Моите сини очи <3

Целувки, по-изгарящи от огън, нежни като шоколад, целувки, без които те не можеха да живеят. Всеки път, щом устните му докоснеха нейните, тя потрепваше. Не се интересуваше от хорското мнение, от това, което хората говорят за него, той беше точно това, което тя искаше - страстта, тръпката, изгарящото желание, приключението. Обичаше друг, безкрайно много, но страхът я бе накарал да се хвърли в обятията на точно това момче. Другият бе дълбоко затворен в сърцето ù и никой не знаеше за него. Точно в този момент тя се отдаваше на страстта си.
Сините му очи отново я поглеждаха студено и хладен въздух се разхождаше по кожата ù. Не знаеше какво намира в него. Винаги бе мразила снега и синия цвят - той ù напомняше за студа и зимата, но неговите очи я бяха пленили от нищото. Точно те ù напомняха за дълбокото синьо море, за небето в безоблачен ден, за хладината на есенна нощ. Точно този син цвят я караше да успокоява чувствата си, сякаш бяха вълната, която погасяше разгорелия се огън.
А той ли? Той не изпитваше чувства или поне се залъгваше, че не изпитва. Беше бунтар, луда глава, непокорно момче, което не обичаше да се задържа дълго с едно момиче. Бе момчето на всички - руса коса, сини очи, самодоволна усмивка, целящ да има всичко. Знаеше, че може да има всяко едно момиче, стига да го поиска и наистина имаше всяка една. Наслаждаваше се на красотата на очите им, на блясъка на косите им, за него обаче те бяха просто играчки - порцеланови кукли, с които той си играеше, докато не му омръзнеха. В този момент се появи тя - толкова различна и открояваща се от всички други.
Непокорството ù бе много по-голямо от неговото, но и същевременно беше любимката на всички - онова усмихнато русокосо момиче, с очи като огнен опал, което не се интересуваше от хорското мнение и не играеше по правилата на никого. Да, може би, заради това бе успяла да го впечатли, защото беше истинска.
Те не се обичаха, напротив, страстта им бе опасна и забранена. Загубата на време, която бяха изживели преди да се запознаят, сега вече беше в миналото. Запълваха всяка една свободна минута някъде из кътчетата в училище, където никой не може да ги види. Утоляваха страстта си, като пилееха времето си заедно, далеч от всички и всичко. Стараеха се да се правят на непознати пред останалите, но в същото време той едва се сдържаше да не я отвлече и заведе надалеч. Всеки път, щом я видеше с приятелките ù, не я изпускаше от поглед, а уловеше ли нейния, това караше самодоволната усмивка да се появи на лицето му. Знаеше, че няма да издържи дълго така, не искаше да се влюбва в нея, защото не знаеше какво е любов, а само тръпка. Искаше тръпката с нея да остане вечно, но се страхуваше да не я нарани.
През това време тя обичаше другия, но криеше чувствата си от него и това я разрушаваше вътрешно малко по малко. Обятията на синеокия я караха да се чувства защитена и спокойна. Не знаеше докъде ще стигне по този начин, може би щеше да се съсипе напълно или да забрави любовта си. Да, тя искаше да забрави, защото ненавиждаше лигавите чувства. Обичаше тръпката, приключението, да си играе с чувствата на другите хора. Искаше да гледа как хората, които са я наранили, страдат. Беше жестока и егоистична, но синеокото момче и даваше всичко, което бе търсила някога - страст.
Всеки поглед по коридорите, всяка тайна усмивка, всяко едно небрежно докосване, това им донасяше удоволствие и наслада, сякаш вършеха нещо грешно и забранено, а хората са казали - забраненото е най-сладко.
Играта им беше опасна, но те я харесваха и не се интересуваха. Всичко продължаваше по този начин, докато синеокият не започна да я иска. Ограниченията му ставаха невъзможни за изпълнение, а страстта му се превръщаше в мания. С времето нейните чувства намаляха - вече не изпитваше страст, нито тръпка, затова се отдръпна от синеочко.
И както всичко бе започнало, така и свърши - от нищото. Отдръпнаха се един от друг. Тя се хвърли в океана, наречен "любов", а той се отдаде отново на охолен живот. Всъщност, едва сега си даваха сметка какво са преживели - една невероятна история, която нямаше да се повтори.