Unspoken

От първия момент.
Все с пренебрежение гледах. Не ме интересуваше достатъчно. А понякога – плачех, защото не бях способна да чувствам нещо към сенките. Нещо в думите, нещо в действията, нещо в съществуването им в живота ми ме караше да потръпвам от погнуса. Аз бях своя собственост – ничие парче месо.
Гордост. Главно за това плачех нощем под парещия душ. Не любов, а нужда беше моето. Нужда от привързаност. Просто не исках самотата да ме обхваща. Щях да полудея.
Но Той пробуди всичко.
Дойде си на мястото. Целувките, начинът на говорене, прегръдките, а дори и свадите. По- жива трудно можех да кажа, че някога съм била. Нуждаех се вече не от Гордост, не от Гняв, не е от Развлечение, а от Него. Изпитвах глад само към присъствието и допирът му. Не съм Аз, а Ние. Тялото ми ме предаде, а миризмата по кожата и чаршафите ми беше по- опияняваща от всеки парфюм.
Преди се прибирах и влизах в банята. С часове седях на студените плочки и отмивах отпечатъците от пръсти по тялото си. Моят храм. Трудно можех дори да мечтая да дойде човек който ще ме кара да се свивам на топка щом се прибера и да мисля за него.
Преди заспивах с мечта, а сега се събуждам в нея.
Устните парят, но сърцето не тупти.
То обожаваше клетката си от спокойствие и нужда, от любов и себеотдаване. Обожава и начинът по който Той ме обичаше и го караше да спира.
И сърцето желае да запази любовта във вечността.