she's the giggle at a funeral

Мистик Фолс винаги бе някак напрегнат по това време на годината, макар най-накрая окъпан в пролетни лъчи. Виктор не знаеше това, не познаваше напълно лицето на малкото градче. Улиците не му изглеждаха претъпкани, а звънливата шумолевица му се струваше някак приятна. Атмосферата бе приповдигната заради деня на основателите или по-точно 160 години от населването на Мистик Фолс. Мисълта, че ще бъде тук и за отпразнуването на 190 годишнината, дори 200 годишнината, му се струваше горчива, почти колкото черното кафе, закупено от местния хипстър кофи шоп. Горещата напитка не му бе нужна вечер, но самият вкус се бе превърнал в успокояващ навик.

Колкото и малък да беше, в този град имаше някаква магия. И не тя нямаше общо с всички най-различни свръхестествени създания, които в момента буквално го бяха завладели. Не, тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно. За онази магия, в чистият и различен смисъл на тази дума. Колкото и Лидия да не си признаваше, накрая винаги се връщаше тук по-една или друга причина. А дори не беше най-любимият ѝ град. Не, това място в сърцето ѝ винаги щеше да заето по равно от Лондон и Кардиф, тогава какво изобщо продължаваше да търси тук и защо сама си го причиняваше?
Може би никога нямаше да намери отговор на този въпрос дори за самата себе си. Но това може би точно в този момент не беше от значение. Ето че отново се намираше тук. Толкова много неща беше преживяла тук, така че със сигурност следващата изненада не беше много далеч. Това място имаше навикът постоянно да изненадва всички. Може би точно за това в момента беше толкова пренаселено от най-различни видове създания.
Лидия вървеше бавно по улицата с цялото спокойствие на света. Наблюдаваше различните „хора“, с които се разминаваше и за част от тях се чудеше как изобщо бяха оцелели толкова дълго време. Просто бяха една „убийствена комбинация“ от глупост и самочувствие без абсолютно грам никакво покритие. Поне тук-таме все имаше някой обикновен човечец, за да може цялото това „съзвездие от същества“ да успее да не самоунищожи. Въпреки че, ако някога това се случеше щеше да е забавно. И то доста. И все пак въпреки това винаги щеше да сравнява обикновените хора с непотребните и нежелани от всички хлебарки. Да, те винаги са били такива и винаги щяха да си останат.
По едно време това ѝ занимание ѝ омръзна и започна да не обръща абсолютно никакво внимание на света около себе си. Насочи се към крайната си за сега цел – кафенето. Имаше нужда от малка доза кофеин, премесена с много количество сметана, мед и захар, и естествено всичко това трябваше да е „гарнирано“ с необходимата доза шоколад. Странна комбинация, която сигурно само тя си поръчваше и харесваше.
Нищо днес не предвещаваше следващата среща, но все пак това беше Мистик Фолс и може би момичето вече трябваше да е свикнало че тук винаги нещо се случваше.
След като си плати кафето, което заради страшно многото неща в него беше сложено в доста голяма картонена чаша и се обърна, за малко щеше да си изтърве напитката на земята.
„Какво по дяволите правиш тук, Виктор? Точно тук?! От всички градове защо точно Мистик Фолс?“
Веднага си спомни за всичко, което се беше случило между тях и за всичко, което беше направила. Да, вярно е че винаги беше обичала да играе разни роли и да си играе с живота на останалите. Точно и за това все пак имаше толкова врагове. И все пак с Виктор, колкото и да имаше и нещо повече от това.
С държанието му разбираше че дори и сега, когато е пред него, всъщност на дори по-малко от метър от него, той продължаваше да не може да повярва че се срещат. Виждаше колко е смутен. -Така ли? До сега никога не ме бяха обърквали с някого. Мислех си че съм неповторима и единствена по рада си– Лидия го казваше не само като момичето, което приличаше на неговата любима, но и като самата нея. Все едно имаше раздвоение на личността, като всяка от тези две личности се смяташе за единствена и неповторима.
-Искате ли да седнем ето там и да ми разкажете за нея. Стана ми интересно – посочи му една от близките маси и му се усмихна. Знаеше че нямаше да ѝ откаже, дори в момента да беше напълно непозната за него. Да, варно че още от сега можеше да му признае коя е. Да го избави от фалшивите му спомени. Да му каже цялата истина. Разбираше че можеше да го направи, но искаше цялата „тази игра“ да продължи още малко. Още няколко минути докато чуе отново всичко от него. Просто за доброто старо време, както се казваше.
Двамата седнаха на масата. Момичето го погледна с онзи нейн така сладък и приканващ поглед и го чакаше да започне.

Момичето знаеше че всичко от това, което беше направила беше грешно. Дори това беше твърде малко. Беше ужасно. Игричките ѝ накрая винаги нараняваха хората около нея и това все едно продължаваше да не я интересува. Може би беше време да се поучи от грешките си, но тя продължаваше все така упорито и твърдоглаво да държи на своето и да крои своите си планове. Най-странното обаче беше че от една голяма част от тях, момичето нямаше никаква истинска полза. Просто ѝ беше забавно. Може би за толкова много години живот трябваше да дойде момента, в който да премине тази фаза, но имаше едно нещо, което Лидия мразеше повече от всичко. Дори и от враговете си. И това беше скуката.
А когато си преживял толкова много неща. Бил си вещица, вампир, дори обикновен човек и сега отново вампир, нямаше как да позволиш на скуката да завладее ежедневието ти, защото тя щеше да превърне действията ти в лекомислени и невнимателни, а това никога не водеше до нищо хубаво като последствия.
„Не мога да повярвам, че все още пазиш тази снимка, Виктор“
„Колко много време мина от тогава“
Лидия погледна снимката. Много добре си спомняше моментът, който беше запечатен на нея. Беше след една тяхна разходка и едно малко приключение, което си бяха спретнали. Докато я гледаше можеше да преживее всичко отново. Всичките ѝ спомени преминаха като лента през съзнанието ѝ. Така все едно беше станало вчера.
-Колко много си приличаме наистина? Направо не мога да повярвам – сякаш беше трудно да приличаш сам на себе си. Колкото и човек да се променя или да приличаше на някого, винаги имаше разлики между тях, но не и когато сравняваш сам себе си със себе си. Там разликите никога нямаха да се появят. - Изглеждате много сладки и щастливи заедно.
„Наистина бяхме такива, Виктор“
„Но всичко хубаво има своя край“
„Може би нашият край трябваше да е малко по-различен, но това вече няма никакво значение“
Изслуша внимателно разказа му. Едва се стърпя да не се усмихне на думите му. И двамата знаеха че нищо от тях не беше истина. Всичко беше съвсем различно.
„Тези лоши обирджии, които така нахално и безцеремонно са ме убили“
„Жалко че съм била на грешното място в грешния момент“
-Съжалявам за загубата ти. Личи си че наистина е била специална за теб…. – можеше и да продължи още. Беше ѝ странно да говори за себе си в трето лице единствено число, когато в речника любимата ѝ дума беше „аз“. – Приятно ми е да се запознаем, Виктор, макар и по този странен начин – знаеше че сега е момента да каже и „своето име“. Можеше да му каже което и да е било име, но всъщност искаше да го накара сам да я разпознае. Колко ли лоша всъщност беше, за да го направи?
-Аз съм Лийла – беше използвала няколко пъти това име, когато двамата изпълняваха някоя от щурите ѝ идеи, а тя имаше доста такива понякога, и когато беше в едно странно нейно настроение, в което обичаше да си играе в собствената си игра. Вярно че този детайл беше известен само за нея, но все пак беше интересно. За всичко останали това беше само забавен момент. Дори в игрите като Монополи имаше фигурка с това име, както и като играеше карти. Дори имаше странната енергия да успява да го включи в белота и какво ли още не. Знаеше че Виктор няма как да не си го спомни, но може би нямаше да е достатъчно, за да се сетя че неговата Лидия стой от плът и кръв, напълно здрава пред него.
Тогава се сети за детайл, който можеше да промени това. Отпи от кафето си и на лицето ѝ се „изписа“ недоволство -Хм, не са сложили достатъчно захар. Толкова ли е трудно да направят едно свястно кафе със сметана, мед, захар и шоколад?! – беше сигурна че на този свят никой друг не пише кафето си по този странен начин без значение дали беше просто обикновен човек или свръхестествено създание.