Седми кръг.

by **Изaбелa** Чет Ное 10, 2011 12:42 pm

Седми кръг. Той е разделен на три по малки кръга, в които са разпределени грешниците. На входа му стои Минотавърът.

1 отдел. - В него се вижда една река от кипяща кръв, в която
са потопени съгрешилите срещу ближния. По брега обикалят
кентаври, които не позволяват на грешниците да излязат,
като ги обстрелват с огнени стрели.

2 отдел. - Там са наказани самоубийците и тези, които са
желали собствената си смърт. Първите са наказани, като
са превърнати в сухи дървета, на които гнездят свирепите
същества, наречени харпии. Вторите са наказани да бъдат
гонени от бесни кучета до деня на Страшния съд.

3 отдел. - Той представлява поляна, засипана с нажежен пясък,
над която се сипят огнени пламъци. На поляната стоят легнали,
седнали или прави тези, които са прегрешили срещу Бога, срещу
природата или срещу обществото. В същия отдел на седмия кръг
Данте среща още една група хора (тези извършили престъпление
срещу природата) бягащи вечно в кръг, заставени от големи
огнени стрели, насочени към тях. При застой на едно място
грешниците биват обстрелвани от тях и заставени да стоят
неподвижно на поляната 100 години.

by **Саманта Блек** Пет Дек 30, 2011 2:17 pm

Тя продължаваше да диша, обвита в коприненото одеало на Смъртта, която я пренасяше през странни светове, предвещавайки съдбата ѝ. Не с нокти на грабкива птица, а с нежна прегръдка. Перелината от спомени се отвори и спусна бавно мъртвата. Тя вече не беше лека като ухание, не се носеше по вятъра като крехко листенце. Отново беше себе си и това се случваше сега, в действителност.
Пръстите на краката ѝ докоснаха земята и се заровиха в мек пясък. Смъртта я пусна и Саманта се строполи на земята крещейки от болката лазеща бавно, но сигурно по тялото ѝ. Около нея се чуваха чужди писъци на отчаяни хора, същества които умираха, не, те щяха да търпят това далеч след смъртта си. След това агонията рязко секна и позволи на Саманта да отвори очи. Тя погледна пейзажа пред себе си. Разкри се безкрайното поле посипано с нажежен пясък. Тук-там имаше някое дърво без листа и с изсъхнала кора.
– Къде съм?
Гласът ѝ пророни двете думички плахо и изпълнено с болка. Дърветата стенеха. Небето виеше и спускаше ветровете си, които надигаха песъчинка след песъчинка, влизащи в очите и полепващи по ледената кожа.
Изведнъж болката рязко полази тялото ѝ отново. Само че този път не беше онази относително поносима студенина, не беше болката от самота и от това, че няма да види приятелите си. Беше истинска, физическа болка, на която никой не би изтърпял дълго. А тя имаше цяла вечност. Безкрай.
Горещите песъчинки докосваха нежно тялото ѝ, а Саманта имаше чувството, че прогарят дупки в кожата ѝ и на изгорените места пламват малки пламъчета, които обвиват цялото ѝ тяло в здравата хватка на огъня. Безмилостен, взимащ живота ѝ.
Кучета. Най-големият ѝ страх, още от малка.
– Не...
Изтощените до крайност физически и психически възможности на Блек се поддадоха на болката и от гърлото ѝ се отприщи писък на тъга, агония и самота.
На това място покълваше лудостта.
Тя беше в Ада.

by **Луцифер.** Сря Яну 04, 2012 3:05 pm

Стъпвах величествено и оглеждах мъчениците. Те бяха грешници, които зависеха от мен. Заслужаваха си наказанието, аз бях справедлив. Велик. Раздавах на всички това, което трябваше, според заслугите им, на съвсем нищожна цена. Бях милосърден. Плъзгах лаконично поглед от една обречена душа на друга, докато младо дърво с безпомощно свити клони не привлече вниманието ми. Застанах пред него и го огледах по-обстойно. Тя. Беше крехка, наранена, ръцете, които се бяха превърнали в клони бяха свити в знак на защита. Докоснах дънера, там където се падаше талията на самоубийцата. Подхванах я през кръста точно в момента, в който отново се превърна в човек и понечи да се сгромоляса на земята. Краката не я държаха, мхм, беше разбираемо. Тялото ѝ беше описало дъга, крепяща се единствено на моята длан, косата ѝ галеше огнената земя под краката ни. Наведох се на минимално разстояние от лицето ѝ и дъхът ми опари кожата ѝ, погледът ми се вряза в нейния. знаех, че тя няма да може да отдели очи, знаех, че ще бъде омаяна от харизмата, която излъчвах. Та аз бях прекрасен, перфектен, Дяволът. Кучетата се бяха снижили и скимтяха жално, безмилостният вятър беше спрял да се вихри, всичко беше замряло пред своя господар. Пред мен. Половинчата усмивка пробяга през лицето ми.
- Прекалено си красива, за да бъдеш унищожена от този кръг. Е, самоубийце, нуждаеш ли се от спасение? - все пак не бях чак такъв садист. Исках да я спася, щях да го направя, щеше да ѝ струва нещо, естествено, нищо не беше безплатно. Не и тук, не и що се отнасяше до мен.

by **Саманта Блек** Чет Яну 05, 2012 7:56 am

Тя не можеше да се движи, не можеше да крещи, не можеше да се защити от съдбата. Искаше ѝ се да може да се свие в кората на дървото, което в момента беше и да изчезне. Просто да я няма, но това което се случваше беше наказанието ѝ и щеше да продължи вечно.
Цялата поляна, раздирана от немощните писъци на наказаните души потъна в тишина изведнъж. Тихи стъпки се чуха. Дишането му беше равномерно и спокойно. Той вървеше и оглеждаше дърветата, кучетата.
Приближи се до нея и сложи ръка на грубата кора на дървото, което мигновено се превърна отново в човек. Той усещаше колко слаба бе тя, знаеше, че е на ръба на лудостта. Виждаше колко съжалява. Саманта се огъна под натиска на болката и тъгата мислейки си как отново ще падне на горещия пясък, но той я спря. Ръката му беше топла. Той беше много повече от човек и това се усещаше от огромно разстояние. Приближи лицето си до нейното и болката спря. Вече всичко се успокои и това беше просто една красива поляна поръсена с горещ пясък. Краищата на къдриците ѝ висяха и докосваха малките песъчинки, но не горяха. Очите му се приковаха в нейните. Саманта усещаше, че трябва да направи нещо, да се отскубне, да бяга. Но знаеше, че не може. Не можеше да помръдне и това беше отредила съдбата ѝ. Да се мъчи в ръцете на дявола още стотици години без някой да знае къде е или да я намери.
– Прекалено си красива, за да бъдеш унищожена от този кръг. Е, самоубийце, нуждаеш ли се от спасение? - Гласът му беше тих, но той знаеше, че всички са го чули. Дори душите, които не знаеха какво се случва. Защото всички те бяха свързани с него, поради прегрешенията си или други причини.
Пулсът ѝ се ускори. Част от нея ликуваше, че е успяла да спре болката по някакъв начин, но друга част предвещаваше нещо много по-лошо.
– Нуждая се от много неща, но най-вече от спасение. - Промълви Блек. Беше озадачена, че все още може да говори след всичката тази агония. Наистина, гласът ѝ трепереше, тя не чувстваше половината си тяло, но все пак ѝ беше останала волята. Надеждата. Те умират последни. ( време им е, не мислите ли )

by **Луцифер.** Чет Яну 05, 2012 2:47 pm

Лека усмивка пробяга по устните ми, докато с плавно движение отмятах един рус кичур паднал пред лицето ѝ. Повдигнах я и я пренесох до една скала, където я поставих внимателно да седне. Беше толкова уязвима и чуплива. Знаеше, че трябва да бяга, да се страхува, но нямаше силата да помръдне, а и едва ли ѝ се искаше. Въпреки че вътрешният ѝ глас крещеше "Бягай!" всичко останало беше притеглено от мен с такава сила - както огромния магнит притегля малкото, нищожно кламерче.
Но кой бях аз, за да ѝ откажа спасение. Не, аз бях великодушен и раздавах всичко, според заслугите. Бях справедлив, можех да преценя коя е най-подходящата разменна монета за това, което можех... и предлагах.
Прихванах я отново през кръста точно в момента, в който залитна назад. Сигурно беше неприятно преди да си бил толкова силен и величествен, а сега да си толкова безпомощен, беззащитен. Е, аз нямаше как да знам. Приближих се и дъхът ми опари кожата на врата ѝ... а може би я вледени. Хм...
- Изгарям от желание да те спася, да ти върна това, което си загубила не по твоя вина, но... всичко си има цена. Готова ли си да заплатиш нужното, за да се върнеш и да довършиш всичко онова, което не си успяла да направиш? - шептях мелодично думичките в ухото ѝ, толкова съблазнителни, че едва ли щеше да има силата да ми откаже. А и кой би искал да го направи? Това беше идеалната сделка, мхм, всичко което аз правех беше такова - идеално. Също като мен самия.

by **Саманта Блек** Пет Яну 06, 2012 2:44 pm

Тя умираше от страх да не би да докосне пак огъня под краката си, но нямаше опасност това да се случи. Наведе се над нея и отмести една от русите къдрици, която се спусна при другите. Дъхът му се удари в кожата ѝ. Като плът в пламъци.
Той я повдигна и внимателно я остави да седне на един от малкото черни камъни, които изненадващо, не бяха горещи. Саманта сведе поглед. Сърцето ѝ биеше ускорено и тя беше особено несигурна в себе си, въпреки, че свикваше със заобикалящата я среда. Не беше толкова трудно да се свикне с това място ако го виждате в тази му светлина. Без болка и страдание.
За пръв път в живота си тя се чувстваше слаба и подтисната. Чувстваше се несигурна. Трябваше ѝ подкрепа. Тя самата знаеше, че не усеща болката в момента, тялото ѝ не изгаря. Но не можеше да се почувства силна. Сякаш нещо я теглеше.
Луцифер я подпря точно когато тя залитна да падне.
А спасението?
Спасение. Но на каква цена? Заслужаваше ли си да изпълни нещо, което никога не би направила за да се върне в света на смъртните ( и безсмъртните ), където са приятелите ѝ, сестра ѝ. Всички. Където може би ще успее да довърши недовършените дела. И повече никога да не умира. Да живее по-пълноценно и да се радва повече на живота без да обръща внимание да дребните пречки. Звучеше перфектно, нали? Но нямаше да стане толкова лесно.
– Готова съм. - Двете думички, които произнесе Блек не се нравеха дори на нея самата и тя се почуди как е решила да вземе такова грандиозно решение само след няколко минутки мислене. Може би в Ада трябва да слушаш сърцето си, така или иначе тя нямаше какво повече да загуби щом бе стигнала до тук. Нямаше нищо по-важно в момента от това да си върне живота, колкото и да не ѝ харесваше. - Какво трябва да направя? - Саманта продължаваше да говори, без изобщо да обмисля постъпките си. Но може би беше за добро, никой в Мистик Фолс ( жив или мъртъв ) не може да преживява по един нормален и естествен начин, така че това беше нещо нормално и тя просто мислеше да се подаде на сърцето си и да прави това което то ѝ подсказва.

by **Луцифер.** Вто Яну 10, 2012 1:54 pm

- О, миличка... аз не искам много, дори бих казал, че не трябва да правиш нищо. По-правилният въпрос беше... какво трябва да ми дадеш? - поклатих някак лаконично глава. Аз никога не исках да ми дават повече от нужното, повече от истинската цена, но тя в никакъв случай не беше малка. Дори напротив. Беше всичко онова, което клетниците си мислеха, че нямат за губене, за което предполагаха, че отдавна са загубили, а всъщност просто го бяха заровили дълбоко в себе си, или не му отдаваха нужното значение. А аз ги отървавах от излишния товар, за сметка на съществуването, което им връщах. Парадоксално, но факт.
- Искам разсъдъка ти, скъпа... - прекъснах я преди да успее да възрази. - ...не мога да те принудя, но знай, че това е най-изгодното предложение, което някога си получавала. Имам предвид... не е като да си го използвала особено до смъртта си, а и за какво да те обременява допълнително..?

by **Саманта Блек** Вто Яну 10, 2012 2:07 pm

Думите му я пронизаха като стотици ножчета, сякаш болката се завърна, но за кратко. Сърцето ѝ презскочи и Блек затвори очите си, сякаш се опита да заспи дълбок и вечен сън, от който никой нямаше да може да я събуди. Никога.
– Имаш предвид, че...ще полудея?– Думите ѝ бяха плахи и изразяваха перфектно уплахата и изтощението, които тя изпитваше.
Какъв беше смисълът изобщо. Тя така или иначе, ако бе останала там, щеше да полудее. Ако се върнеше горе ( или долу, беше изгубила представа за положението си )- пак щеше да полудее.
Но все пак беше различно да си луд и да си сред приятелите си за вечността, беше различно да си луд и да умираш от болка във вечността. Изборът, който Саманта щеше да направи беше меко казано очевиден.
– А ще изгубя ли спомените си?
Последва втори въпрос и тя напрегнато зачака отговорът, който всъщност нямаше да я задоволи и все пак вероятно щеше да е по-добре отколкото да умира цяла вечност. ( тя вече си беше мъртва, просто щеше да бъде един ужасен безкрай )
„ Да помислим. “
Тя дори не беше намерила любовта на живота си. Вярно, обичаше Дийн, но очевидно той не беше ТОЙ, след като не споделяше чувствата ѝ. Не беше благодарила на приятелите си, не беше изживяла всички незабравими моменти. Дори не беше ходила в Тексас, а искаше да отиде там от толкова време.
Може би промяната щеше да е за добро? Може би щеше да помоли Сорша или Леда да оправят нещата и Саманта щеше да си е отново същата.
Изборът вече беше направен, но двата въпроса на които тя чакаше отговор си оставаха...

by **Луцифер.** Вто Яну 10, 2012 2:22 pm

- Ах, прекрасна, не го приемай като полудяване Приеми го като... ти ще бъдеш една нова Саманта... по-безгрижна, по-апатична и хм... да се надяваме, че натрапчивата ти мания към това да посягаш на живота си ще изчезне. Не че не ми е приятно да си тук, но би било голяма загуба. - тя вече беше направила избора си, знаех го. Кой можеше да откаже на такова примамливо предложение. Очевидно беше по-умна, от колкото предполагах. Уловката за нея беше очевидна.
- Да. Ще ги загубиш. Но за какво а ти такива спомени. Страдание и болка, смърт и отчуждение, драма и... аз бих предпочел да забравя. Живота ти беше скапан, мила, приеми го. - естествено, че имаше какво хубаво да помни, но защо трябваше да ѝ го натяквам, нали аз щях да получа това, което исках.

by **Саманта Блек** Вто Яну 10, 2012 3:04 pm

Думите му бяха примамливи, но изглеждаха много опасни, когато ги казваше Дяволът. И все пак за Саманта нямаше друг избор. Можеше да избере, или да загуби всичко и да спечели един нов живот. Или да остане със спомените за един ужасен живот и да живее в Ада. Да изживее вечността на това ужасно място изпълнено с агония. Блек имаше чувството, че дори дърветата и песъчинките умират бавно.
– Съгласна съм. - Още един момент, когато сякаш излизаш от тялото си и се гледаш отстрани. Саманта щеше да се сбогува с един живот. С приятелите си, със спомените си. Очите ѝ се наляха и две големи, солени сълзи изпълнени с чувства се отрониха и капнаха в пясъка. Потънаха на дълбоко и там където бяха паднали се издигнаха две тънки струйки пушек.
Тя вдигна погледа си и срещна неговия, който изразяваше ирония и нещо като мистерия. Странно същество. За миг Саманта се замисли как се е наел на тази длъжност и какво се е случило, за да стане той дявол. Да му се налага да мъчи всички тези невинни души. Дали му е харесвало?
Сега това нямаше значение.
„ Сбогом, Саманта Блек. Сбогом, приятели. “
Сълзите не спираха. Знаеше, че ще се откъсне от един свят и ще се наложи да попадне в съвсем друг без близки, без приятели. Без никой. Само със спомените са смъртта и за Луцифер.

by **Луцифер.** Сря Яну 11, 2012 1:43 pm

]Ех, естествено, че нямаше как да ми откаже. Но защо плачеше. Мхм, носталгията е лошо нещо, особено ако ти се наложи да страдаш по стария си живот, с който ти се налага да се разделиш. Хванах лицето ѝ в шепите си и положих лека целувка на челото ѝ. Побиха я ледени тръпки, които бавно завладяха цялото ѝ тяло, а погледът ѝ остана зареян в празното пространство. Щеше да продължи само още малко. След няколко секунди се отдръпнах.
- Поздравления, прекрасна, току що сключи сделка с дявола. - усмихнах се харизматично, а погледът ѝ се премрежи. После изгуби съзнание. Щеше да се събуди... някъде в Мистик Фолс при останалите луди. Но бях сигурен, че отново ще ми дойде на гости.

by **Саманта Блек** Пон Яну 16, 2012 3:00 pm

Целувката беше студена и едновременно с това гореща и Саманта се почувства ужасно. Тялото ѝ се изтощи още повече и тя усети сълнивост, която я завземаше бавно. Очите ѝ се притвориха и последното което видя, бяха малките прашинки които полепнаха по клепачите ѝ. Луцифер я гледаше с тъжна усмивка и скръстени ръце.
Саманта искаше да се сбогува още веднъж, но вече беше късно. Искаше да промени решението си, но вече беше късно. Искаше да запомни приятелите си, дори цената за това бе да остане мъртва ( след смъртта си ) за винаги.
Смъртта отново я взе под крилото си и вампирката стана лека като ухание. Пролетни цветя носещи се по въздуха, капки роса лежащи на сутрешната зелена трева. Розови листенца и прекрасен аромат на щастие я обгърнаха. Този път смъртта не беше черна и тежка, като по пътя насам. А беше лека, уханна и изпълнена с аромат на свобода.
Усещането, когато се освободиш от всичко което ти се е случвало в миналото, всички тежести и неволи, и се приготвиш за едно прераждане, за един нов живот. Красотата, която ти предоставя съдбата.
Един цял нов свят пред теб. Толкова градове, които можеш да посетиш. Изкуствата, красотите, на които ти предстои тепърва да се наслаждаваш. Нови приятелства, сладки като шоколад. И ароматна любов.

Да, тя щеше да се събуди обгърната в щастие. Един нов живот. Едно ново начало...

by **Amelia Shepherd. ♠** Съб Юли 05, 2014 1:12 pm

Ако бе проявявала интерес към религията, вероятно щеше да знае къде се намира в момента, но тъй като не бе заинтересована от подобни неща нямаше никаква представа. Мястото бе ужасяващо, сякаш целият свят тук се развиваше по съвсем различен начин, всичко изглеждаше объркано, нереално, но тя знаеше, че е. Това бе Адът, а тя щеше да си получи заслуженото за това което бе сторила на родителите си, но не се чувстваше изплашена. По-скоро бе объркана от случвато се и множеството картини, които се разиграваха пред очите й. Макар да я бяха забелязали странните същества и мъчениците не казаха нищо, не й направиха нищо, дори не се опитаха да я докоснат затова продължи да върви смело напред. Откакто бе слязла от лодката се бореше с желанието да се свие на кълбо и да заплаче, но сега бе водена от друга сила - желанието да излезе от тук. Бе твърде рано за всичко това. Винаги бе знаела, че някой ден ще умре, така бе редно, но не бе предполагала, че ще се случи толкова рано или пък, че ще се озове на подобно място, защото честно казано до днес не вярваше, че Адът съществува, но до момента в който бе предполагала че ще умре имаше още много време. Години. Имаше твърде много неща, които все още не бе направила, живот, който не бе изжилява и не можеше просто да остави зад гърба си.
- Искам да изляза! - писакът й се сля с този на останалите, но знаеше, че са я чули. Някой я бе чул и по дяволите, бе длъжен да й обърне внимание ако не, за да направи нещо по въпроса поне, за да й каже къде да намери някой, който да й каже как да излезе от тук! Никой не обели нито дума, като в транс всички продължиха действията си, игнорирайки думите й.
- Отговорете ми! Знам, че ме чувате! - извика отново този път отчаяна от мисълта, че никой няма да й помогне да излезе от тук. Може би това щеше да бъде нейното наказание - да се скита тук търсеща изход завинаги. Не! Това не можеше да е реалност!

by **Луцифер.** Пон Юли 07, 2014 4:14 am

Повечето хора биха казали нещо от сорта на "Гласовете се размиваха в съзнанието ми, създавайки една неприятна симфония", но аз различавах всеки един глас, помнех интонацията на всеки един звук който излизаше в моето царство. Познавах притежателите на тези жалки гласове, по- добре от тях самите знаех слабостите, страхове е и греховете им.
Най- новото попълнение изглежда пищеше най- силно и най- истерично. Приближих се плавно и величествено до нея, правейки премерени и тежки крачка, допълващи образа ми на Дявола.
- О, скъпа, това е най- реалната реалност която си виждала. - прошепнах леко в ухото и, а дъхът ми погали меката и кожа и разтрепери буйните кичури втъкани в него.

by Sponsored content

Седми кръг.

Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.

Re: Седми кръг.