Цветята на малката Ида.

by **Queеn Infеcted.** Пон Авг 13, 2012 5:04 pm

Нощ.
Небето е обсипано с безброй бляскави звездички, които няма как да не ти направят впечатление, които няма как да не ти докоснат съзнанието по съвсем деликатен начин. Лято е и някое дребно и беззащитно щурче свири своята песен. Опитва се да превъзмогне истината и да ти поднесе всичко обвито в дразнеща, стържеща мелодия. Не би ли предпочел истината и тишината.
Аз не знам. Ти решаваш.
Вървиш към … никъде. Никъде, защото и ти не знае на къде си се запътил. Но всъщност ти е все тая. Важното е да не мислиш за абсолютно нищо. Бягаш от собствения си свят, за да се потопиш в чужд. В тоя на мълчанието.
Стъпките ти са леки, сякаш летиш, освободен от проблемите, които все още са там в истинския свят. Този, в който ти все още привидно крачиш и не осъзнаваш колко прекрасна е нощта с тези пъстри цветове.
Сърцето ти бие сякаш ще изскочи и ще хукне да бяга пред теб. Дали е уморено да се доверява на съзнанието? Както сега. Както сега го измъчваш да не мислиш за нищо друго. И то се случва. Хиляди спомени започват да се въртят в главата ти. Откъслечни моменти, малки и дребни хвърчащи хартийки на човешката памет. И сега, точно в този момент, виждаш едно кошче за боклук.
Готов си да уловиш хартийките и да ги изхвърлиш и точно това правиш. Привидно. Щастлив ли си сега?
А какво е прочие щастието. То е едно дръзко тефтерче, където записваш разни усмивки, шеги с химикалката на смеха. Толкова? Ами да. Простичко е. Нима когато не си спомниш нещо хубаво и прелистиш тефтерчето на щастието не започваш да се усмихваш като пълен глупак насред препълнена улица в делничен ден? Разбира се, че така правиш. Ние всички правим така.
И хайде да погледнем в твоето тефтерче.
Заглавие „Цветята на малката Ида”. Защо ли ти трябва такова заглавие? Не може ли да са „Диаманти”, „Рубини”, „Коли”, „Дрехи”, „Момчета”, „Момичета”, та поне да разберем лесно какво те прави щастлив. Ама, че глупави тефтерчета. Ами да. Всичките, които познаваш са цветя, а ти си Ида. Не се ли досети сам?
Разгръщаме го.
О, доста листчета си изпокъсал драги ми.
Какво ти е останало тогава?
Информация за семейството ти и това колко смахнати и луди са всеки по своему. Впечатлен съм. Не мислех, че имаш такова, предвид факта колко рядко разговаряш вече с тях.
Я, снимка. Ти и най- добрите ти приятели. Колко сладко, нали! Покрай снимката има много, много текст. Нека си го спестим. Той и без това няма да ни даде всичко, от което се нуждаем, за да разберем какво мислиш за тях. Но защо си го написал този текст, приятелю? Не го ли правиш по- сложно. Нека е повърхностно и простичко. Така би било лесно за скъсване.
И после още снимки. На едната се смееш, на другата се правиш на идиот. Хиляди малки текстове и шеги. Най- различни ситуации. Хайде де спомни си поне едно забавно нещо с най- добрия си приятел.
Давай.
Точно така.
Мхм.
Ето видя ли, току що залепи нова снимка в тефтерчето. Как стоиш и се усмихваш глупаво пред някакви си букви и думи.
Може би мислиш, че съм луд. Може и така да е. Говоря ти за някакви си тефтерчета и цветя и ти все още продължаваш да четеш. Харесвам те. Щом си стигнал до тук, значи вече си ми приятел.
И така. Все още вървим умислени, заедно с теб. Хванали сме се подръка и си говорим колко забавен е света, когато го споделяш с някого. Нямаме си на идея какъв е шума, но знаем, че щурчетата вече не ни дразнят. Знаем, че вятърът, който нямахме време да споменем, е утихнал и всичко е красиво.
И тогава се събуждаме. Хоп, реалност. Моя драга, стара приятелко.
Един последен въпрос преди да те оставя. Навярно няма да се срещнат съдбите ни повече, но аз не съжалявам.
Ти днес поля ли своите цветя?