Летни лилии By: Lunna ..

by **Lunna West** Пон Фев 21, 2011 10:48 am

Вятърът вееше в клоните на дърветата и някакси нашепваше, че скоро зимата ще си отиде и всички клони ще разцъфнат. Снегът тъкмо се беше стопил и оставил само лекият мирис на свежест във въздуха.
Аналейн отвори очи бавно, сякаш не искаше да се събужда още. Бавно се изправи и разроши русите си коси, които падаха на големи букли по рамената ѝ. Бялата ѝ кожа сякаш лъщеше , покрита от черната и копринена нощница.
-Мамо? -Чу се гласът ѝ. Може би майка ѝ още спеше? Бавно закрачи към стаята ѝ; щеше да я събуди както всяка сутрин: гъделичкане, смях..
Но тази сутрин. О, тази сутрин беше различна! Когато отвори вратата бялата спалня бе обагрена в червено, едри капки покриваха одеалото и възглавницата на леглото. Сините очи на Аналейн се разшириха, гледайки безжизнените тела на родителите си:
Черната, като нощта, коса на майка й.. Тя бе разпиляна по възглавницата, като част от нея покриваше и бялото ѝ лице. Тялото ѝ пък, покрито в кръв.. Баща ѝ? О, само ако можеше да се види! Лицето му, което преди бе засмяно и щастливо, то сега бе някак изплашено.. вече бездушно.
Пъсъкът на Аналейн огласи цялата къща.

Този сън, отново. Всяка вечер отново и отново Аналейн сънуваше смъртта на родителите си. Беше се преместила в новия град; Томас я бе уверил, че те ще са в безопасност. Само той, нейният брат знаеше какво да направи за да я накара да не се тревожи, да не се плаши от бъдещето.
И все пак, бъдещето си беше плашещо. Тя се изправи и блече дрехите си, готова да тръгне към новото си училище, да се запознае с нови хора. Едни ще я харесат. Други-не, но тя знаеше, знаеше, че нищо няма да е същото. Че тя не е същата.
-Аналейн? -Чу се гласът на брат ѝ от долния етаж. Девойката бързо облече малката, черна рокля и обувки, след което набързо слезе по стълбите.
-Тук съм. -Отвърна съвсем спокойно тя и седна на масата. Закуската бе приготвена, Томас бе ненадминат готвач.
-Побързай, не бива да закъсняваш. -Гласът на брат ѝ звучеше едновременно нежно и някакси строго. Високото му и стегнато тяло бе облечено в някаква небрежна тениска и джинси; тъмно русата му коса бе разрошена по странно привлекателен начин, а небесно сините му очи оглеждаха облеклото на сестра му. -Не си ли прекалено официална?
-Не. -Каза категорично Аналейн. -Няма лошо в това, да покажеш малко стил, нали?
Смехът на двамата, така безгрижен, огласи кухнята. Миг по-късно нарамиха чантите си и тръгнаха. Колата на Томас беше скромна-нито спортна, но не беше и стара бричка, която едва да върви. След като паркира старателно пред училището, Томас отново погледна сестра си.
-И се пази, чу ли? Ако кажат нещо само ми кажи! -Прегърна я, след което се усмихна. Аналейн кимна и излезе от колата, изправяйки се пред новото предизвикателство, новото училище. Имаше програмата, знаеше къде да отиде, но сякаш вълнението не ѝ позволяваше да помръдне.
И тогава, тогава историята започна!
-Мога ли да ви помогна? -Попита младеж, застанал пред оградата, където всъщност стоеше и Аналейн. Тя го погледна: бе висок, с черна, не много дълга коса, зелени очи и проветлива усмивка. Девойката загуби ума и дума! Толкова красив беше този ангел, застанал пред нея.
-Аз съм Даниел. Добре ли сте? -За миг изражението му стана притеснено, което обаче в никакъв случай не го правеше по-малко красив или миловиден.
-Да, аз.. Ъм .. нова съм и малко.. се обърках. Аз съм Аналейн. -Тя подаде ръката си и когато той я улови.. Тя можеше да се закълне, че ток мина по цялото ѝ тяло.
И тъй започна една любов: силна, красива. Сякаш нищо не можеше да ги раздели.. Той ѝ носеше цветя.. бели лилии, а тя -тя носеше роклята, която той ѝ беше подарил. "Обичам те" си шептяха, всяка вечер правеше любовта им по-прекрасна и романтична, че любовта на Ромео и Жулиета не можеше да се сравнява с тяхната.

Поредната сутрин, отново съня, но днес беше събота! Аналейн нямаше да ходи на училище, но имаше среща с Даниел след час! Бързо се изправи, облече красивата рокля, гримира се.. Тъкмо когато се канеше да сложи лъскавите обувки на токчета, на Ан и прилоша.
Томас веднага извика линейка и двамата бързо се озоваха в болницата. Час по-късно, или може би два, телелефона на Даниел иззвъня.
Той стоеше пред домът на Аналейн от час, с красиви лилии в ръце. Бързо натисна зелената слушалка.
-Какво? -Ужасен извика той. Лилиите бавно паднаха на земята. Сякаш и сърцето му падна с тях.
"Умирам Даниел, умирам!" плачещо говореше любимата му. Сякаш светът се свърши, сякаш се разби на милиони парченца, които падаха в бездната на мъката. В нищото.
Минаха дни, Даниел не се отделяше от нея. Едно прекрасно лято се изтъркули.. Смях, престорена радост.. Всички се преструваха, че живота, това така ценно нещо, щеше да продължи за Ан. Но те знаеха, всички те бяха на ясно, че след прекрасното лято заедно с умиращите листа, ще умре една, още така зелена лилия.
-Обичам те.. -Каза Аналейн.. Гласът ѝ, така мек, предвещаваше, че с мъка ще се отдели от своя Даниел. -Не го забравяй, моля те.. Жвиота продължава, цветята ще поникнат отново.. С тях- и моята любов към теб ще живее.
-И аз те обичам. -Отговори задавено момчето, галейки русите коси на своята прекрасна и единствена.
Търкулнаха се няколко месеца. Тежките дни на болката започнаха; листата на дърветата умираха и падаха на земята, губеха се, отвявани от вятъра на някъде..
Томас стоеше пред огледалото, обличайки черния си смокинг. Лицето му беше пребледняло-някак изпито и тъжно.. Приличаше по-скоро на призрак, от колкото на жив човек. СИните му очи.. блясъкът в тях сякаш се бе изгубил някъде.
Наведе се завързвайки вратовръзката, след което бавно излезе от стаята. Лъскавата катафалка чакаше отпред.. Толкова безсрамно лъскава и хубава, че стоеше грозно на фона на събитието. Няколко коли се готвеха също да потеглят.. Родинини, които Томас дори не беше виждал, но бяха там... Бяха там за погребението на сестра му.
Пътят, струваше му се толкова дълъг, а само при вида на каменните плочи, сякаш буца заседна в гърлото му. Церемонията беше дълга и мъчителна.
Даниел стоеше, вгледан в безжизненото тяло на любимата си. Косата ѝ бе изправена прецизно.. като злато блестеше разпръскана, но все пак някак странно подредена. Бялото лице на Аналейн.. то ѝ придаваше вид на заспала, а не на мъртва. Клепачите бяха отпуснати.. Изглеждаше спокойна, но Даниел.. Той не можеше да изтрие гледката на умиращата му Единствена в неговите обятия. Да, там беше нейния последен час-при него..
Когато спуснаха ковчега, по зелените му очи пробляснаха сълзи, това беше края.

На следващия ден сякаш нищо не бе същото: небето се чернееше, облаците покриваха всичко по пътя си, започна да вали сняг. Студ, мрак.. Това покриваше града, гробищата. Томас вървеше, искаше да остави цветя на гроба на своята малка сестричка.
Когато отиде видя Даниел.. Легнал до гроба, посинял, облечен в тъмния смокинг от вчера. Когато Томас го докосна разбра.. Снегът покриваше кожата му така студена.. Очите му затворени, спокойни.
-Спи с твоята любима. -Рече Томас. -Спи с твоята единствена..
Сега всяка пролет там расте лилиум, където живее тяхната любов.