоциите си, Итън искаше да защити достойнството си, доближавайки се на сантиметър от лицето на Пиърс.
- Ще те… - преди да изрече каквото искаше, Катерина го прекъсна със зачервени очи и появили се вени по лицето и:
- И другия път не си прави труда да пиеш върбинка, надуших я лесно. Всеки ден пия по малко, така че не би ме спряло да ти откъсна главата, ако само за миг си помислиш да се правиш на Ван Хелсинг. – изричайки тези думи Катрин Пиърс се наведе и вдигна забравена от самия него и изпаднала от задния джоб на Итън инжекция с върбинка, след което му я даде и изчезна.