Любимите нам хора!- Луси

by **Queеn Infеcted.** Нед Авг 22, 2010 9:35 am

Любимите нам хора!

Човек идва на света с мисия. Да обича, страда, да плати за грешките, създаде поколение и тъжно да си отиде. Какъв е смисълът. Когато има толкова много сълзи. Защо ни е да се раждаме и да имаме проблеми? Може би това е част от мисията. На повечето нас им се иска да потънат в дън земя и да затворят за вечно време очи. А запитвали ли сте се ако всички сторим така, няма ли да е по- добре? Ще игнорираме болката и тъгата. Обичам живота, такъв какъвто си е. Пъстроцветен, красив. Доволна съм от това, което имам, но не и задоволена. Материалното за мен е нищо. Душевната красота е по- важна. Да обичаш любимите хора, да им се радваш. Да, любимите хора, онези прекрасни същества, а след като изчезнат, тогава?
Загубих дядо си и прабаба си и оттогава ме е страх да обичам. Когато дядо си отиде си мислих, че сънувам и се надявах сънят да приключи да го вида отново. Да го прегърна и да се уверя че е „истински”. Ех, дядо скъпи дядо, ако беше тук до мен, ако можех да те усетя, да ти кажа, че все още те обичам. Скъпи дядо, извинявай за грешките. Прости ми. Знам колко много обичаше живота, ти ме научи на тази любов. Да обръщам внимание на малките неща. На бедното врабче търсещо храна за малките си. Дядо така и не успях да ти кажа, че те Обичам още веднъж. Мечтите са хубаво нещо, нов случай безполезни, защото и да мечтая ти няма да се върнеш. Искам те, постъпвам егоистично. Дори и сега да си на по- добро за теб място аз знам че тук ти беше по- приятно. При мен, да играем на онези безсмислени игри. Да се правим на пирати и какво ли не. Да дядо, точно така липсват ми моментите с теб. Нежните мигове прекарани до топлата ти усмивка, с която ме даряваше. Ще плача, но сълзите няма да те върнат. Как да си е върна. Искам да съм малка, да бъда любимото момиченце на дядо, което прави бели и вярва чудеса. Как искам да повярвам, че си до мен сега. Да вярвам, а защо да го правя. Когато казваше че това ще се случи не ти вярвах, не исках да повярвам. Заблуждавах се че ще надвиеш жестоката болест, за бога дядо липсваш ми. Липсва ми всичко свързано с теб. Играта на мореплаватели. Помниш ли как ти беше капитана, как управлявахме смело кораба на мечтите, заедно и се борехме срещу трудностите. Един екипаж не е ,екипаж ако капитана го няма. Кораба остана с мен, там някъде в морето с мен , тъжна. Как да си върна смелостта да го подкарам отново? Да пренебрегна отвратителната болка в гърдите ми. Да поема въздух и продължа към острова на щастието сама, дядо, дядо обичам те. Искам да върна времето назад и да те докосна, да те видя, да те прегърна, да се качим в кораба и потеглихме, да вярвам в чудеса, дядо…
Това беше първият човек когото загубих. Съдбата беше жестока и ми отне прабаба. Защо трябваше да ме напуска. Мразя Съдбата. Никога не е милостива, винаги отнема любимите хора. Казват, че справедлива, а защо като е справедлива не ми ги върне.
Баба, колко много я обичам. Напуканите и ръце, които ме галеха. Как слагах глава на коляното й, а с нежна топла ръка прокарваше пръсти в косата ми. Прекарвах с нея всеки ден, тя се бореше до последно, защото знаеше че няма да мога да спра да плача след нейната Смърт. Иска ми се да изкрещя силно, силно, да кажа на целият свят че ми лисват, но не мога. Спомените с тях остават. Помня как когато отивах на село при прабаба ми малко преди да дойде при нас ми правеше закуска и с усмивка ме молеше да ям. Тя ме е изгледала, винаги съм била с нея, винаги. Още от родилният дом съдбите ни са били една с друга свързани по магичен начин. Обичах да играя и с нея. Казвах и никога да не умира, а само кимаше и добавяше, че е съгласна. Колкото и да беше странно си мислех, че винаги ще до мен. И в онзи, труден момент, онази вечер, когато ми казаха, че вече те губя разбрах какво искам от живота, искам да имам вас. Искам да ви имам, дядо и бабо. Бабенце, защо не успях да ти помогна тогава, когато лежеше безпомощна, защо нямах чудновати способности, за да ти помогна. Знам ще кажеш, че толкова ти е било писано, но е така. Човек сам си пише живота. Онази вълшебна нишка само го напътства. Как да върна моментите назад, да ви докосна дори и за секунда, да ви прегърна и даря отново с любов. Да ви вида с усмивки и щастливи. Имам снимките, но те не са като вас. Снимките са безмълвни. Липсва ли и гласът ви, звънлив и нежен, подобен на чуруликане т славейче. Вашето присъствие…
Продължавам към острова без екипаж и сили, но с желание изпълнено с живот, желание да обичам. И когато стигна до острова се напиша на пясъка имената ви, а когато водата ги залее целият океан ще усети сълзите в пясъка. Сълзите посветени на вас. Дядо, Бабо не ме оставяйте без помощта ви. Знам че сте до мен и ме подкрепяте. И ето пак вярвам, всъщност винаги съм вярвала в чудноватите неща…