Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

by **Chaos.** Вто Апр 05, 2011 7:02 am

Това не е първа глава, всъщност ония текстчета преди главите в някои книги. ХД Бях вдъхновена от фика на Сара и се надявам да ви хареса. Comments are love! <33 (и искам доста силна градивна критика. хД)

~*~

Болеше. Всичко я болеше. Сякаш някой се бе опитал да я сдъвчи, после да я изплюе, отново да я сдъвчи и пак да я изплюе. Но... защо? Въобще не си беше представяла, че ще бъде така. Имаше слухове, че боляло, но тя не бе подозирала, че болката ще е чак толкова непоносима. Защо трябваше да го прави изобщо? А, да... Искаше да види, да опознае, да опита.... Но най-важното – да усети. След толкова много години, прекарани в размишления, най-накрая се бе откъснала... Беше направила нещо по своя собствена воля. Беше се възпротивила срещу останалите...
Ах, само как болеше!
Гърдите й трепнаха. Усети как ноздрите й се изпълниха с въздух. Тя чувстваше! За първи път чувстваше нещо. Кислородът бавно отиде в белите й дробове, а от там се предаде и във вените й. Не след дълго цялата тази животворна сила се разпростря из цялото й тяло. Лека усмивка се появи на лицето й без тя да узнае. Кой би предположил, че дишането бе толкова приятно? Наистина, кой?
Цялото й тяло се предаде на спокойствието. Болката леко отшумя, но разликата наистина си беше минимална. Докога ли щеше да я боли толкова? Този въпрос отново и отново се задаваше в главата й. Отговор нямаше, а въпросът неуморно се възвръщаше на секундата. Това й направи голямо впечатление. Винаги се беше чудила защо те трепваха само при изричането на думата „болка“ (естествено си имаше и единични случаи), но сега, когато бе станала една от тях, малко-помалко бе започнала да ги разбира.
Всичко беше толкова странно. Промяната на начина на мисленето й, породено от най-малкото усещане. Сякаш целият й живот досега е бил изграден в лъжи и сега тя се събуждаше. Само, дето всъщност не беше живяла в лъжи, а в среда с други разбирания. Имаше разлика. Все някаква. След като и тази нишка от мисли се изниза от ума й, тя усети лекия полъх на вятъра.
Лекия повей на въздуха галеже нежно лицето й, сякаш го целуваше. Обсипваше я с най-нежните ласки на света и в замяна получаваше благодарност. Една огромна доза благодарност, примесена с множество усмивки. Да, харесваше й, а това я караше още повече да се усмихва.
Това непонятно за нея допредималко действие, сега й се чувстваше толкова познато. Все едно й беше вродено. Малка част, която от създаването й бе с нея, макар че в действителност нещата показваха съвсем друго. Дори обратното. Противоположното. Противоречащото. Или всяко друго нещо, с което се противопоставяше. Леко-полеко това място я променяше без самата тя да забележи. Интересно, много интересно. Странно – да, плашещо – може би, обмислено от нея – в никакъв случай. Състоянието й можеше да се определи с пет думи – не спираше да се усмихва. Въпреки всичко и едва ли щеше да се спре. За нищо на света. Дори и някой като нея да тръгнеше да я преследва, защото бе отишла далеч.
Твърде далеч.
Продължаваше да се затормозява с напълно ненужни мисли. Какво й ставаше, за Бога? Просто щеше да изключи и нищо повече. И го направи. Всъщност това беше най-доброто решение, взела някога.
След това се предаде на цялото отпускане и отново усети до болка познатото чувство на безтегловност. Но това усещане бе по-различно, защото тя знаеше, че е успяла.
Да, беше успяла.

by **Кристин Рейнс** Вто Апр 05, 2011 7:18 am

Страхотно е,Сеф!!

by **Сара Крес** Нед Апр 10, 2011 12:45 pm

?! От моя фик или за друг става въпрос ХДДДДДДДДДДД *най-вероятно за друг ХДДД

ПП Много е хубаво! Некст! lowe

by **Chaos.** Нед Апр 10, 2011 3:25 pm

Може да има повторения, сбъркани думи, изпуснати запетайки, тъй като не съм го проверявала. ХД И да, Сара, вдъхнових се точно от твоя фик! Коментарите са добре приети и искам градивна критика!!

Глава първа

Скот вървеше по малката пътечка в гората до тях, пушейки вече третата цигара. Това му се бе превърнало в нещо като навик. А защо трябваше да идва тук отново?! А, да... за да не можеше родителите му да го хванат. Щяха да го нарекат, че е позора на семейството, неблагодарник, нещастник и други подобни. Но какво да се прави?! Цигарите (а понякога и тревата) бяха неговото единствено успокоение. Неговото лекарство и забрава за останалите, които му се присмиваха, че не мможе да си позволи всичко, че е „зубъра на класа“. Колко грешаха... Но един ден... Един ден и той щеше да получи своя развой на събитията. Тогава той щеше да им се присмива, да ги подиграва. Глупости! Пак се бе впуснал в мечти. Нима, по дяволите, животът му можеше да се оправи?! В никакъв случай!!!
Продължаваше да ходи все така умислен. Изражението на лицето му беше леко разсеяно и ако някой страничен наблюдател го видеше отстрани, щеше да си помисли, че Скот се намира в някакъв друг свят. Нямаше да сгреши в предположенията си. Сякаш момчето направеше ли някаква друга стъпка и щеше да се озове в погрешната посока. Щеше да се изгуби, макар че това бе невъзможно, защото Скот познаваше всеки инч от това място. Всяко растение, всяко животно. Дължеше се на факта, че бе прекарал голяма част от детството си тук. Периода от живота му, в който единствено се беше чувствал що-годе добре!
Той отново си дръпна от цигарата, която прехвърляше нервно в ръцете си. Винаги беше нервен. Дори не можеше и да си спомни за момент от съществуването си, в който той да се беше чувствал спокоен. И надали щеше да има такъв момент занапред. Тези мисли отново и отново се връщаха в главата му. За Бога, нямаше ли да спре вече?
Изведнъж нещо му се привидя в далечината. Нещо бяло, може би. Или очите му отново си играеха с него. Нормално, беше забравил очилата си в къщи. Беше късоглед. Още един недъг от него. Момчето въздъхна. Та това беше той – смесица от грешки. От грешки и нищо друго. И вече не се изненадваше. С всяка секунда Скот се приближаваше все повече и все повече към въпросното нещо, но телефонът му иззвъня.
Майка му.
Сигурно отново си беше помислила, че ще закъснее за тъпото училище. Та той отдавна вече не бе някакво дванайсет годишно лапе, което дори не знае на кой свят се намира. Но явно всички от семейството му не мислеха така. Постоянно го мъмреха, че е разсеян, че живее в някаква своя вселена, изпълнена с фантазии. И му напомняха, че живее в реалността. Добре. Ами, ако той не искаше да живее в ужасната реалност? Никой не го питаше за неговото собствено мнение. Единственото, което му задължение беше да се подчинява, да се примири. И от това вече наистина започваше да му писва.
Отклони разговора, като натисна червената слушалка на и без това старомодния си телефон. Надигна очи към мястото, където му се беше привидяло тази белота. Нищо! Нищо нямаше. Явно наистина започваше да си въобразява. Не би се учудил вече и ако започваше да полудява. Какво пък?! По някакъв странен начин лудницата му се виждаше направо Рай пред живота му сега.
Сведе глава и въздихна отново. С едно бързо движение се обърна и тръгна към изхода на тази гора. Малко преди да излезе, той хвърли остатъка от цигарата си на земята и я стъпка. Можеше и да не го направи. Голяма работа, ако цялото това място се запалеше. Сякаш него трябваше точно да го интересува?

****

- Нещастник! – изкрещяха група момчета и момичета, които бяха в някаква супер луксозна кола без покрив, докато Скот минаваше покрай тях на паркинга на училището. Кратък смях последва думите им.
Единственото, което той направи, бе да мълчи. Просто продължи да върви, навел глава, забил поглед в земята. На едното му рамо се полюшваше чантата му, на места леко раздрана заради факта, че постоянно го биеха. И най-използваното им оръжие беше собствената му раница. Вече дори не им и противоречеше. Преди, когато се осмеляваше да каже и една думичка срещу тях, нещата просто ставаха от по-зле на още по-зле. Да, Скот Девън се беше научил да си държи устата затворена от доста дълго време насам.
Усети как някой го шлапва не особено лекичко по главата.
- Ооо, Скоти-Поти. Пак ли ще бягаш при мама да плачкаш? Или този път си отишъл при малката си сестричка да се оплакваш?! Не се и учудвам! - подигравателно каза зад него Ерик.
- Или е намерил пътя към страната на еднорозите и сега свободно тича из поляни, пеейки хипи песни – присъедини се Винс към другото момчето.
Винс и Ерик. Най-известните момчета в училище. Всички момичета си падаха по тях, като дори не ги и интересуваше, че тези двамата са задници. Единият – Ерик, беше капитан на отбора по футбол, а другия – Винс, беше най-добрият му приятел, също в отбора. Те определяха всички от училището, техния малък кръг от известни се подиграваха на всеки, който не бе от тяхното потекло, нямаше пари колкото тях, не се обличаха в последен крак с модата и други подобни глупости. Едва ли не се смятаха за богове.
Но както и да е. Скот едва ли искаше да се затормозява с мисли за тях, затова просто продължи да върви мълчаливо по паркинга, докато останалите около него го подиграваха за най-различни неща. Когато не им отвръщаше на думите и движенията им, те рано или късно го оставяха, защото им омръзваше, но понякога не се сдържаше и го правеше, а това му донасяше само още повече беше.
Вече наистина спираше! Момчето бе свело глава, забило поглед в земята. Не след дълго училищният звънец извести, че първият час започва. Лъч светлина в мрака? Може би. Поне в часовете се чувстваше малко по-комфортно, отколкото в междучасията. Другото време беше, когато бе сам със себе си. Той се изкачи по стълбите, водещи към входната врата, смеси се с навлизащата тълпа и не след дълго влезе в сградата на учебното заведение.
Всъщност какво имаше първия час? Винаги се чудеше така и много пъти му се бе случвало да закъснее, та дори и да го пропусне, тъй като не сещаше какво има най-напред. История... май. Е, това беше първото нещо, изникнало му в главата. Скот сви по десния коридор и най-накрая стигна до определения кабинет. Сложи ръката си на дръжката, пое си въздух, ненужен навик, който беше много дразнещ дори за него, и влезе в стаята.
Имаше един свободен чин на най-задния ред и това го успокои леко. Никога не бе обичал да седи най-отпред, тъй като имаше чувството, че учителите го гледаха смахнато, пък и без това мразеше самото място. Отзад можеше да си правиш каквото си искаш, но на предните редове всичко беше изложено на показ.
Естествено го препънаха за поредния път. Беше се научил и на падания, така че момчето само залитна напред без наистина да падне по лице. Милион пъти си беше чупил очилата точно от такива падания и един път дори имаше опасност стъкло да му влезе в окото. Сякаш самите случайности мразеха Скот. Нормално... Вече и на това не се учудваше.
Остави раницата си на пода, седна на стола и се облегна назад. Извади нужното и започна да си играе с химикала си, премятайки го през ръцете си. Така прекара почти през целия час. Забил някакъв замислен поглед в стената, като отвреме-навреме се сещаше да погледне часовника, висящ над бялата дъска, но веднага се разочароваше, защото бяха минали само минути. Понякога и секунди. А на него му се струваше като цяла вечност.
- ...от което идват конфликтите в Английския двор. Скот, чу ли ме? – изведнъж рязко го попита учителката.
Той рязко се сепна при изричането на името му.
- От кифлите в... – запелтечи.
- Така си и помислих! – строго отвърна жената, като намести очилата си. – Майка ти или баща ти - утре! В кабинета ми! Направо се чудя какво ти е станало.
Браво! Напоследък всички учители проявяваха интерес към викането на родителите
му в училище. И от това следваха повече караници. А Скот винаги се опитваше да избягва това. Но му беше доста трудно в последно време. Всяка негова постъпка беше като в трън в очите на останалите. А и той се чувстваше някак си странно напоследък. Сякаш това не му беше мястото. Идваше му да избяга, да отиде възможно колкото се може повече надалеч. Но всички тези надежди бяха помрачавани, че нямаше и пукната пара в джоба си. Похарчваше всичко за цигари, храна, алкохол... а понякога и за наркотици. Харченето – един от многото му лоши навици. Добри май нямаше, а и едва ли щеше да има?!
Толкова бавно минаха и следващите пет часа. Като се изключеше голямото междучасие между третия и четвъртия час, през който той се изгуби някъде, за да може да изпуши още една кутия цигари, всичко мина горе-долу нормално. Закачките и подигравките продължаваха. Не след дълго вече си бе вкъщи.
Затвори вратата с трясък, тъй като беше изнервен. Веднага получи мъмрене от майка си. Докато се качваше по стълбите към своята стая, баща му му се скара, защото бе разбрал за случката в часа по история, тъй като учителката се бе обадила.
- Нищо работа! – промърмори Скот.
- НИЩО РАБОТА ЛИ?! – изкрещя му баща му. – ПРОВАЛЯШ СИ ЖИВОТА, МЛАДЕЖО!
- Сякаш той не е провален – извъртя очи момчето.
- Какво каза?! – баща му се опита да се успокои, но това беше невъзможно. Малка вена туптеше на слепоочието му.
- ПРЕСТАНИ! – в своя защита му отвърна Скот. До гуша му беше дошло да стои и да не прави нищо. Най-накрая щеше да вземе нещата в свои ръце. Каквото и да му костваше. – ОМРЪЗНА МИ. Омръзна ми от всичко! От теб! От скапания живот.
- Скот Девън... – заканително започна мъжът, но момчето не го чу.
То вече бе изтичало до стаята си. Изкара малкото пари, които криеше под една подвижна дъска на пода, останалата му трева, взе и лаптопа си от бюрото, защото без него не можеше, зарядното му. Натъпка всичко в чантата си за училище, като преди това изкара всички ненужни учебници. След това слезе отново по стълбите си.
- Довиждане, баща ми – отвърна спокойно той.
- Скот Девън, ако си посмял да си тръгнеш от тази къща, ще видиш тази какво ще ти се случи!
- ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ! – бяха последните думи на Скот.
Вратата се затръшна под носа на баща му и така момчето наиситна осъществи мечтата си... да избяга!

by **Кристин Рейнс** Пон Апр 11, 2011 2:42 am

Давай продължение Страхотно е!

by **Кардам** Пон Апр 11, 2011 8:45 am

Чакам продължение. Искам да видя, какво ще стане с този мухльо Скот

by **Сара Крес** Вто Апр 19, 2011 4:56 am

Нямам време даго чета сега...иначе благодаря!

by **Джо Мондюр** Чет Апр 28, 2011 6:34 am

Чакаме още ! Супер е давай само напред!!!!!!!

by **Кристин Рейнс** Вто Май 10, 2011 11:59 pm

Следващ !

by **Chaos.** Чет Май 12, 2011 5:05 am

Малко кратка е, просто защото нямам време да пиша. Надявам се да ви се хареса! ^^

Глава втора

Един слънчев лъч падна върху лицето й. Топлината му я галеше. Стопляше кожата й лекичко, оставяйки приятното чувство върху нея, което пък започваше да се разнася из цялото й тяло. Проникваше в кожата й, в кръвта й, в костите й, в клетките й. Надали имаше още неща за изброяване, които можеха да се опишат по същия начин, но и да имаше – те пак влизаха в списъка. Но пък този малък лъч светлина, който едва се прокрадваше из мрачните облаци, появили се на небето, имащи сякаш за цел да скрият слънцето – една от многото звезди на тази Вселена.
Тя се надигна. Изведнъж почувства остра болка в себе си. Стомахът й се сви. Повърна. Беше толкова... толкова гладна! Да, това беше усещането, което наричаха те. И изведнъж всичко се върна в съзнанието й – тя бе станала една от тях! Вдигна ръцете си и ги разгледа.
Пет пръста. По пет пръста на всяка ръка. При това те бяха две. Нито повече, нито по-малко. И всичките й пръсти бяха в различна големина. Тя ги стисна, отпусна ги, отново ги стисна и пак ги отпусна. Усети засилването на кръвообращението си, което сякаш бе изпомпвано обратно в тялото й, за да се върне после в още по-голяма наличност. И о, то беше толкова приятно!
Тя плъзна поглед по тялото си. Беше гола, ръцете й, краката й или общо взето цялото й тяло бе изцапано с кал и размазана почва. Но дори не осъзнаваше, че е гола. Тази дума бе непонятна за нея. Засега.
Опита да се изправи. Едвам-едвам. Не можеше. Или поне в първите няколко опита. Но не! Тя щеше да продължи! Нямаше да се предава току-така – щом бе дошла. Вече бе отишла твърде надалеч. Не, не, не.. Нямаше. Тя кимна, сякаш потвърждавайки собственото си твърдение и мисъл, макар че не бе изрекла нищо на глас. Когато осъзна това, тя се опита. Но не успя. От нея се чу някакъв хриплив, сподавен звук, което на нищо наподобяваше. Отново се опита да се изправи.
Този път опитът й бе увенчан с успех. Беше още нестабилна, но започваше бързо да схваща. Сега, когато беше права и стоеше на двата си крака, тя усети нежния допир на тревата, която гъделичкаше краката й. Беше приятно чувство. Но трябваше да насочи мислите си към друго нещо – към това как да ходи. Добре, можеше... Хайде сега. На три! Три... Две... Едно.
Направи една крачка. За Бога! Та тя успя! Три... Две... Едно.
Ето още една!
Лицето й грееше от щастие. Тя отново се огледа. Сега забеляза как дърветата се извисяваха толкова нависоко, чак до небето, сякаш щяха да го докоснат с острите си върхове. Илюзия, която изглеждаше доста реална. И красива. Вятърът се надбягваше със себе си между клоните на дърветата, листата на храстите, огъваше малките тревички, които сякаш за да го умилостивят, се прекланяха пред него. И те като всякое друго живо същество се опитваха да потушат гнева на неживата природа, в опит да запазят собствения си живот. И колкото странно да изглеждаше на пръв поглед, то беше и толкова еднакво и истинско.
Тя тръгна към изхода на гората, сякаш знаеше къде е. Интуицията й подсказваше, че е натам, а този неин инстинкт винаги бе верен. Независимо за какво ставаше дума. Докато вървеше, тя бе разперила ръце, докосвайки листата на растенията. Когато минаваше покрай някое дърво, пипаше кората му, усещаше нейната грапавост. Усещаше и малката животворна сила, която сякаш бълбукаше във вътрешността. Или кипеше. Не можеше точно да определи.
Вятърът се усилваше с всяка изминала секунда. Сега развяваше косите й още повече. Тъй като приятният полъх беше изчезнал, заменен от силен вятър, на нея й стана студено. Много студено. Започна да трепери. Това чувство също й бе ново и непознато. Както си бе казала – тепърва имаше да изучи всички опции и неща, които това тяло и този свят й предоставяха. Обви ръце около тялото си, макар че нямаше чак толкова голяма полза от това нещо. Стана й по-студено, тъй като усети колко студена й бе станала кожата.
Както си вървеше, тя най-накрая успя да излезе. Намираше се отстрани на някаква улица, по която отвреме-навреме преминаваха две-три, навярно изгубили се коли. Близо до нея имаше някакъв ръждясал и счупен знак, показващ, че зоната тук беше опасна, но шофьорите не приковаваха погледите си в него, а в нея. Снежнобялата й кожа лъщеше насред всичко останало. Може би заради факта, че времето в момента наистина бе ужасно, а и може би защото този бял нюанс беше доста неестествен – множество дървета от вени, сякаш преплитаха огромните си корони едно в друго, образувайки цялата й система. И всяко въображаемо листо, всеки клон на тези така наречени „дървета“ се виждаха перфектно през кожата й. От което следваше, че е много, много бледа. Както някои казваха – като вампир!
И изведнъж една от заблудените коли се спря.
- Хей, малката! – каза шофьорът.
Беше някакво момче на не повече от двайсет и пет-трийсет години, с дрехи, по които се намираха дупки на някои неща. Самото му изражение отблъскваше хората. Така тази негова гримаса отблъсна и нея. Интуицията й винаги работеше, за да може да разбере кое е добре и кое – не.
- Как се казваш?
Тя просто стоеше, гледайки го опулено.
- Чу ли ме, ма? Как се казваш?
Тя поклати глава, обърна се и тръгна нанякъде си.
- Хей, малката, накъде отиваш?
Тя продължи. Продължи обратно към гората. Та тя дори не можеше да говори! Как щеше да започне да се оправя с този напълно непознат свят? Спокойно, спокойно! Всичко с времето си. Не трябваше надеждата й да изчезва още от сега. Не можеше- Нямаше да си го позволи!
Усети леко убодване по тила. След няколко секунди получи и замайване. Не след дълго не можеше да устои на опиянението, което от кой знае къде се е появило. Искаше да извика. Да извика с цяло гърло.
Но не можеше.
Затова просто се строполи на земята.
Ето от този миг животът й наистина започваше да се преобръща.

by Гост Чет Май 12, 2011 5:37 am

Чу ли ме, ма? Как се казваш? Very Happy

Уникално еее продължавай го lowe

С удоволствие ще го чета ^^

by **Сорша Хейл** Чет Май 12, 2011 7:24 am

Ааа, нямам търпение за следващото. Толкова е интересно и красивоо. lowe

by Sponsored content

Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!

Re: Да искаш, да усещаш, да чувстваш.... да бъдеш!