Албена не заплака

Пред лицето на смъртта жената не плачеше. Беше много млада и си личеше, че някога е била хубава. Сега обаче смъртно бледа, тя бе повече като призрак на самата себе си. Цялата и риза се бе напоила с кръв. Люти рани на гърдите си имаше, куршумлии рани. Болката я бе направила слаба, ама тя не се предаваше. Беше се вкопчила във спомена как започна всичко.
Косите и падаха по земята като черен дъжд. С трепереща ръка, тя режеше още и още, премахна и последния символ на женственост от главата си. Камата се отрони като лист от треперещата и ръка. Тогава плачеше. Спомняше си моминството как се събираха с другите девойки на чешмата и пееха. Гласовете им се издигаха под съпровода на течащата вода, лишени от оковите на тревогите и срама. Ала това бе минало. Сега бог и бе отредил друга съдба. тя погледна съм тихо плачещата в ъгъла жена.
- Не плачи мале, - започна да я успокоява Албена, ала вместо това жената отново зарева с глас и почна да я оплаква все едно е вече мъртва.
- На мама детенцето, на мама убавата щерка. Как ма, мале, те почерниха, как живота ти на прах сториха! Недей ма, мале, недей отива. Не почерняй и мене. Не ми отнемай едничко женско чедо. Седи си мале дома, недей да хващаш гората.
Жената ревеше и нареждаше, а от жалейката и сърцето на младото момиче се свиваше. Ала не можеше да чуе молбите и. За чест и мъжово име имаше да мъсти. Обърна гръб на старата и отвори сандъка с дрехите на покойния си съпруг. Бавно сякаш в полусън постави на леглото ризата и гащите. Облечена с тях и с вълнен калпак на главата вече не приличаше ни на момиче ни на жена. За деца и мъж имаше да мъсти, за честта си също. Бяха и отнели всичко душманите. Бяха я оставили вдовица почернена и майка сиротна. Ала щяха от същата чорба да сърбат, жестоко щеше да е наказанието им. Няма по-страшно от клетва на обречена жена, а тя бе обречена. Само не искаше да си го признае тогава.
Сега тя бе опряла ръка на камъка и не плачеше. Пееше, тъжно и жално като оплаквачка. Спомняше си децата си, които никога нямаше да пораснат; майка си, която без време почерни; мъжа си, който бе първата и любов;четата си, която бе нейно семейство чак до гроба. Гроб. В това щеше да се превърне за нея гората. Гарваните вече кръжаха да и правят сянка или да чакат пиршество. Вълчиците жално виеха да оплакват сестрата или да чакат храна за дечицата си. Гората я чакаше. чакаше да поеме духа и в своите дебри и да го превърне на вятър, та всеки юнак който мине от тука да помни песента и.
Албена не плачеше, ала една самотна сълза се отрони и политна с вятъра, за да отнесе духа и.
Албена до последно не заплака, нямаше вече сълзи за изплакване.
Албена не плака, ала гората поела мъката и ронеше листи и клони в яростен порив.
Албена не плачеше, но гората плачеше за нея.