amelia shepherd.♠

Един ден се поглеждаш в огледалото и не виждаш отражението си, виждаш нещо много по-важно, но вече забравено, защото си се опиталa с всички сили да го унищожиш в отчаяните си опити да избягаш от болката. Виждаш душата си, онова друго Аз, което се крие вътре в теб, подтиснато и разочаровано от многото ти преструвки, онова твое истинско аз на което отдавна не позволяваш да се покаже изпод маската, която си сложилa на лицето с.и Онова аз, същото за което понякога си спомняш късно вечер с усмивка и ти се иска никога да не му бе обръщала гръб, но вече е твърде късно, защото реално дори не можеш да си спомниш какво е чувството да не се преструваш. Живот изграден от лъжи, фалшиви усмивки и очи, които никога не блестят по онзи начин, който преди бе доказателство за щастието ти. Сега това аз стой срещу теб в огледалото, гледа те недоволно и е скръстило ръце пред гърдите cи, а ти си неспособна да говориш, сякаш нещо е заседнало в гърлото ти.
- Хайде, кажи нещо. - предизвиква те нагло то и се усмихва. Опитва се да изглежда ядосано, но на лицето му ясно може да се види тъгата, която е по-силна от всички други чувства, които изпитва към теб в момента ,а ти стоиш и само го гледаш. Изражението на лицето ти е ледено, няма никакви видими следи от емоция по него, в душата ти е дори още по-празно. Няма тъга, няма болка, няма нищо което да подсказва, че сърцето ти все още е способно да чувства.
- Какво искаш? - питаш небрежно, сякаш срещу теб стой случаен миновач срещнат на улицата, но то вижда празнината в сърцето ти и на лицето му се изписва съжаление. По лицето му същото като твоето започват да се стичат сълзите, които ти така и не изплака, защото гордостта ти не го позволяваше. Отне ти цяла година, огромно количество алкохол и по една кутия цигари на де,н за да го убиеш вътре в себе си, а сега то стоеше пред теб. Сякаш бе призрак, който отчаяно се опитваше да те хване, но вместо да бягаш, за пореден път ти бе готова да се изправиш срещу него. Преди смяташе, че твоята битка е със света, но сега ясно осъзнаваше, че има един единствен човек, когото трябва да победиш - себе си. Това бе твоята единствена битка.
- Махай се. - казваш му студено, а то от своя страна стой и те гледа. - Ние с теб отдавна се разделихме. Ти беше слаба, добра с всички, прекалено невинна за този свят, а светът, мила моя, е жестоко място, на което ти не принадлежиш. Ето защо се появих аз, не съм добра, дори бих казала, че съм жестока, не съм и невинна, душата ми е покварена от много грехове, но не съжалявам за нито един от тях. - замлъкваш за миг и срещах погледа му. Водите невидима за другите борба и когато то свежда поглед, знаеш, че си спечелила и че ще си отиде, появава се странна болка в сърцето, която не знаеш, че все още си способна да изпиташ при мисълта да го загубиш отново, но събираш сили и проговаряш отново.
- Животът те смачка като мушица, ако се върнеш всичко ще се повтори. Върви си, остани си заровена в спомените ми, прашасвай скрита някъде дълбоко в душата ми и никога не се показвай отново. Нямам нужда от теб, непотребна си ми. - и пуф то изчезва. От последния му поглед знаеш, че си разбила сърцето му, своето собствено сърце, но се чувстваш облекчена, че вече го няма. Със себе си ти е донесло само мъчителни спомени, които отчаяно искаш да забравиш, затова отваряш бутилка уиски и си наливаш малко от парещата течност в една кристална чаша. Наливаш втора. Трета. Четвърта. Докато не им изгубиш бройката и не забравиш.