Drabbels.

The title says it. ^
Пускам тук всичко, което съм писала и което ми е идвало просто така наум.

Искаше просто да седи и да съзерцава света; в истинската му красота, в която можеше да си го представи.... или в която.. е, която поне да можеше да му се предостави. Не желаеше тези мръсни снежинки, сипещи се от небето, да му развалят удоволствието; и без това винаги ги бе ненавиждал, защо и на това място си намираха начин да се намесят? Защо, защо...
Разтърси глава, сякаш искаше да изпъди всички мисли оттам. Наполовина мократа му черна коса се развя леко, ала вятър нямаше; кичури бяха залепнали по челото му, по тила му, но той не си направи и труда да ги отмести настрани. Не положи и най-малкото усилие и да се опита да премахне полепналите клонки и малки буци пръст от дрехите си. Не, не направи нищо.
Просто си седеше и си съзерцаваше света; точно както искаше.
Ала скоро... скоро и тази илюзия изчезна; дискомфорт се появи и осуети плановете му за спокойствие. О, добре; знаеше, че и без това никога нямаше да може да се надява на такова.
Стана и нещо издрънча. Сивите му очи проследиха траекторията на изпуснатия от самия него предмет. Нож. Червен. Не, не, той беше обагрен в червено; съществуваше някаква разлика. Почувства как някаква усмивка разтяга лицето му, как звук, наподобяващ смях, напусна устните му и не след дълго установи, че се смееше сам.
Ха, ха, ха, ха.... ха!
Забавно.... нали?

2.I.2013 - candy apple red

Шизу не беше в особено добро настроение. Всъщност... всъщност си беше в ужасно.
След като се бе прибрал, бившият барман си бе пуснал климатика, бе развързал папионката си, бе я захвърлил секунди след това нанякъде и се бе строполил на дивана, отпускайки главата си назад. Животът му от ден на ден ставаше все по-зле и по-зле, а днес беше направо ужасен.
Сякаш в унисон с настроенията му навън бе започнало да вали дъжд. Доста обичайно си бе обаче за късната есен – върху Икебукуро рядко щеше да се изсипе сняг, така че по-често ролята му заемаше беспирния дъжд. Както и да е, както и да е... Шизу така или иначе се бе приютил в тишината и бе оставил и без това обърканите му мисли да се реят на воля, а не да отдават някакво си значение на времето.
Изведнъж на вратата се почука. Веднъж, два пъти... а след това безброй много, зачестяващи с всяка изминала секунда. Русокосият изръмжа, прокара пръстите на дясната си ръка през косата си и стана от дивана. Стигна до входната врата на малкия си апартамент, превъртя ключа два пъти и отвори.
После тресна с всичка сила вратата в лицето на „натрапника”. А нали си бе такъв един, притежаващ огромна сила, понякога не можеше да се контролира и ето, че този случай също не бе изключение. Пантите се счупиха и масивната дъбова врата падна на пода с гръм и трясък.
- Тц, тц, Шизу-чан, бива ли такова нещо? А си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш. Отново. – мъж с черна коса заговори, като се смееше, докато го правеше.
- ИИИИИИ-ЗААААААААААА-ЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ!!!
Шизу усещаше как кръвта във вените му започваше да кипи. Тази муха имаше дързостта да се покаже пред лицето му сега...? След всичко, което бе направил? След всеки опит, по който се бе опитал да стъжни живота му? Треперещата му от ярост ръка се пресегна, за да сграбчи гърлото на по-ниския и да го изхвърли от апартамента си като мръсно коте.... а може би и да го убие, кой знае, май вторият вариант беше по-забавен.
Усетил какво щеше да последва, Изая избегна атаката на Шизу, накланяйки се бързо надолу, а след това насочи нещо към гърлото на бившия барман.
За изненада на русокосия той не почувства острието на ножа на тъмнокосия да прорязва гърлото му. Напротив! Срещу него не бе насочен нож, ами две червени близалки с вкус на ябълки.... ако можеше да отсъди по опаковката. „Какво беше това?” - изведнъж се замисли и присви очите си подозрително. Да не би това копеле да се опитваше да го отрови? Или просто му се подиграваше, знаейки перфектно колко много обичаше сладките неща?
Шизу се опита да се успокои, да не се поддава на огромната ярост, която го бе обзела в момента, и – най вече! – направи опит да помисли по-внимателно върху това, как да изгони малката муха от апартамента си.
- Шииизууу-чааан. – измърмори Изая недоволно, след като забеляза, че русокосият не искаше да води разговор с него. – Хайде вземи го, за теб е.
„Какво? Той шегуваше ли се? Сигурно щеше да е това.” – помисли си отново Шизу. Поривът да обвие пръсти около гърлото на по-ниския мъж и да го удуши отново се надигна у него, но веднага след като си помисли това, някакво малко гласче в главата му му нашепна, че не е правилно, че няма да извлече никаква полза от подобни действия, ами... ами...
По дяволите, по дяволите, по дяволите!
След днес, след като целият свят се бе разрушил (метафорично казано, разбира се), вече не можеше да направи и това?
Представена ни накратко случилата се история бе следната:
Шизу Хейважима, висок русокос мъж, незнайно как бе решил да се регистрира във онези сайтове за онлайн чатове. Желаеше да избяга малко от реалността, да се представи като някого другиго, да забрави поне за малко, че бе нищо друго освен чудовището на Икебукуро. Да, идеята му се струваше изключително абсурдна, но какво пък – можеше да опита, нали?
И така – направи си профил с името Tsugaru и всичко започна. Хората, с които си пишеше отначало, го отвращаваха – нищо повече от перверзни мъже и жени, които стояха постоянно онлайн в подобни сайтове. Всеки чат започваше с едно и също; винаги му задаваха въпроси, свързани със сексуалните му предпочитания, а и пък – това даже бе по-голямата част от „разговорите” му с останалите потребители – какво те биха му направили... и обратното. Накрая вече бе решил да се отказва от цялата тази налудничавост. Очевидно бе, че нямаше да се появи нормален човек на подобно място.
После... после се натъкна на Psyche.
Той можеше да се определи като лъч светлина от нищото, да. Разговорите с него, отначало неловки (в действителност бяха си неловки и до края, но с времето Шизу свикна с маниера на говорене на другия), бяха преди всичко интересни. Разменянето на съобщения помежду им продължаваше часове наред на ден, тези часове, от своя страна, се превръщаха в дни, а дните – в месеци. Ала най-важното от всичко бе, че русокосият най-накрая бе намерил начин, чрез който да се поотпусне от цялото това напрежение, което изпитваше заради дразненето от страна на Изая, работата с Том, както и самотата, която по принцип изпитваше, защото нали беше все пак чудовището на Икебукуро.... схващате какво искам да ви кажа, нали?
Шизу стигна чак до там, че да си купи нов телефон, та да може да говори с другия дори когато беше навън – по работа или просто ей така, разхождайки се. Седмици две-три след това пък русокосият бе осъзнал, че си пада по Psyche.
Отначало разбирането го бе стреснало (вижте сега, това, което забравихме да споменем, бе, че Psyche бе мъж и... лесно можете да си представите объркването на Шизу). Ала както и да е, по-лошото бе не това, ами че събеседникът му го мислеше за съвсем друг човек, а не за Шизу Хейважима. Чудовището Шизу Хейважима, така да се каже. Както и да е, читателю, отплеснахме се от повествованието.
Тогава след всичкото това писане един на друг се случи и...
15:21 Psyche: Ей, Тцу-чан, да се видим?
Шизу просто гледаше невярващо екрана на телефона си. Чувство за страх го изпълни, както и някакво вълнение.
15:28 Tsugaru: Може.... къде?
Без да се мисли, бе отговорил утвърдително на въпроса му. И ето че сега се намираше в Западния парк на Икебукуро, пушейки поредната цигара. Русокосият погледна нагоре и карамелените му очи регистрираха факта, че небето се бе навъсило. Явно надвисваше буря. Както и да е, ирисите му се върнаха към предишното си занимание – да оглеждат местността, тъй като Сайк бе казал, че ще носи червен шал, за да могат двамата да се разпознаят.
Отчасти Шизу бе нервен, отчасти напълно съжаляваше за това, че се бе съгласил, отчасти нямаше търпение да се срещне с него.
- Шизу-чааан, загуби и дома си ли, че да стоиш тук? – изведнъж се появи Изая; саркастичен както винаги. Ох, сега той не му бе нужен; не можеше ли поне веднъж да не му пречи? Понякога се чудеше докъде наиситна може да достигне чернокосият в опитите си да го издразни; самата мисъл го караше да разтърси глава, за да изпразни съзнанието си.
- Разкарай се, муха.
Ала паразитът така и така не го чу. Протегна ръката си и издърпа цигарата от устата на русокосия.
- Шизу-чан, не знаеш ли? Пушенето е вредно... а не искам да умираш от такава скучна смърт; изобщо няма да ти отива.
- Раз-ка-рай се. – насечено и с ясно отличаващ се заплашителен тон изсъска този път думите.
Остани спокоен, остани спокоен, остани спокоен.
Ала не; това копеле просто трябваше да продължава да си играе с него.
- Боже, боже... Шизу-чан, колко евтина боя за коса изобщо използваш? – рошейки косата му, Изая разглеждаше внимателно кичурите му. След това дръпна силно косата му назад, че чак да го заболи (е, сега, колкото и да не чувстваше болка, Шизу мразеше скубенията; бяха наистина, ама наистина ужасни). Последва вик, наподобяващ името на Изая, и бившият барман започна да преследва – както и по принцип си го правеше всъщност – Орихара.
Не искаше да го прави, все пак чакаше Сайк, ала не можеше да сдържи яростта си. Шизу грабна един Стоп знак и го запрати по Изая. Вторият избегна удара, като се наведе, но пък русокосият вече бе стигнал до него. Хвана информанта за блузата и го вдигна от земята.
- Ще те убия!!
Ненадейно очите му се спряха на нещо червено и Шизу започна да гледа като хипнотизиран. Установи, че въпросното ярко петно бе шал.
15:34 Psyche: Ще бъда с червен шал.
Шал.
Червен.
Червен шал.
- Са-... Сайк? – тези две думички се отрониха от устните му по-скоро като стон. Стон, в който бе примесена и болка, и изненада, и неразбиране, и... страх; да, дори и това.
Това не можеше да се случва; не, не можеше. Шизу нямаше да го позволи.
Блъскайки Изая силно в най-близката стена, Хейважима изкрещя:
- Как можа?! ИГРАЕЛ СИ СИ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ С МЕН И СИ ЗНАЕЛ И... – спря се, хвана Изая и го блъсна отново. – Махни се от очите ми, не искам да те виждам повече.
С това се обърна на пети и се запъти към вкъщи.
Човекът, когото харесваше, се бе оказал този, когото мразеше. Изненада, Шизу!
Изая седеше на земята все още зашеметен. Кой да знае, че Тцу-чан бе всъщност не кой друг ами любимият му Шизу-чан. Ха-ха-ха, забавно! Да си признаем, информантът бе дошъл тук с искрени намерения, наистина искаше да види другия. Разбира се, бе се регистрирал в онзи сайт, за да убива времето, но и – най-вече естествено! - за да си играе с останалите хора, като най-много обичаше да тролва тия, които изглеждаха невинни и си нямаха понятие за доста неща – като Тцу-чан. Той го бе заинтересувал, но с течение на времето Изая се бе привързал към него, докато накрая не разбра, че изпитва дори чувства към въпросния човек.
Изая Орихара и чувства? О, не, не, не. Той обичаше човечеството като цяло, не можеше да харесва един човек малко или много повече от останалите.... нали?
Отначало отричаше всичко, но усилията му бяха напразни. Ето защо и попита за тази малка среща.
Обаче в никакъв случай не би предполагал, че невинният Тцугару ще бъде чудовището Хейважима. Изненада. Шокът и за него беше голям, ала пък като че ли информантът притежаваже онази рядка способност да приема каквото и да е. Докато гледаше как Шизу се отдалечава, той само седеше. Искаше му се да направи нещо.
Минаха незнайно колко минути и започна да вали. О, сега беше направо чудесно. Чернокосият стана от мястото си и започна да се разхожда наоколо. Нямаше абсолютно никой по улиците на Икебукуро; очевидно всеки се стремеше към това, да се скрие от предстоящата буря. Типично човешко.
Докато минаваше покрай един супермаркет, изведнъж сви към него и влезна вътре. Започна да се разхожда из алеите и единственото, което си взе в края на краищата бяха две близалки с вкус на ябълка.
После пък краката му го отведоха към една малка коорперация.... и нататък вече знаете останалото.
Но да се върнем обратно на настоящата сцена. Шизу гледаше ту Изая втренчено, ту близалката, която вторият му подаваше. Не разбираше, наистина. „Това да не бе поредната игра?” – отново мина през ума му.
Звук от шумолене, паднала опаковка и докато се опомни, Орихара вече бе натикал едната близалка в устата на бившия барман. Шизу пък, от своя страна, в отговор на действията му, я изплю и тъмнокосият показа поредното неодобряващо-присмиващо се изражение.
- Шизу-чан,... – поклати глава. – Да не би да искаш да делим една? Ако е истина, можеше само да попиташ, нали знаеш?
- Много ти е интересно да се забавляваш с мен, нали? – изсъска, навеждайки се, та да може очите им да са на едно ниво. Щеше да го удари, мхм.
Вместо отговор Изая го целуна. Какво по дяволите? Шизу не се отдръпна, но и не отвърна. Беше приятно, ако трябваше да си признае. А по-странното бе, че имаше чувството, че усеща присъствието на Сайк, не на Изая и... о, Господи, нямаше представа какво се случваше в момента и защо се чувстваше толкова добре и...
- Ако го казваш по този начин... – измърка тъмнокосият, като дъхът му опари устните на Шизу. - ...тогава може би.
Горките близалки... и двете се бяха озовали на пода, напълно забравени от двамата. Просто... каква загуба!