Eva Bellerose.

Задача 1.

Снежинките бавно падаха, като прекрасен зимен танц. Насред пустоща се виждаше само едно старо огледало и момиче взиращо се в него. Тя имаше светли руси коси и бледо-сини очи. Посинелите й от студа устни леко се помръднаха:
-Ти.
Тя се взираше в собственото си отражение, обградена от сняг и самота. Беше останала съвсем сама. Студът я бе обгърнал, но тя не се страхуваше. Харесваше й. Чувстваше се по същия начин  отвътре, ледена и изолирана. Като замръзнал пеизаж, някога бил красив и топъл. Сърцето й бе разбито на стотици парчета разпръснати като снежинките, падащи около нея. Тя се бе затворила в себе си, твърде наранена, за да продължи. Не можеше да си причини същата болка отново, затова тя просто издигна ледени стени около себе си. Беше сама в своя собствен замръзнал свят.
-Отново сме сами.
Тя пристъпи напред и седна върху студената земя, обгръщайки с ръце краката си. Свеждайки поглед се замисли за кой път се повтаря една й съща история. Живота й се струваше като развалена грамофонна плоча, въртяща се непрекъснато с една и съща мелодия. Вече й бе достатъчно. Реши да затвори сърцето си завинаги. Не й трябваше никой друг. Не й трябваше да го отваря за когото и да е било. Не си струваше болката, която й причиняваше. Вълшебната й приказка никога не завършваше щастливо. Тя винаги бе тази с разбито сърце и сълзи в очите.
-Не мога повече така.
Тя вдигна поглед, поглеждайки към замръзналото си отражение. Ледена сълза се стече по пребледнялата й буза. Малката капчица се спусна по брадичката й и падна върху покритата със сняг земя, образувайки малко мокро петно върху бялата покривка. Беше послевана и от още няколко полу-замръзнали сълзи. Тя се подпря на ръцете си, стискайки юмрук в снега и присви очите си. Беше й писнало да е малкото беззащитно същество, което бе в момента. Не искаше да е това слабо и наранено момиче повече. Не искаше да стои сама и да плаче, взирайки се в отражението си. Тя трябваше да е силна, не заради някой друг, а заради самата себе си.
-Стига.
Самосъжаляваше се твърде дълго. Беше напълно излишно. Без особено усилие тя се изправи на краката си и погледна в огледалото още веднъж. Избърса с длан сълзите си и се вгледа в отражението си. Момичето, което стоеше пред нея, вече не беше същото безсилно същество. Беше се превърнала в силна и смела млада жена. Бавно тя прокара пръст през замръзналата повърхност на огледалото и се усмихна.
-Сбогом.
С това тя се обърна и продължи да върви напред. Босите й крака потъваха леко в снега с всяка нейна стъпка, но това не я спираше. С последен поглед към огледалото тя се усмихна, и помаха за сбогом. Виждаше го за послден път. Нямаше намерение някога да се върне тук.
Зад нея се виждаха единствено старото огледало, покрито със сняг и отдалечаващите се стъпки, които бе оставила.

Задача 2

Слънцето бе прикрито от тъмен облак, носещ със себе си миризмата на приближаващия дъжд. Клонките на дърветата леко потрепваха от вятъра. На верандата на старата къща се виждаше тъмния силует на седнало момиче. Светло русите й коси се повдигаха от лекия повей на вятъра, докосващ ги с ледените си пипала. Умът й бе окопиран в размисли, а погледът й блуждаеше между дърветата без точна посока. Мислите й бяха хаотични и неорганизирани. За момент всичко беше застинало на място докато тя не извади от джоба си стар ключ. Ключ носещ със себе си тежки спомени. Спомени за старата семейна къща. Спомени за времето прекарано в нея. Тя завъртя ключа в ръката си и го сви в шепата си.
Малки ледени капки започнаха да падат от небето. Момичето протегна ръка улавяйки няколко от капките в дланта си. Студените капчици се забиваха в ръката й, като онези малки иглички, които се появяват, когато ръката ти изтръпне. Тя постоя така за минута след което прибра ръката си и избърса капките по нея в пуловера си. За известно време се загледа в потъмняващото небе. Можеше да усети начина по който капките докосваха лицето и, когато играше насред дъжда като малка. Можеше и да усети и мириса на мократа трева.
Тя се изправи, изтупвайки прахта от верандата останала по нея. С последен поглед към небето се насочи към входната врата. Присегна се към ключалката и пъхна ключа в нея. За момент застина. Не знаеше дали наистина иска отново да влезе там, дали  можеше да понесе спомените, коите ще я връхлетят. Присви едната си ръка в юмрук, забивайки нокти в дланта си, а с другата завъртя ключа. Чу се леко изщракване и вратата се разтвори.
Момичето пристъпи в къщата, а дъските изскърцаха под натиска на обувките й, няпомняйки за старостта си. Влизайки по-навътре в къщата, тя прокара пръст по близката стена. Остарелият тапет се бе разлепил на места, а паяжините по тавана показваха от колко време не е влизано в къщата. Погледа й бе забит в краката й, заинтригуван от тихите стенания на дъските под нея. Стената по която движеше пръста си свърши, а тя се озова във всекидневната. На лицето й се изписа разочарование. Това не беше същата обгърната със светлина и топлина стая, която помнеше. Сега бе покрита с прах и паяжини, а цветовете на мебелите бяха посивели.
Времето правеше така. Хващаше разни неща в клопката си и ги унищожаваше, оставяйки след себе си нещо съвсем различно и развалено. Казваха й, че времето лекува и с времето всичко става по-добре. Но дали наистина беше така? Дали наистина ставаше по-добре? Тя не можеше да каже сама. Досега времето не бе сторило нищо друго освен да й причини повече болка. Колкото повече минаваше толкова повече страдаше тя.
С въздишка стисна очи и сви ръката си в юмрук. Без втори поглед се обърна и продължи към старите стъпала, скърцащи под краката й. Ръката й се движеше по дървения парапет, избърсвайки насабралата се прах. Продължи напред по тъмения коридор и се спря пред вратата в дъното. Тя беше в някакви нюанси на потъмнял бял цвят, а боята й се лющеше от старост. Момичето протегна врата и хвана дръжката, отваряйки вратата с плавно движение. Пред нея се разкри старата й стая. Леглото й стоеше все така непокътнато. Всичките й вещи си бяха на място. Вратата на гардероба й си стоеше все така леко отворена, показвайки, че нищо вътре не е помръднало и стои както тя го бе оставила. Освен факта, че всичко беше остаряло и покрито с прах. Но времето обичаше да прави така с нещата.
На бюрото й все още стоеше малката й музикална кутия с една от онези балерини,  които се въртят. Цветът от нея си бе отишъл, още едино доказателство за стореното от времето. Момичето се доближи до нея, избърсвайки колкото може прах с ръка и отвори кутията. Бавната мелодия зазвуча из стаята, разпростирайки се в цялата къща. Но това й дойде в повече. Изведнъж спомени, отдавна забравени изплуваха в съзнанието й. Майка й, която й казваше лека нощ и изгасяше лампата. Баща й, който не бе виждала от месеци, се прибира от командировка й вади от чантата си малката музикална кутия. Усещането на боядисаното дърво под пръстите й. Времето прекарано в четене на книга до прозореца придружено от мелодията на кутията.  Тя я хвана и я засили към стената. Кутията се удари и парчета от нея се разпиляха по земята. Последната й мелодия бе изсвирена. Времето обичаше да прави и това. Променяше хората, караше ги да страдат.