Легенда за Мара

Песен огласяше баирите между Пирин и Беласица. Скръбна, мрачна песен изплъзваща се между устните на умиращото момиче. Някога тя беше красавица, най-личната мома по тези баири. Някога? Кога някога? Вчера? Онзи ден? Преди години? Вече не си спомняше. Помнеше само Него. За Него бе песента и...
Срещна го на извора, където переше с останалите моми от нейното село. Конят му спря да пие от извора и погледите им се срещнаха. Нейните черни като вишни очи, с неговите сиви като месечина. Тогава поиска да се изгуби в тези очи. Дори не подозираше, че точно те ще я погубят. Щом и се усмихнеше сякаш слънцето изгряваше отново посред пладне. Моминото и сърчице забиваше с като галопиращ шарколия. Той бе за нея първа обич. Първа обич и единствена съдба. Момъкът също не остана безразличен. Запленен бе от тънката и като топола снага, големите като на кошута очи и дългите черни коси. Сякаш съдбата беше събрала две половинки на едно цяло. Ала съдбата е лоша приятелка, тя не дава добро даром. Момъкът бе син на Ширбан Бан заклет враг на Мариния баща. Ала въпреки трудностите тайно се срещаха Мара и Ширбановия син. Под воала на нощта се криеха да споделят плахи целувки влюбените сърца. Мракът им бе закрила, а звездите и луната пазителки. Ала не остана за дълго скрита тайната им. Зли езици предадоха влюбените на Сенгел бан, бащата на девойката.
Кървава сълза се стече по бузата на момичето, сълза в която бе заключен спомена за гнева на баща и. Свирепите крясъци и клетвите, които отправяше към любимия и. Нямаше по-страшно от омразата му. Заключи я във високата кула далеч от Ширбановия син пазина от зорки стражи. Ала хитра бе Мара и избяга от кулата през полето тичаше все едно дявола я гони. Петите и удряха силно земята, тръни се впиваха в босите и стъпала, но не я интересуваше. Сърцето и сякаш летеше пред нея и я водеше право при любимия. Ала съдбата и този път се изгаври с нея. Сенгел бан, разбрал за измяната на дъщеря си прати потеря с кучета да хванат момичето и да я спрат, без значение жива или мъртва. Страшен бе воят на кръвожадните псета. Без умора и подканяни от хората на баща и песовете я преследваха през нивята и баирите. Слаба бе Мара и умората я застигна, с нея я догониха и хрътките. Остри зъби се впиха в плътта и. Силни челюсти трошаха крехки кости. Ала пееше Мара, плачеше и пееше. Пееше за своя любим, пееше и си спомняше. Първата свенлива целувка, първата ласка под лунните лъчи, първата им среща и очите му. Очи, в които пожела да се изгуби, но и очи заради които намери смъртта си. Тъжна бе песента и, ала съдбата на девойката бе по-тъжна. Дълго щяха до помнят баирите тази песен и да я препращат помежду си. Дълго щеше да помни сухата земя, напоена от кръвта на Мара. Ала най-дълго щяха до помнят хората. Да помнят и да разказват легендата за Мара и Ширбановия син.


п.п. това е само художествена интерпретация на реално съществуваща легенда. На тази легенда са кръстени група селища и местности в района на Петрич.
Ако съм разплакала поне един човек, значи съм успяла да предам историята както трябва. Ако ли не... Е, не ме бива особено за писател, но пък историята си остава красива.