Приказка за двама братя.

--------------
Пролог

Би трябвало да започна с началото, но няма да направя това. Защо не от края? И сега много от вас биха ми се скарали тук. Е, не ви карам да четете това писание, затова още от първите изречения ви предупреждавам, че няма стриктно да се придържам към общоприетите правила. А като заговорихме за правила... е, за това може би ще се отвори дума малко по-късно.... или много по. Или изобщо. Не знам. Всъщност аз нищо не знам. А уж присъствах на събитията, които се случиха тук. Може да се каже, че бях що-годе с важно значение, но не мога да определя това за себе си. Да, притежавах някакво значение, но пък то.... не може да се нарече най-важното. Всъщност никой няма няма такова. Притежават го всички наедно. Отделни личности може да срещнете, може и да не срещнете тук. Както казах вече, аз не мога да преценя. Всеки си има своите възгледи, а аз не съм никакъв, който да ги определя. Може да се нарече, че аз само ги насърчавам и изпращам в определени посоки, били те верни, или грешни.
Но нека да определим понятието тук.
За какво говорехме всъщност? Тук като точно това определено място, като времето, в което се намирахме сега, или като самият факт, че Вселената можеше да се определи просто като един много добре систематизиран хаос, който беше възможно най-близко до значението съвършеност, ако не и напълно го описваше? Е, драги ми, ще трябва да въздъхна и да ви кажа, че такова тук вече не съществуваше. Откога? Стотни, секунди, минути, часове, дни, месеци, години, векове, хилядолетия, цяла вечност? Не знам, изобщо не знам. Че може и да е първото и последното заедно, кой знае. Определено не се намирах в измерение, което да знае какво е материя. Иначе би трябвало да е точно обратното. Би трябвало да съм всемогъщ, би трябвало да съм всезнаещ, би трябвало да съм контролиращ. Но ако потвърдя току-що изречените думи, то аз бих ви излъгал, при това ужасно много, а не искаме още отсега да започваме с лъжите и илюзиите, нали така, драги ми? Истината е, че хората винаги са ме контролирали, а не обратното. Макар те да не го осъзнаваха и да си мислеха колко много други различни неща, за жалост. Докато някои го осъзнаваха перфектно, а точно това ги правеше най-опасни.
Иначе... Брат ми не беше по-различен, де. Е, може би малко. За разлика от мен от него не можеше да се избяга. Той беше това, което идва в края. Е, да, не е нужно да споменавам, че накрая краят сам го сполетя, но, както се викаше, никой не можеше да избяга от всичко. Кралете, благородниците - колкото и за светци да ги възприемаха останалите, животът им завършваше по същия начин като на бедните хора. Дори и боговете не можеха да се отделят от тази графа. Защо? Ами рано или късно те биваха забравяни, докато най-накрая никой не ги помнеше, никой нямаше понятие от тях, никой не вярваше в тях. Колко жалък завършек, наистина. Естествено, и аз, и брат ми получихме такъв. Което беше поредното доказателство, че каквото и да притежавахме през животите си, в края на краищата бяхме едва ли не като мравките.
Иначе да. Така и започнахме.
И ето ви грандиозното начало, мили мои. Със закъснение от няколко абзаца, но, тъй да се каже, трябваше да започна отзад напред. За средата или така наречения от мен пълнеж на историята щяхте да разберете в самата история. Хм, не е хубаво да ви извадя всички факти още отсега, нали така? Както някои хора правят, а после ги преразказват по-подробно в тъй наречените глави или откъси, или каквито и да са там писателски неща. Или пък взимат някакви откъси и ги слагат най-отпред, видно подчертавайки заглавието отгоре, на което с красиви букви е изписано старателно думата Пролог. Пък и поне според мен това може да се счете като някоя драсканица, нахвърлена веднага върху лист хартия, отколкото грижливо обмислените произведения на изкуствата, а и не чак толкова, които, честно казано, изобщо не ги разбирам. Да, може и да се отклонявам от задължението си, но никога не съм се наемал сериозно с каквато и да е задача. Пък и не съм някой световно известен писател. Но ето ме тук. Чудно ми е... докога ли щях да продължа с всичко това?
Но нека вече сериозно да се върнем на главните неща.
Аз и брат ми. Двама близнаци. Вълнисти и гъсти кестеняви коси и сиви очи с лек примес на синьото. Нищо особено. Истината бе, че никога не сме имали родител. Явно майка ни ни бе изоставила още при раждането ни. Но пък две жени ни приютиха, отглеждайки ни, като после ни разделиха. Колко странно. Изобщо нямаше да си помислиш, че така ще се случи. В смисъл...  смяташ, че си просто поредното обикновено момче, но ето, че в последствие при теб се появяват по-специални способности, ако мога така да ги нарека. И после те разделят от собствения ти брат. Но не говорим за разстояние от някакъв си квартал, град, държава или континент. О, не, съвсем не. Тук имам предвид истински, цели, паралелни реалности. Действителности. И каквото е там. Стените им се опират една до друга и едната може да съществува, докато и другата го прави. И може да се каже, че аз и брат ми бяхме константите, без които всеки свят не можеше да съществува. Защото, ако се намирахме в една и съща... е, сещате се какво става. Големият взрив. 
Странно, хъх?
Ами, не съвсем.
Някога хората не са били, както сега.
Не са стареели и са били вечно млади. Приковах вниманието на повечето, а? Другото интересно нещо, което мога да ви кажа, е, че те никога не са познавали какво е тъгата, какво е смъртта, какво е плачът, омразата, грозните неща в живота. Но не са знаели и що е радост, усмивка, какво удоволствие носи един красив и прекрасен спомен. Нищо.
Чувства? Какви са били тези неща?
Те не са знаели. Нито и аз. С единствената разлика, че мога да ги изпитам, но не мога. Затова единствено мога да се възхищавам на сегашните хора и на техните мечти и вълнения.За брат ми пък това са поредните измислици, изобщо не го интересуват останалите. Както би трябвало и аз да съм. Странно... 
И ви казвам отново, не би трябвало да имам такива интереси. Те ме докараха дотук. А и те няма да ми помогнат да се измъкна. Защото от нас зависи всичко да не се върне по старому... извинете, поправка - зависеше!
Но стига сега с тези празни приказки. Да започваме! Та....
Имало едно време...