Малкият водопад

На брега? Да не би кутрето да се страхуваше от водата? Забавно, като някой тъп виц. Толкова клиширно, че чак не ми се вярваше. Но бе забавно...да, това бе всичко, от което се нуждаех. Моменти като този бяха само за това!
-Добре, така да бъде. Стой си там, аз пък ще се позабавлявам сама.
Приближих се до водопада и оставих водата да ме облее. Сякаш успяваше да изчистви всички глупости насъбрали се в главата ми. Чувството бе прекрасно, но скоро осъзнах колко студена бе водата. Ледена...мъртвешка. За миг потръпнах, не исках да съм тук, беше зловещо. Чувствах го...сякаш ме гледаше някъде отстрани. И тогава се обърнах. Не беше, който очаквах, беше по-добре. Много по-добър вариант-Кардам. Усмихнах му се, изглеждаше ми естесвтено да го направя. Сякаш го познвах...всъщност, не бе така. Не знаех нищо за господина насреща и за момент това ми се стори като цел на живота ми.
-Разкажи ми за себе си, какво ще кажеш.
Спокойно предложих, докато излизах на брега при него. Май водата все пак не бе толкова невинна и чиста все пак...

- Добре - Кардам свали якето и го просна да съхне.
- Майка ми беше от Южна Корея  и аз там съм роден, но тогава бе много далеч от сегашното разделение.  А татко беше българин. Впрочем възприемам се повече като такъв отколкото като кореец. Той умря, в бой, когато бях на 9. Тогава един старец започна да ме обучава като сулса. Е и преди това родителите ми бяха показвал някои техники от борба и фехтовка. - върколакът се настани по-удобно. - Децата със смесена кръв често не са добре приети от връстниците си. Мама пък умря когато бях на 16. Аз напуснах Корея на следващата година, като първо отмъстих за тях. Отидох в България, където се запознах с другите си роднини:
Кардам направи кратка пауза преди да продължи:
- По онова време бях "шило в торба не стои", та ето ме няколко години по-късно в Италия, помощник шеф на  разбойническа банда. Всъщност бяхме повече като Робин Худ. Докато една вечер не решихме да оберем пътник. Сам, ние 11, без видимо оръжие, богато облечен и идващ към нас. При друг случай щяхме да му вземем парите и да се разделим по живо по здраво. Ама кой да предполага, че онзи, впрочем казваше се Симеон Петрович, мир на праха му е върколак и то от първото семейство. М-у другото баба ми в България разказваше истории за хора превръщащи се във вълци, само че аз не им вярвах. - Поклати глава. - В резултат десетима мъртви да почиват в мир, а моя милост превърнат. После известно време обикалях по света, учих и от няколко години живея в Мистик Фолс. А твоята история, каква е - завърши Кардам.

Върколак...интересно, нямах много вземане даване с тях, за толкова много години. Струваше ми се странно, не знаех много за каквото и да е друго същество, но честно казано никога не ми е било нужно. Може пък скоро да науча някоя друга тайна на вълчата им същност.
-Моята история...една трогателна драма за сирак отгледан от възрастен вампир, който не бе най-добър приятел на малките момиченца. Въпреки, че той много харесваше малки момиченца, повярвай.
Усмихнах се горчиво. Спомените ми не бяха приятни, но след като той бе споделил, сега бе мой ред. А бе глупаво да премълчавам неща, които отдавна не са това, което бяха. Научих се да обръщам внимание на по-интересни неща в живота си и сега може би бе момента да го покаж.
-Но както и да е, това от къде идвам, не е толкова важно. По-важно е каква съм. Малко откачен вампир, който се скита в търсене на емоции. Можеш ли да повярваш, за толкова години живот...научих нещо. Емоциите, те с важни, нищо друго. Да скочиш от високо, когато умираш от стрх...да прекараш нощта нблюдавайки луната, да твориш...
Аз не бях онова миниатюрно човече, което повечето вампири бяха. Малко отегчена на моменти, но успявах да намеря начин да се забавлявам. Само един самотен човек може да намери начин да се забавлява без значение какви са обстоятелствата около него.
-Ами ти, какъв си?

- Je sens donc je suis* - перифразира Кардам един известен философ. - За жалост мнозина било то вампири, хора или други смятат емоциите за слабост  и ги отричат и потискат или изключват, а други не правят разлика между контрол и потискане и прекаляват с първото, което пак води до  потискане.
Изсумтя в знак на несъгласие със споменатите. Добавяйки, че  все пак има едно чувство, което трябва да се потисне. Омразата.
- А за мен. - Замисли се. - Аз съм върколак, който е любопитен, обича да се разхожда из природата било сам или в компания, да прекарва време със сина си. Понякога, когато съм напрегнат се занимавам любителски  с грънчарство. Допада ми също да научавам нови интересни неща. Харесвам си и работата. Общо взето това е - завърши Кардам. - Като стана дума за хоби,ти имаш ли?


/Чувствам, следователно съществувам. фр. Малко, съм позабравил френския, а нямам речник под ръка, и е възможно да имам грешка в глагола/

Мъжът срещу мен изглеждаше като добра компания, за една среднощна разходка, но щом разговорът ми стана малко по-личен, осъзнах, че бе настъпило време да си ходя... Не можех да остана и да обменям спомени с върколака, имах работа за вършене. Работа, която не можеше да ме чака. Работа която не зависеше от мен.
-Трябва да вървя...става късно. Знаеш ли, ще продължим този разговор някой друг път. Обещавам, струва ми се, че малко глупави истории споделени с почти непознат, биха се отразили добре и на двама ни.
Обърнах се бавно и скоро се отдалечавах от мястото на срещата ни. В главата ми се борех милион мисли и още толкова гласове, казващи ми какво точно трябва да направя...Работата ми бе да реша кой точно да послушам...


П.П. Съжалявам, че се забавих, обаче изникна нещо и тези седмици няма да мога да влизам, така че реших, че е по-добре направо да спрем да пишем, за да можеш да го правиш с друг докато ме няма.