Ле бележчици.

Аз съм всичко и нищо.
Аз съм много и малко.
Аз съм реалност и илюзия.
Аз съм любов и омраза.

Изключението в любовта.

Той обръща гръб и я изоставя в тъмното, от което тя се страхува. Напразно се надява да се върне. Мисли си, че не я обича. Че му е станала досадна и го задушава прекалено много. Че не отговаря на стандартите му. А той я обича толкова много. Влюбва се все повече с всеки изминал ден, в който са заедно и това го плаши. Не че не иска да са заедно, просто това е нещо ново и непознато. И въпреки че е готов да го посрещне, отрича до последно. Защото знае, че тя е необикновенна и то по един много специален начин. Не обича да й прави комплименти и да я нарича с изтъркани галени имена. Усмихва се и прави деня му по-хубав всеки път, щом той й каже, че е различна. Тя е непокорна, ревнива и избухлива, и в същото време така примирена, незаинтересована и кротка. Но винаги непоколебима. Това обича най-много в нея. Но никога няма да го признае. Ще се опитва до последно да крие слабостите си, и когато тя си мисли, че той си отива, защото не я обича, всъщност ще си тръгва, защото се страхува, че я обича прекалено много.

Вътрешно обаче, тя се надява и знае, че ще се върне, защото любовта е по-силна от разума. Въпреки че те са различен случай. Те са изключението.

Внимавай какво си пожелаваш.


Тя беше тийнейджърка, сама по себе си по-различна, израснала и откровена. Единствената маска, която обичаше да вади от прашасалия кашон със забравените играчки беше онази, на силната и непоколебима, преждевременно израснала жена. Не лицемернечеше и единствените лъжи, които израчеше бяха благородните. Беше красива, но не се възползваше от това, дори напротив - искаше да гледат в очите й и да виждат душата й. Единственото за което мечтаеше, беше да я обичат истински. Затова често беше сама. Беше умна и независима. Раздаваше максималното от себе си, ако преценеше, че си струва.
И един ден тя се влюби. Това беше всичко, което някога бе искала. Да изгаря от любов. Това си пожелаваше всеки път, щом видеше падаща звезда. Дори го желаеше прекалено силно. Това беше найната мания, нейната фикс идея. Всяка вечер описваше емоциите и преживяванията си до най-малката потробност в грижливо подвързания и украсен дневник с твърди корици. Беше щастлива. Беше получила всичко, което някога жалеше. Дори повече от това. Изгарящата, страстна любов се превърна в задушаващ навик, от който не можеше да се откопчи. И сега, отпуснала безпомощно глава на дланта си, пишеше в дневника под нощната лампа:
"Ако четеш това, запомни един съвет от мен. Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне. Внимавай за какво изгаряш физически и от какво всъщност се нуждаеш. Прецени добре, кое от двете ще пожелаеш, защото може и да го получиш."
И все пак тя успя да се отскубне. Отново можеше да диша спокойно, но сега беше различна. Не се раздаваше максимално, не се радваше на малките неща в живота, не обръщаше внимание на тези, които наистина се грижеха за нея. Повече от всичко желаеше да успее. Амбициите й бяха заместили желанието за любов. Тя желаеше само да преуспее. Да постигне дори това, с което можеше и да не се справи. Беше длъжна да опита. По дяволите всичко друго. Така мислеше сега. Това описваше вечер в дневника си. Връщаше се назад в страниците и препрочиташе всичко, което не искаше да държи в главата си, но в същото време не можеше да пусне да си отиде. Или поне спомените. Хулеше се сама, колко е била наивна и примирена. Отдадена на това, което не е залужавало вниманието й. Горда беше със себе си, че вече може да се нарече жена, а не просто хлапчака. Така беше правилно... според нея.
Тя беше преуспяла, богата и все още хубава. Запазена за възрастта си. И беше сама. Точно така, както в онези времена, когато желаеше по-силно от всичко любовта, все още беше сама. Независимо, че я беше получила, дори и за един кратък момент от живота й. И сега съжаляваше, че я е желала толкова силно.
"Може би, ако не бях проявявала такава жажда за любов, ако не бях влюбена в самата идея за любовта, щях да получа друго. Може би сега съпругът ми щеше да седи до мен на верандата и да държи ръката ми. Внимавай какво си пожелаваш. Трябваше да си го повтарям по-често!" - записваше тя с отчетливия си почерк.
"Може би, ако се бях спряла, докато можех, нямаше да поставя успеха на първо място и сега да съм сама. Да съм загърбила всичко и всички, които ми напомняха за старата мен, които ме обичаха. Но не спрях. Пожелах много, не внимавах. Грешката е лично моя.
П.П. Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да го получиш, когато най-малко очакваш."

Изписа и последната страница. Завърза панделката и прибра тетрадката при останалите три. Там, където съхраняваше целия си живот и всичките си чувства. Залепи на кашона етикет с адрес и марка. Заглавието гласеше: "Внимавай, какво си пожелаваш, защото може и да го получиш.", а колетът беше адресиран до дъщеря й. Надяваше се, че собствените й грешки ще предпазят поне нея, от самотният живот, който сама си беше пожелала, но не очакваше да го получи.