the sin is paid - the fallen margaritta

the sin is paid - the fallen margaritta

Устните Му се разтеглиха, а лицето Му придоби онази неприятна гримаса. Потръпнах само при мисълта за поредното наказание. Бичуване? Едва ли. Беше твърде лесно, твърде...не-Сатана. Вероятно просто трябваше да изчакам.
Отново ме обхвана спокойствието.
Тялото ми се тресеше неестесвено, Адът беше като пещ, но при симфонията от крясаци и жалби за милост, тази топлина някак отлиташе, заместена от студени вълни, покриващи тялото ти с капки пот. Сега то лъщеше. Цялите ми люспи бяха влажни, а момчешко късата и рядка коса се беше полепила по темето ми.
Прокаръх един от ноктите си по дължината на крака си и го забих в бедрото. Тласъкът на болката пришпори викът, но той се давъртя няколко пъти, разтраквайки челюстта ми, след това просто се удави в тишината на вечостта.
Бих искала да ви разкажа какво преживях, защо съм тук, защо прилича на чудовище, защо СЪМ чудовище, но не бих могла. Езикът ми беше подпечатан, при дори и помен от дръзка мисъл, като тази да разкажа, то щях да се превърна в пепел, но такава която вечно щеше да остане тук, долу, не такава която вятърът ще понесе и разпростре. Просто шях да стоя в тази бедна, завинаги, завинаги и пак отначало.
Но мога да ви покажа дневниците си. Онези малки късове хартия които крадях от умрелите души, бяха натъпкани в пролуката на една скала, от години не ги бях докосвала, от деня в който загубих Вярата.
567г.
Върховната сила. Божата воля. Той я раздаваше, Той повеляваше, ние изпълнявахме, слушахме, учехме. Милиони сме колената на колесницата Му, същата на която сяда и раздава власт. Ние канализираме Висшата енергия, тия сме катализаторите. Съдиите. Ние сме Престоли, ние сме Офаними. Наименованията ни са безброй, всевластни, всевищни. Същества на първата сфера, тези с най- силната енергия, тези които творяха и създаваха правосъдие.
Всичко е просто, всичко е такова каквото Той повели.
800г.
Хората стават по- лоши. Дяволският плод ги превърна в покварени същества, не разпознават добротата, отричат истината и проемат ереса в дома си. Греха се мята из главите им, а Сатанта господства над Земята. Бог седи и гледа. Седи, съди, сякаш Той не вижда. Ослепя ли?
900г.
Ще сляза на Земята. Не мога да виждам, не мога да седя и да гледам като Бог, не мога да не чувствам. Хиляди ангели паднаха, хиляди се превърнаха в демони, броят им се увелича, отново и отново.
946г.
Паднах. Паднах на Земята. Всевишния ми забрани, застави се стрещу решението взето, но въпреки това вдигна ръце с три дум ипрости „Греха се заплаща”. Не разбирам това което каза, едва ли щях да стана достатъчно мъдра за да разбера, но Знанието уби чистотата на човека, Знанието е ненужно.
1028г.
Маргарета? Маргарита? Марго? Мардж? Рита? Магда?
Наричаха я жрица на любовта. Безсмислици, нямаше такава, не и на земята. Усмихвах се пренебрежително на тяхната глупост, но се нарекох Маргарита. Падналата Маргарита. Обиколих хиляди местности, гледах ги, виждах ги, чувах ги и слушах.
1100г.
Направих грешка. Сега всичко в мен пулсира, глават ами е замаяна а крилете ме болят. Умирах, любовта към един демон щеше да ме убие, а болката по неговото връщане в Ада ме изгаряше. Отрекох се от Господ и когато казах „Край.”.
Той дойде.
1101г.
Адът беше мрачен, покварен, от каменните плочи се стеляше миризма на смърт и грях. Потръпвах и чаках. Чаках година. Сатаната ме взе и чаках вече годинада ми даде присъдата. В този ден ме повика, знаех, че това беше краято, но...О, какъв край беше.
- Ти, Престол, ще платиш. Плащаш любовта към мой слуга, плащаш неподчинението пред твоя господар, плащаш грешките. Греха се заплаща.
Разбрах.
- Крилата ти ще бъдат отнети и унищожени. Ще изпълняваш служба към мен хиляда и три години, нито ден повече, нито час по- малко.
- Не, не, не моля, моля. Не крилата, всичко Не крилата. – съществуването ми плачеше.
Свършиха. Раните на гърба ми останаха като грозни белези, ах, достатъчно глупава бях да имам Надежда.
1300г.
Бягство. Опитах.
Кълна се опитах.
Но те ме убиха, още веднъж, пак и пак.
След това ме превърнаха в Онова.
Опитах се да убия техния дракон и успях. Унищожих старото и инемогващо същество, но цената която платих надхвърляше удоволствието. Превърнаха ме в това което убих. Изгориха ме жива, от платината която се стеляше от главата ми, остана опърпана перука. Кожата ми се покри с люспи, дебели, твърди, лъщящи като разляно масло. На мястото на раните от ангелските крила, израстнаха нови. По- издължени и тежки, а ноктите ми се извиха. Бях чудовище. Само сините ириси открояваха Човека.
Днес.
Множеството бичуване ми попречи на пиша. Множеството болки ми попречиха. Но в крайна сметка останах жива. Сатаната беше доволен. Аз бях неговият скъпоцен камък. Оцелях.
- Падналата Маргарита. Име на блудница.
- Да. – процедих и ми се прииска да го убия, пак, пак, пак и пак.
- Ти, скъпа моя, си курвата на Вярата. Маргарита ти подхожда.
- Да. – исках да вкуся кръвта му, да се разлее в краката ми.
- Колко искаш да се върнеш на Земята? Какво ще ми дадеш?
- Всичко.
- Много добре. Ти обикна драконовия си облик, ще ти го взема, ще взема за последен път крилете ти, един последен чифт.
- Да. – сълзите сякаш бяха киселинни и прогаряха съществуването ми.
- Зрението. Падналата Маргарита винаги виждаше, нали? Това те уби. Ще го направи още един път. Липсата му.
- Много добре. – давех се в разговора, в думите.
- Оставям ти безсмъртие и пирокинеза.
С тези последни думи ме отпрати. Едно леко махване, кратка болка, но от онези изгарящите.
Паднах.
Падналата Маргарита.
Име: Маргарит; Падналата Маргарита
Години: Неизвестни.
Раса: Човек с дарба.
Дарба: Пирокинеза.
Лик: Tammin Sursok